Това е млатене с думи, саморазправа, наказателни акции, лично разчистване на сметки – уж покрай ЛВ.
Отсега да кажа, че в този текст няма да има нито една обида към друг български автор, така че можете да спрете четенето сега.
Става все по-ясно и тъжно – битката вече не е за „Литературен вестник”. И да е започнала с това, се изроди в битка нелепа и без капка любов към вестника. С последните публикации по сайтове се вижда – това е млатене с думи, саморазправа, наказателни акции, лично разчистване на сметки, уж покрай ЛВ. На това място както му е редът, следваше аз да вляза в тона и да пробвам с моите шамари. Тук обаче ще се опитам да мисля вън от обидата. Минаха се граници в някои текстове, нека други напишат за това.
По-важното е, че има натрупана неудовлетвореност, разломи през годините, но ЛВ е твърде крехък, за да реши собствените ни проблеми и тези на българската литература. Явно много дълго не сме си говорили, и това е най-големият проблем – невъзможността за разговор тук. Не с отворени писма и не през събрания. Стигне ли се до това, всичко е изгубено.
Сега бият един, утре ще бъде някой друг. Ще се намесят в суматохата и други хора, всеки да хвърли своя камък, както става в такива крамоли. После всички ще са омерзени. И тези, които са удряли, и тези, които още не са бити. И този, който ритуално ме погреба вчера. Това е лесният начин – шамарената фабрика, която не е спирала.
За да е ясно от каква позиция говоря: не съм действащ редактор в ЛВ и не правя броеве поне от 3 години. Преди 2 месеца си подадох оставка от редколегията без скандали и отворени писма, ще бъда заличен от карето през септември. На 5 август подадох оставка и от Управителния съвет на ЛВ.
Това бяха двайсет години от моя живот, няма как да ми е безразлично. Отидох на събранието на Съвета на учредителите поради разпратената от Едвин призовка. Беше отвратително. Отидох, за да водим разговор, пазя предварителните си бележки, но как между хора, които дори не се поздравяват вече? С отворени писма не става, нито с размяна на обиди. Имам опит в жанра, но няма да вляза в него. Защото става дума за хора, с които минахме заедно през 90-те, за поети и приятели, не за абстракции и аватари.
В едно всички са прави – трябваше да има разговор. Истината е, че въздухът на онова събрание беше тягостен и зареден с предварително напрежение и че никой от двете страни, с изключение на няколкото думи от Едвин, не поиска да взриви това. А разговор трябваше.
Като човек, който е решил да си тръгне, вече бях изложил своята позиция в две писма, пратени по-рано – едно до всички от редколегията, включително до Едвин, в което и подадох оставката си. И едно лично до Едвин, отговор на негово. Знам, че първото отдавна е минало отвъд хората, до които беше пратено. Там казвам какво мисля и към двете страни. Без обида и без омраза, като към приятели, преди всякакви събрания. Ще си позвоя да цитирам малко, защото настоявам на сходни неща, настоявам за разговор:
„…С шамари и опъване на уши няма да стане, повярвай ми, ако наистина обичаме вестника. Ако не ни пука за него – може. Тук се цени този, който удря пръв. Но тогава без мен. Ако намериш моя дума срещу човек от ЛВ, бивш или днешен редактор, ела и ми го изкрещи. Аз мога да намеря обратното. Иначе на самото честване и после (вж. Библиотеката) се изредиха с благодарност всички имена на редактори преди. И винаги е било така през годините. Имахме шанс да продължим една тънка и непозната за бг литературния живот приемственост и мисля, че го пропиляхме. Стана, както винаги е ставало тук. А не трябваше.
Откъде и защо почна всичко? И кога започна – кажи ми, ако знаеш. Въпросът ми не е реторичен. Защо се изкрещяха публично обиди, етикети и пр. между нас? Не съм реално във вестника от поне 3-4 години. Но ако е имало нещо през последните 5-10-15-20 години, което рязко не харесваш, трябваше да кажеш. Поне на редколегия. Тогава трябваше да свикаме всички съвети, да говорим непрекъснато. А не сега да си пращаме призовки.
Нещо не е наред в цялата история. Нещо се е трупало, не се е изговаряло. Не може за един месец рязко да се разделим след 25 години. Нещо никак не е наред. И след скандала трябваше да продължим да си говорим, а не да задълбаваме и да се замеряме с отворени писма, радиопредавания и нощни птици. И да се въвлича кохорта от странични атакуващи. Защо тръгна така? Омерзихме себе си и читателите. Това заприлича на мръсна война, в която ще погребем приятелства, опити за малки общества, литературни наследства, цялото десетилетие на 90-те… Съберете се и говорете, вън от събрания, просто говорете, конкретно. Ако нещата не са отишли вече твърде далеч. Аз наистина се оттеглям… (…)
Не искам да гледам как се бият хора, които са направили нещо хубаво, нито да участвам в това. Това е засега, Еди. Нека всеки остане със своята позиция. И се опита да разбере позицията на другия.”
Така свършва онова писмо от 30 юли, отпреди всички последвали събития, събрания и текстове. А започваше така:
„… Ще ни разделят, ще ни вкарат в интрига, а накрая в цялата неясна битка около ЛВ като враг ще бъда изкаран аз, помни ми думата.”
Все съм си мислел, че тук трябва и може да се говори и живее по друг начин. Засега не става, но не ни е дадено друго освен да опитваме. Кои сме ние да разделяме приживе тази литература на лагери, на стари и млади, да се заобикаляме или псуваме. Толкова е малка и тясна тази среда, че известно смирение и работа само ще е от полза. И малко респект към другия, нищо повече.
Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Възможността за разговор“. Текстът е публикуван от Георги Господинов в личния му профил във Фейсбук, препечатваме го с негово съгласие.
Каква е вашата реакция?
