Две са най-новите ни октомврийски заглавия в поредицата „Модерна европейска проза“: романът „Крайбрежни наноси“ от ирландката Карън Гилис, носителка на Награда за литература на Европейския съюз 2009, и книгата с кратки прози „Ракия“ от чешкия автор Матей Хоржава, лауреат на награда „Чешка книга 2015“.
„Крайбрежни наноси“ може да бъде определен като приключенски, но и като любовен, дори криминален роман. Действието се развива в Южна Америка и Ирландия. Едно малко момче внезапно изчезва без следа на оживен бразилски пазар. Волният живот на майка му, с която са пътешествали из Южна Америка, приключва неочаквано и неумолимо. Две години по-късно, съкрушена от издирването на изчезналия си син и отчаяна от заминаването на любимия ѝ, Лара се завръща в дома от детството си на югозападното крайбрежие на Ирландия. Докато се опитва да се примири със загубата, тя отново се сближава с Кристиян, с когото я свързва отдавнашна любов. Той все повече се увлича по бохемската ѝ натура.
Но това, което започва като интерес към миналото, се превръща в натрапчива идея. Докато Лара се опитва да скрепи отново живота си, без да губи надежда да намери Насио, Кристиян изживява емоционален срив. Книгата е разказ за любов и изневяра, за силата, която миналото може да окаже върху настоящето, за последствията от диренето на любов на погрешното място и за непоколебимото убеждение на една съкрушена майка, че животът ще върне детето й – дори когато сякаш няма никаква надежда.
(откъс)
Преди три години водех друг живот – по-прост, може да се нарече и безгрижен. Живеех с Алехо и Насио – мъжете в моя живот – и пътувахме от едно място до друго, без да следваме някакъв план. Като браунови частици. Без определена цел. Живот не точно като на Джак Керуак, но във всеки случай по-щастлив и с много по-малко наркотици – и като поглеждам назад, това беше най-щастливото време в живота ми. След като се роди Насио, малко намалихме темпото и сякаш станахме по-предпазливи със себе си, по-малко склонни да рискуваме. Спомням си как веднъж стояхме на границата, изчаквахме, преди да я пресечем и да отидем от Перу в Боливия с детето в слинг през рамото ми, гледахме камионите, вановете и другите превозни средства, които преминаваха, стъклата им – разбити и натрошени, знак за започнало насилие надолу по шосето, нещо, което бяхме виждали и на което обикновено не обръщахме внимание, решени да изпробваме късмета си. Но онзи ден встрани от прашния път Алехо се обърна към мен със замислено изражение и за пръв път каза сериозно: „Не си струва да рискуваме.”
Някои неща обаче не се промениха. Щом пристигнехме в нов град или село, аз все така при първа възможност тръгвах да търся места за книгообмен. Такива има навсякъде в Южна Америка, лавици с книги, оставени от предишни посетители в някой ъгъл на кафенета, хасиенди или ресторанти, нещо като всеобща библиотечна система по целия разтегнат континент, при това без да се изисква членска карта. Влизах и разменях последната книга, която бях прочела, за нещо ново. Любимото ми място за книгообмен беше в гостилницата „Падналият ангел” в Куско, със съобщение, изписано с боя върху стената: „Необвързан търси приятели на книгите за размяна на любими заглавия, две книги за една от моята библиотека, трябва да са фънки”. Другите, с които пътувахме заедно, търсеха интернет кафенета, за да проверят имейлите си, аз търсех следващата си книга. Четях всичко, което ми попаднеше – Уилбър Смит, Дж. Г. Балард, Тим Уинтън, Даниел Стийл, Анджела Картър, Хари Кунзру, Дж. К. Роулинг. Приемах всички литературни предложения, прочитах ги и после ги разменях пак някъде по пътя. Така живеехме тогава, не се задържахме никъде твърде дълго – номадски живот, непрекъснат кръговрат.
Откакто се върнах у дома, спрях да чета. В този град нямаше място за книгообмен, само една библиотека, за която трябваше да имам читателска карта, а още не бях събрала сили да попълвам формуляри – за мен всякакъв вид бюрокрация е убийствена. Бях започнала обаче да посещавам веднъж седмично следобед едно интернет кафене. Преди три години нямах дори имейл адрес. Нямах нужда от такъв. Другите, с които пътувахме – Роджър и Шърли, дори Ернесто, – гледаха на Алехо и мен, сякаш сме луди. Особено на мен. Роджър каза веднъж, че сигурно съм единственият турист в цяла Южна Америка без имейл адрес. Но аз всъщност не се възприемах като турист. Не се възприемах по никакъв начин. Знаех, разбира се, че не живея в крак с времето, но тогава не търсех етикет, с който да се категоризирам. И не виждах смисъл в това да прекарвам часове, втренчена в монитора, когато можех да си седя на слънце навън с нова книжка в ръцете.
