Тя е политолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Етнически конфликти и идентичности. Предизвикателствата на Балканите пред обединена Европа“, „Женският самоубийствен тероризъм“ и др.
Съвсем наскоро Татяна Дронзина, съвместно с Явор Райчев – магистър по международни и европейски отношения от университета в Линшопинг, Швеция, издадоха своята книга – 
„Жените в „Ислямска държава“. Тя е научно усилие да се осмисли един характерен аспект от явлението Ислямска държава, а именно – статуса на жените в нея. Авторите търсят отговор на въпроса: с какво една толкова безчовечна интерпретация на исляма и един режим, основан на варварско тълкуване на Шериата, привлече жени от всички континенти и ги направи част от война, която се води на хиляди километри от тях? Какво ги кара доброволно да жертват пари, време, ресурси и понякога – живота си – в името на едно обществено устройство, което ги стигматизира по немислимо жесток начин само заради пола им?
– Проф. Дронзина, има ли място за развитие политическият ислям в България по начина, по който го наблюдаваме в Турция? Възможно ли е въобще ислямът у нас да има политическо измерение?
– Да уточним – ислямът по принцип винаги е имал политическо измерение. Той е система от културни, религиозни и политически възгледи, които са тясно преплетени и не могат да бъдат отделени един от друг. Понятието „политически ислям“ бе възприето през последните няколко десетилетия от редица учени, за да се разграничи личното благочестие и вяра от безпрецедентното нахлуване на исляма в политиката във вид на мащабни масови дейности, дебати и опозиционни движения. Накратко, политическият ислям е светската инструментализация на религията – средство за светско, но религиозно легитимирано политическо действие. За жалост, появата му, както и т.нар. Арабска пролет, са по-скоро свидетелство за изчерпване на светската алтернатива. На много места секуларните правителства се оказват неспособни да се справят с корупцията, безработицата, социалната анархия и беззаконието.
– Това ли виждаме в Турция?
– Според турския социолог Кейхан Делибас корените на политическия ислям не са в някаква тенденция към ислямизация на турското население. А в растящите социално-икономически и политически неравенства в турското общество, задълбочени от неолибералната икономическа политика, бързата урбанизация и глобализацията на културата, при което извън борда остават общности, управлявани от средновековни порядки и нрави. В българското общество, където мюсюлманското население не преобладава, няма как да възникне ислям по подобие на турския. Това не означава, че не може да има никакъв политически ислям – напротив. Но у нас той би имал друга форма и политическите му послания ще бъдат контекстуализирани по друг начин.
– Възможно ли е социалната поляризация у нас да катализира такъв процес?
– Да, ако социалните разделения съвпадат с етническите. С други думи, ако в нашето общество се появят диференцирани на основата на етническата принадлежност класи, често наричани етнокласи.
– Склонни ли са на радикализация младите български мюсюлмани по подобие на единоверците им в Западна Европа?
– В България мюсюлманската общност не е формирана в резултат на имиграционните потоци след Втората световна война и разпадането на колониалната система, а е „историческа“, т.е. формирала се е много по-рано и под влияние на други фактори. Въпреки това няма основания да се смятаме за застраховани срещу радикализацията. Винаги е възможно определени групи да попаднат под влиянието на идеология, която оправдава насилието чрез позоваването на трансцендентални авторитети. Като че ли по-уязвими са наскоро обърнати в исляма общности, които още не са изработили механизъм и културни норми за защита от милитаристичните интерпретации на исляма, които обединяваме под наименованието джихадизъм.
– Българските роми, приели исляма, по-податливи ли са на такива влияния? Видяхме какво стана в Пазарджик.
– Засега като че ли отговорът е да. Боя се, че това влияние е доста утвърдено сред тях.
– Имат ли българската държава, обществото и политическата система достатъчно сили, за да се противопоставят на религиозния радикализъм?
– Да, имат. Големият въпрос е дали имат политическата воля да го направят. Но докато българският политически елит се интересува само от резултатите на следващите избори, това едва ли ще стане. Превенцията срещу радикализма трябва да се извади от партийната реторика и да се възприеме като въпрос на националната сигурност. Разбира се, това не означава нарушаване на гражданските ни права и свободи. В същото време трябва да си дадем сметка, че без сигурност всякакви права и свободи са само празни думи. Специално подчертавам ролята на умерените мюсюлмани, които са огромното мнозинство в нашата страна, и на умереното мюсюлманско духовенство – без тях този проблем е нерешим. В тясно сътрудничество с тях и при пълното върховенство на закона държавата и гражданското общество трябва да планират мерки за ограничаване на радикалния ислям.
– Какви биха могли да бъдат те?
