1801 г. английският изобретател Ричард Тревитик демонстрира първия парен автомобил. В действителност по габарити и товароподемност изобретението му тогава по-скоро наподобява днешните автобуси. На Тревитик принадлежи и идеята за котли с високо налягане. Той създава първия парен локомотив за релсов път през 1803 г. През 1804 г. в Уелс този локомотив успява да пренесе по чугунени релси 10-тонен товар на разстояние 14 км със скорост 8 км/ч.
Като дете той проявява небивал интерес към дрениращите машини в мината, където работел баща му. Машините наглежда Уилям Мърдок – изобретателят на парната кола. Той оценява наклонностите на младия Ричард и през 1790 г., когато юношата е на 19 години, го взима за помощник. Във свободното си време, започвайки от 1784 г., Мърдок се занимава със създаване на парни машини. През 1794 г. демонстрира един модел на Тревитик и той се запалва по тази тематика.
По това време има бум в конструирането на парни машини. Идеята идва от Томас Нюкомън, който я начертава през 1712 г.. През 1774 г. е патентован, а през 1784 г. е изобретен първият модел от Джеймс Уат.
Тревитик продължава експериментите на Мърдок за моделиране на самодвижещи се парни коли. През 1799 г. прави първия си проект на парна машина под високо налягане, а през 1801 г., той създава сполучлив модел, наречен „Пухтящият дявол” (на английски: The Puffing Devil). Тази парна кола е и първият автобус. Наречен е така от характерния звук „пуф-паф”, който се чува при изпускане на отработената пара.
Патентова изобретението си в Лондон, Камборн и Колбрукдейл. Първият му тест е на Бъдни вечер с.г., когато Андрю кара колата от улица „Фор” в Камборн, през Камборн Хил и стръмния Бийкън Хил, до село Крейн. Машината е разчетена за осем пътници и се привежда в движение от парна машина с един хоризонтален цилиндър и котел с високо налягане на рамка между двете огромни задни колела. Въглища в котела са подавани от стоящия на външна стъпенка огняр.
За съжаление това изобретение на Тревитик избухва през 1803 г., докато той е в една кръчма в Гринуич. Освен „Пухтящият дявол”, Тревитик прави през 1802 г. и втори модел – „The London Steam Carriage”. Той я тества в Лондон, като я кара между кварталите Холбърн и Падингтън.
През 1829 г. парните коли стават най-бързото транспортно средство за пътници, като скоростта на омнибусите достига 24 км/ч. През 1834 г. парния омнибус на Мачерони и Сквайра показва рекордна на онези години надежност, изминавайки без никакъв ремонт 2740 км. Сериозна пречка за развитие на паромобилите обаче стават конете, които се плашат при вида на трещящите и изхвърлящи пара екипажи и стават неуправляеми.
На парните машини се противопоставят не само конните компании, но и собствениците на пътища, тъй като дори не всеки паваж може да издържи парния автомобил с тежкия котел. В резултат през 1865 г. е приет така наречения Закон за червения флаг, според който пред всяка самоходна кола трябва на не по-близо от 55 м да върви човек, предупреждаващ за възможна опасност.
1814 г. в Гент е подписан мирен договор, който слага край на Британско-американската война. В началото на 19 в. САЩ стават сериозна сила в международните политически и икономически дела и конкурент на Великите европейски сили. През същия период Великобритания се намира в състояние на война с Франция.
Първоначално САЩ приемат неутралитет към конфликта с надеждата, че войната ще изчерпи стопански двете държави и от това САЩ ще спечелят международни пазари. Когато с времето това не се случва, САЩ започват да доставят материали и храни на Франция, на което Великобритания отговаря с високи мита върху американските стоки и с директни атаки върху търговския американски флот, арестувайки екипажи и завземайки кораби.
Двете държави се явяват гранични на американския континент, тъй като на север САЩ граничат с британската колония Канада. От една страна САЩ проявяват все по-голям интерес за разширяване на територията на страната на север, като смятат да присъединят част от Канада чрез завземането ѝ от Великобритания. От друга страна Великобритания действа за подкопаване на стабилитета в САЩ, като се възползва от вътрешните им проблеми и подклажда северните индиански племена към въоръжен сблъсък с властта.