Връзката ми с интернет започна с изчезването на Насио – беше породена, тъй да се каже, от необходимост. И откакто се прибрах вкъщи, всяка седмица прекарвах по един час в търпеливо онлайн издирване с надеждата да попадна на информация, на следа, която да ме насочи към него. Струва ми се обаче, че вече извършвах движенията механично, без действително да се надявам, че нещо ще излезе. Проверявах пощата си. Понякога имах имейл от Шърли или Роджър, а веднъж и от Силви, което безкрайно ме изненада. Но нищо от Алехо. Не че всъщност очаквах да се свърже с мен по този начин. Той избягваше всички форми на съвременната комуникация и предпочиташе да изпраща празни пощенски картички, нещо като личен сигнален код. През тези седмици, откакто се върнах вкъщи, получих общо три, последната от които пристигна тази сутрин. Беше от Арекипа, оживен град в Южно Перу, близо до началната точка за голямото изкачване в Андите. Картичката беше с фотография на Хуанита, момиченцето, което бяха намерили погребано сред леда, високо горе в глетчера, тялото ѝ – на 500 години и почти идеално запазено – после бе свалено долу и изложено в музея на Арекипа. Спомням си, че отидохме да я видим заедно с Насио и той много се уплаши от нея. Изглеждаше толкова неестествена, бледа като восък. Още се виждаха следите по главата ѝ – вдлъбнатините от ударите в черепа. И макар да се говореше, че сигурно са я упоили преди това, за да не чувства болката, аз все си мислех за нея там горе на върха на замръзналата планина, колко студено ѝ е било и как са извършили това ужасно нещо с нея, принасяйки я в жертва на боговете.
Превод от английски език Диана Ботушарова
Художник Елица Баръмова
С подкрепата на Програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз
352 стр., цена 16,00 лв.
ISBN 978-954-8689-85-4
Веднага след появата си книгата „Ракия“ бе оценена като явление в съвременната чешка литература, получи престижни награди, привлече интереса на читателите и понастоящем се превежда на редица езици. Кратките разкази носят меланхолията на нашето съвремие, авторът Матей Хоржава, „панелно“ дете, от ранните си години търси самотата и бяга от самотата, но тя неизменно го преследва и намира. В банатската му самота нахлуват спомени от срещи с различни места и хора и постепенно пред читателя се оформя калейдоскоп от образи на наши съвременници. Съвсем обяснимо, тъкмо в банатската самота, ненатрапчиво, с много деликатност прозират отправки към Библията („Стадо“), Евангелието (“Неделята Квазимодо“), към християнската вяра и възхитата от величието на природата. Кратките импресии, имащи общо по-скоро с лириката, отколкото с прозата, внушават на читателя, че човек, който е дълбоко свързан с музиката, световната литературна класика и другите художествени жанрове, не може да бъде истински самотен.
(откъс)
Памет и вятър
Вярвах, че управлявам вятъра; когато бях малко момче, а и после, когато тръгнах на училище, вярвах, че управлявам вятъра. Главно през онази първа есен в паметта ми; през онази есен, която не потъна в празнотата, а остана; съществува и досега… Северночешки град; суров новопостроен квартал с красноречивото име „Север“; деца от детската градина; а аз движа вятъра, разпореждам му в каква посока да духа; дали през поляната към вулканичните възвишения или в обратната посока – от вулканите към жилищните блокове… Събираме листа; задачата е да събираме листа в парка; аз изтичвам чак до беседката и точно там се случи; там дойдоха: паметта и вятърът… Стоя в беседката в северночешкия град; наблизо другите деца се гонят между старите-прастари нападали надгробни камъни на еврейското гробище (някои деца се опитват да откъртят еврейските букви от пясъчниковите камъни: еврейски букви под ноктите на детските пръсти); стоя в беседката, ръцете ми се почервенели от яворовите листа: въздухът е свеж, макар че ухае на тление; въздухът е прозрачен, а беседката е вълшебна (макар че всъщност е гадна, поради пикочта и бълвоча на пияниците); от тъмата на забравата внезапно се втурвам към острите проблясъци на паметта: потапям се в беседката, която никога не изчезва, която остава… После всички отиваме на поляната при релсите; тичаме около дивите ябълки, ядем дребните тръпчиви плодове; и аз знам, че движа вятъра; и не подозирам, че съм потънал в паметта, че дори след години в банатската есен няма да забравя; няма да забравя и ще стоя в онази беседка даже когато се намирам на съвсем друг планински склон, ухаещ на тление… Дали да не опитам отново? Дали да не опитам отново да насоча вятъра; да го завъртя; отведнъж да започне да духа срещу течението на Дунав; да се втурне към сръбската граница; да развихри нападалите листа на отсрещния хълм и да танцува с тях между параклисчетата по пътеката, наречена Кръстен път, където се провеждат обредни шествия… Есен, вятър, памет, тлеещи листа, беседка, която навярно отдавна не съществува… но никога няма да изчезне; ръцете ми се смаляват, дланите стават все по-малки, сравнени с червените яворови листа; и вятърът се подчини, вятърът ме послуша; листата се вихрят по моя хълм; старите северночешки листа, увлечени от днешния, банатския вятър…
Превод от чешки Маргарита Кюркчиева
Художник Йоана Иванова
С подкрепата на Министерството на културата на Чешката република
160 стр., цена 12,00 лв.
ISBN 978-954-8689-88-5
www.ergobooks.eu
Каква е вашата реакция?