– Трябва да се въведе порядък при изучаване на исляма. Всеизвестен факт е, че никой не знае какво точно се преподава на т.нар. коран курсове за деца. Да има изисквания към имамите – да говорят български език, да са запознати с проблемите на българските мюсюлмани, да са легализирали дипломите си, удостоверяващи полученото извън страната религиозно образование. Не на последно място трябва да има ясно разграничение на религиозната от националната идентичност и да се създава разбирането, че всеки, който има българско гражданство, независимо от неговата религиозна принадлежност, е гражданин на нашата страна.
– Има ли други рискове за мюсюлманската общност у нас?
– Вижте, намираме се в абсурдна ситуация, в която не е ясно защо никой не задава истинския въпрос: как става така, че в една част от българските мюсюлмани се насажда небългарско национално съзнание? Та това също е част от националната безопасност! Всичко останало – как ще се изучава майчин език, ще има ли новини на турски и т.н., има значение само в този контекст – до каква степен ще допринесе живеещите тук мюсюлмани да придобиват българско национално гражданско съзнание, като съхранят своята етническа принадлежност, традиции и култура. Този дебат в обществото ни трябва да бъде иницииран. И да получи открит политически отговор. В противен случай винаги ще сме изложени на риска българските мюсюлмани да се идентифицират с някой друг – било с „Ислямска държава“, било с „Ал Кайда“ или всеки луд, който се е научил да манипулира религиозните чувства на хората в името на политическите си цели.
– Ако положението в България се влоши заради близкоизточната криза, можем ли да очакваме рязко засилване на етническия национализъм у нас? Възможно ли е българските управленци да изоставят обединена Европа в името на силна национална държава?
– Както и да се развие близкоизточната криза, не очаквам засилване на етническия национализъм като нейно следствие. Това може да стане в резултат на нещо друго, като например съществуването и дейността на български партии, които обслужват чужди интереси и прокарват дълбоки разделителни линии в българското общество. И нека не се оставяме да ни натикат във фалшивия дебат „с Турция или с Русия“. Това е измислена парадигма, капан за общественото мнение, начин да ни накарат да си гърмим напусто патроните. Преди повече от 20 г. българите взехме своето решение: не с Турция и не с Русия, а в обединена Европа и понесохме неизброими лишения, за да постигнем тази цел. И тъкмо сега, когато се виждат резултатите от членството ни в ЕС, някой се опитва да ни убеди, че силна национална държава за нас е възможна извън ЕС, като ни се посочват примери с Англия и не знам какво още. За Англия, една от най-развитите страни на континента, пръв съюзник на САЩ, може и да има алтернатива извън ЕС, но за нас няма. А пък за силна национална държава за сметка на излизането ни от ЕС – това звучи като виц, рожба на болен мозък, обзет от бесовете на миналото. Покажете ми един пример на държава с размерите и степента на развитието на нашата, която е независима или води изолационистка политика. Няма такова нещо под слънцето. Под призивите за силна национална държава просто се крие неистовият стремеж да се подмени евроориентацията ни с ориентация към друга страна или съюз. Това е нечестна политическа маневра, опит да се играе с белязани карти, начин да се води илюзорен политически дебат. Аз разбирам, че проводниците на чужди политически интереси трябва да си заработят парите – в крайна сметка те са поели ангажимент към работодателя си, който и да е той. Но ние, останалите, които не си получаваме заплатите, защото обслужваме интереси, различни от националните, трябва да си опичаме акъла.
– А възможно ли е въобще да се обърне геополитическата ориентация на България?
– Вие как си представяте това? Да кажем, че сме преминали през всички процедури и сме излезли от ЕС. И после към кого се ориентираме? Към Африканския съюз или към АСЕАН? Или към лелеяната мечта на всички платени русофили – Евразийският съюз? Какви биха били предимствата за нас? Кой ще ни даде ресурсите и сигурността, която получаваме като член на ЕС? Отговорът е никой, а истината – че ни взимат за глупаци. Непрекъснато се правят опити да се внушава на българското обществено мнение колко много сме загубили от санкциите срещу Русия. А това е блъф, който обслужва само мутрите и олигарсите. Погледнете икономическите показатели на Русия и на ЕС. Защо никой не смята загубите от това, че не експортираме или не приемаме туристи от ЕС, който е стотици пъти по-мощен и по-богат от Русия? Защото е най-лесно да произвеждаме нискокачествени стоки и да правим алкохолен и секстуризъм, които няма да задоволят претенциите на никой нормален човек в началото на XXI век. За другото трябват професионализъм и честна работа, а не пране на пари и корупция.
Любословие по segabg.com; pr1bg.com