И макар назряването на военния конфликт да е забележимо, възможността за война не се възприема еднозначно нито във Великобритания, нито в САЩ. Великобритания е изтощена от войната с Франция и Парламентът търси форми за избягването ѝ. Един ден преди обявяването на войната от страна на САЩ британският парламент взема решение за премахване на митата за американски стоки и спиране на административните действия, в т.ч. арестуване на кораби. До 1811 г. отношението на различните щати в САЩ към войната с Великобритания са диаметрално различни – южните щати приветстват избухването й, а северните са против.
Формален повод за обявяването на война е опитът за задържане и претърсване на американски търговски кораб от английска военна фрегата и, след отказа на американския кораб да се подчини – откриване на огън от страна на британските военни и избиването на голяма част от американския екипаж. На 18 юни 1812 г. американският парламент приема декларация за обявяване на война на Великобритания.
Британските сухопътни сили, включени във войната са малко над 5000 души редовна професионална армия, подкрепяна от канадската милиция и индианските племена. Великобритания разполага за участие военен флот от 97 кораба. САЩ разполага с армия от около 37 000 души, която обаче няма професионалните умения на британската армия, а числото на морските военни сили значително отстъпва на морската мощ на Великобритания.
През първата фаза на войната (до януари 1813 г.) американският флот взима инициативата в свои ръце и успява да потопи или да извади от строя голям брой британски кораби. Американците жънат военноморски успехи както на източното, така и на западното крайбрежие. През следващата година британското военно командване възприема нов стратегически подход и успява да блокира пристанищата, където са акостирали американските морски съдове и не им дава възможност да се включат във войната до нейното прекратяване.
Преди американските сухопътни сили да се мобилизират за водене на войната, британската армия успява да се укрепи край Големите езера Онтарио и Ери и да завземе американския град Детройт и Макинак (край езерото Хюрон).
Първата атака на американската войска започва на 12 юли 1812 г. откъм Детройт, но е безуспешна и американците са отблъснати. Следващата голяма атака е на 13 октомври, в която американската милиция отново претърпява неуспех. Първата фаза на войната приключва на 22 януари 1813 г. със загуба на американската армия край Френчтаун, в която се предават и част от войниците.
Войната е възобновена през пролетта на 1813 г., когато през април американците завземат Торонто (тогава Йорк). По-късно продължават битките за контрол на Големите езера, в които милициите на САЩ успяват да овладеят района на Ери, а Великобритания си запазва езерото Онтарио.
Третата фаза на войната (1814 г.) започва с успех на американската доброволна армия, която осъществява почти пълен контрол върху Големите езера, без Онтарио, което изоставят след неуспеха в битката край река Ниагара. През същото лято американците печелят битката при Платсбърг, което намалява боеспособността на британската армия и я принуждава да се откаже от намеренията си да атакува Ню Йорк.
Заедно с военните действия около Големите езера се провеждат и битки в Нова Англия. Английското присъствие на тази територия не е постоянно, а се свежда до блокиране на пристанища и откъслечни военни акции. Една от акциите е свързана с изненадващото нападение по посока на Вашингтон. Британската войска стига до столицата и я опожарява, като пожарът засяга резиденцията на президента – Белия дом, и на Конгреса – Капитола.
В началото на декември, когато е уговорена конференцията за подписване на мирен договор в Гент, британски военни кораби акостират край Ню Орлеан с надеждата Великобритания да извоюва по-добри позиции при подписване на договора. Битката между двете армии се провежда след подписване на договора, без воюващите страни да са уведомени за този факт, на 8 януари 1815 г. и завършва с победа на американските милиции, които дават само 71 жертви, срещу над 2000 загинали британски войници.
Мирният договор е подписан в белгийския град Гент на 24 декември 1814 г. Двете воюващи страни не постигат никакви териториални облаги. САЩ се ангажират да съблюдават суверенитета на Канада. За Великобритания войната има маргинално значение, макар в крайна сметка кралството губи шанса си за влияние извън територията на Канада.
1818 г. в църквата „Св. Николас” в Оберндорф край Залцбург за първи път е изпълнена коледната песен „Тиха нощ, свята нощ”. Автор на оригиналния текст, написан на немски език, е австрийският свещеник Йосеф Мор, а мелодията е композирана от органиста и учител по музика Франц Грубер.
Немският текст за оригиналните шест строфи на химна Мор написал още през 1816 г., когато бил още млад свещеник, назначен в църквата в селцето Марипфар в Австрия. В следващите години този химн започнал своето пътешествие по света като „Тиролска народна песен”. Тя била включена в репертоара на много певци. През 30-те години на 19 в. няколко музикални ноти били изменени и по този начин химнът се превърнал в мелодията, която ни е позната днес.
През 1831 г. в Германия „Тиха нощ, свята нощ…” се появила едновременно в два песенни сборника в Берлин и Дрезден. И в двата вместо името на автора пишело: „Авторите на текста и музиката са неизвестни”. Пруският крал Фридрих Вилхелм ІV за първи път я чул през зимата на 1853 г. Той толкова харесал коледната песен, че извикал придворния концертмайстор и му заповядал да намерят автора на песента. Заповедта на краля обаче останала неизпълнена още цяла една година и само по една щастлива случайност загадката намерила своето решение през декември 1854 г.
Директорът на хора на австрийския град Залцбург, бивш добър познат на концертмайстора на пруския двор, се скарал на едно от момчетата Феликс Грубер, който според него постоянно пеел грешно популярната вече коледна песен. На направената му забележка от ръководителя на хора юношата отговорил доста самоуверено и с гордост: „У дома ние винаги пеем „Тиха нощ” точно по този начин. Моят баща по-добре от Вас знае как е правилно да се пее. Нали в края на краищата той е написал тази песен”.
Изненаданият от новината директор на хора, захвърляйки всички ангажименти, заминал за Халяйн, където живеело семейство Грубер и се уверил, че местният органист и ръководител на църковния хор 67-годишният Франц Грубер наистина е неизвестният тайнствен автор на музиката на „Тиха нощ, свята нощ…”, търсен по заповед на пруския крал. За автор на текста Грубер назовал своя приятел, свещеника Йозеф Мор.
Днес песента е най-популярната коледна песен на всички континенти. Претъряла е над 300 преводи, издадена е в над 180 версии на 121 езика.
1865 г. ветерани от Армията на Конфедерацията от Гражданската война в САЩ създават организация Ку Клукс Клан. Те се събират в град Пюласки, щата Тенеси, и решават да създадат тайна организация, като нейна цел е да възстанови бялото превъзходство след гражданската война.
Основатели на организацията са съдия Томас Джоунс с още шест свои съратници. Чрез преследване на политическите кандидати от Севера, политическите „предатели” и освободените роби, Ку Клукс Клан се противопоставя на Възстановяването в Юга.
Един от първите лидери на ККК е Натан Бедфорд Форест, който е бивш генерал от армиите на Юга, той сформира организация „за защита на белите жени”, но през 1869 г. поради несъгласие с все по-свирепите й акции нарежда да се разпусне.
През 1867 г. в Нешвил делегати от щатите на бившата Конфедерация оформят структурата на Невидимата империя на Юга. Тя е оглавявана от Великия маг. На него са подчинени т.нар. дракони, титани и циклопи. Ку-Клукс-клан носели бели мантии, покриващи телата им изцяло. На главите сио носели най-типичният и отличителен атрибут, сс които е запомнена организацията, а именно маските или островърхите бели качулки, под които се криели.
Нарастващият брой на убийствата довежда до реакция на Южняшкия елит, който смята жестокостите за основна причина на продължаващата окупация от страна на федералните войски. Ку-клукс-клан запада в периода 1868-1870 г., и е забранена от президента Юлисис Грант през 1871 г.
През 1915 г. в Атланта се сформира втора организация със същото име от Уилям Симънс. Тя съществува най-вече като „братство за правене на пари” и се стреми да запази „ценностите” на миналото, като се бори срещу нарастващия брой католици, евреи, чернокожи и азиатци, както и на останалите имигранти в САЩ.
Най-голямо развитие организацията има при лидера Хирам Уесли Еванс (1922-1939), той привлича много държавни служители от щатите Тексас, Оклахома, Индиана, Орегон и Мейн. Членската маса под неговото ръководство достига 4 млн. души (1925).
1871 г. в Кайро се състои световната премиера на операта „Аида” на италианския композитор Джузепе Верди. Френско-пруската война от 1870 г. става причина за отлагането на премиерата. Представлението е изнесено шест месеца след подписване на мира и преминава с изключителен успех. На 8 февруари 1872 г. операта се изнася и в миланския театър „Ла Скала”.
Либретото е от четирима автори – Едуард Мариет, френски историк – египтолог, подготвил сценария по легенда, разшифрована от папирус. Вторият, Камий дю Локл, написва оперния текст в проза. Третият, Антонио Гисланцони – журналист, поет и певец – написва италианското либрето в стихове. Четвъртият е самият Верди.
Действието в творбата се развива в Мемфис и Тива по време на царуването на фараоните. Аида е етиопска принцеса, пленена като робиня в Египет. Египетският военен командир Радамес се бори с чувствата си на лоялност към фараона и любовта си към Аида. Но дъщерята на Фараона, Амнерис, също е влюбена в Радамес.
Любопитен факт е, че противно на общото убеждение, операта не е написана по поръчка на Исмаил паша по случай откриването на Суецкия канал.
1946 г. обявено е създаването на Четвъртата Френска република. Политическата обстановка във Франция след създаването на 9 септември 1944 г. на реконструираното Временно правителство на Шарл дьо Гол е изключително сложна. Освен доверени лица на дьо Гол в него влизат по двама представители на комунистите, социалистите, на християндемократите и на радикалите.
Дьо Гол се отнася с недоверие към силите на Съпротивата. Една от първите задачи, която той си поставя, е отслабването и ликвидирането на политическото влияние на нейните структури и бойни формирования. Особено негативно той се отнася към възникналите локални комитети за национално освобождение.
На 21 октомври 1945 г. във Франция се провеждат парламентарни избори. Френската комунистическа партия получава 151 места в Учредителното събрание. Гласовете за социалистическата партия й осигуряват 133 места. в състава успява да влезе и Републиканското народно движение. Така трите партии стават доминиращи, контролирайки почти 3/4 от местата в Учредителното събрание.
Заедно с изборите за Учредително събрание се провежда и референдум. 96,4% от гласувалите се обявяват за изработване и приемане от Учредителното събрание на нова конституция. Това означава категорично и окончателно отхвърляне на институциите на Третата република.
Така за първи път в историята на Франция комунистическата и социалистическата партии имат заедно мнозинство в парламента, на дьо Гол отново е възложено да състави правителство. В името на националното единство дьо Гол включва в кабинета няколко представители на други политически формации, както и безпартийни.
Скоро след изборите обаче става ясно, че не е възможно безконфликтно сътрудничество. В тези условия на 20 януари 1946 г. генералът подава оставка като министър-председател. След оттеглянето му правителството запазва своя трипартиен характер. Същевременно значително е ускорена работата по изработването на нова конституция, макар че сред управляващите партии има съществени различия.
Първият проект на нова конституция е приет от Учредителното събрание през април 1946 г. Републиканското народно движение и френската десница обаче се обявяват против.
На проведения на 5 май 1946 г. референдум с 10,5 милиона срещу 9,3 милиона гласа априлският конституционен проект е отхвърлен. Все пак изборите на 2 юни 1946 г. за ново Учредително събрание показват общо взето запазване на предишното съотношение на силите, макар че Републиканското народно движение с получените 5,5 милиона гласа се превръща в най-голямата парламентарна партия.
Новият проект на конституция е приет от Учредителното събрание на 29 септември 1946 г. и е одобрен чрез референдум на 13 октомври с.г. По този начин Четвъртата република получава конституционно закрепване като „неделима, светска, демократична и социална република”. В приетата конституция се утвърждават народният суверенитет и контролът на парламента над изпълнителната власт.
1968 г. астронавтите на космическия кораб „Аполо 8” стават първите хора, осъществили орбитален полет около Луната. Те извършват 10 лунни орбити и излъчват Коледен телевизионен сигнал, който става една от най-гледаната телевизионни програми.
За първи път членовете на „Аполо 8” преминават границата на радиационния пояс на Земята и, достигайки Луната, преминават в орбита около друго космическо тяло. Франк Борман, Джеймс Ловел и Уйлям Андърс са първите хора видели с очите си Обратната страна на Луната.
Направени са много снимки и топографски измервания, като са набелязани и картографирани специфични лунни обекти за бъдещите посетители на нашия естествен спътник. За първи път е фотографиран изгревът и залезът на Земята върху лунния.
Каква е вашата реакция?
