Ограничителните линии се слагат от полицията, а не от журналистите
Преди около пет години спецслужбите направиха демонстрация за журналисти на летище София как се обезвреждат терористи, завзели самолет, който е принудително приземен на наша територия. Самолетът бе отведен на далечна стоянка – на около километър от медиите, които стояха затворени в една ограда, и дори най-далекобойният обектив разполагаше с дребни точки в обектива. Гневът на медиите беше разбираем, а един фотожурналист имитира коремна криза, изведоха го уж по спешност, той взел кола, отишъл в кв. „Христо Ботев“ и така бе единственият, заснел нещо от показната операция, която се бе провела току до оградата на циганската махала, за радост на местните жители и техните хлапета.
На въпроса защо толкова медии бяха оставени в положение да не виждат абсолютно нищо бе отговорено, че методите за справяне с терористична заплаха не са публично шоу, което да бъде детайлно заснето – това, което е важно, е с каква скорост службите са реагирали и че са успели да обезвредят опасността.
Възниква въпросът: защо при реална възможност за терористична заплаха на Терминал 1 в столицата, всички медии бяха отделени на разстояние едва на около 20 метра от зоната за извършване на всички дейности по евентуалното обезвреждане на взрива? Ако две кучета и две апаратури са показали потенциална възможност за наличие на взрив, защо е рискуван живота на десетки хора, само за да може те да показват точно каква е методологията за работа на специалистите от СОБТ?
Какъв трябва да е периметърът на отцепване на район, където може да избухне нещо, неизвестно колко мощно? Със сигурност не е няколко метра. Сигурно е, че всяка медия душа дава до нея нещо да избухне, някой с окървавено чело и на четири крака да продължи да предава героично от мястото на събитието. Но терористичната заплаха не може да е медиен цирк, в какъвто се превърна няколкочасовата драма на Терминал 1.
Трябва или не трябва да бъдат уведомени медиите за подобни случки?
Истината е, че не трябва да знаят абсолютно нищо, докато операцията е в ход.
Първо, защото потенциалните терористи могат да разчитат именно на тези канали за информация.
Второ, защото начините за справяне с кризата не трябва да бъдат публично афиширани.
Трето, защото колкото по-малко се знае за критичността на ситуацията, толкова по-малко хора ще имат възможност да правят свободни интерпретации по темата.
Четвърто, изтичането на информация с подобно критично съдържание като „потвърдена бомба на летище София“ се цитира от световните информационни агенции; задействат се системите за сигурност на други държави; всички пилоти на самолети, които летят или ще летят към България са предупредени, че може да се наложи да избират резервно летище; тези, които не са излетели, зареждат с допълнително гориво, за да може във въздуха да вземат решение за смяна на посоката на полета.
Пето, ако бомбата е истинска и избухне, тя ще отнесе и всички събрани наоколо журналисти, които към момента на неустановената опасност или вярват в своето безсмъртие, или са наясно, че купонът тече, докато на място измислят нещо драматично, което да запишат или предадат на мига с модулиран и превъзбуден глас.
Свободното и непотвърдено изказване пред стръвните за информация медии на неоторизиран служител на столичното летище за открито взривно устройство реално разклати авиационната сигурност в цял регион на Европа и създаде ситуация на несигурност за много екипажи.
Разнобоят в информациите доведе мнозина официални служители на различни институции да влизат в обяснителен режим. Това означава, на първо място, че няма координация и синхрон между тези служби. Ясно е също, че дори да са разписани правила за действие в рискова ситуация, те не се спазват.
Съвсем наскоро при катастрофа на магистрала „Хемус“ камион за превоз на горива висна през мантинелата и в продължение на часове спасителни екипи опитваха да стигнат до висящия над бездната водач. В директно предаване на национална телевизия журналист премина ограничителната линия, поставена от полицията, за да хване по-добър ракурс по време на директното си включване. Намеси се полицай, който опита да спре репортера, но бе заплашен със скандал в ефир.
Нека същата репортерка опита подобен трик в Париж, в Рим, в Лондон – не само ще бъде арестувана, но ще бъде глобена и най-вероятно наказана и от своята медия. Ако цистерната бе гръмнала, от стоящите на моста хора биха останали „ваденки“, трудно отделими от асфалта.
Това, което операторът на репортерката направи, бе да се договори с лекар от линейката, който държеше камерата, докато шофьорът на линейката, в ролята на Троянски кон, доближи максимално до авариралия камион. Ако изключим удоволствието в играта на котка и мишка, подобни изпълнения говорят за пълно незачитане на авторитета на служителите, които осигуряват безопасност за населението в критична ситуация. „Кой си ти, че да ми кажеш, че няма да се навра до цистерната!“ е посланието на националната медия.
Оттам вече е лесно за всеки човек да зададе същия въпрос на който и да е служител на реда, опитал се да обърка личните му планове.
По време на антитерористичната операция в Париж стотици журналисти отразяваха часове наред събитието, но всичко, което можеха да кажат, е, че нещо се чува. „Чухме гръм“ казваха английски, френски, американски медии. „Чува се нов гръм“ отново отчетоха от CNN, Euronews, BBC, CNBC и т.н. Водещите в студията по света, също така емоционално ангажирано, съветваха своите хора да бягат, ако се почувстват застрашени. Е да, но нито един журналист нямаше достъп до друго, освен до звук. Никой нямаше видимост, никой не можеше и да помисли да прескача бариери и ограничения, нито да се кара с местната полиция, защото щеше да бъде арестуван за 5 секунди.
Бяхме много впечатлени, когато белгийските граждани и медии реагираха в подкрепа на искането на белгийската полиция да не се разкриват никакви данни нито от страна на свидетели, нито от журналисти за провежданите операции. Какво би станало при аналогична ситуация в България? Задължително ще се появи поне един (а той няма да е само един) информатор, който да коментира: „Тия цървули ли ще ми кажат!“
Виновни ли са българските медии за цирка, който предоставиха и на родните зрители и на международните агенции? Всъщност не са. Ако ограничителната полицейска линия бе поставена още на захода на пътя към Терминал 1, никой нямаше да види нищо и нямаше да може да прави свободни интерпретации. Ако всички от пресцентъра на летището отговаряха синхронно: „Без коментар, полицията ще излезе с официално изявление.“, нищо повече нямаше да бъде казано. Ако пресцентърът на полицията бе казал: Ще направим публично съобщение за същината на операцията, за което ще ви предупредим своевременно.“, медиите щяха да знаят, че ще получат сигурна информация. Затова преди министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова да посочи медиите като виновник, да попита специалистите от своя ресор защо изобщо те бяха допуснати на няколко метра от рисковата зона? И къде другаде в Европа това би могло да се случи?
Къде остава обаче ловът на новината? Къде остава тръпката от осигуряване на свой източник?
Предстои смяна в културата на поднасяне на новини, когато се отнася до сигурността – на инфраструктурни обекти от национално значение, на училища, на институции, на спецоперации. Някой отново трябва да обясни на всички медии защо е ценно налична информация да бъде премълчана в името на обща и по-значима цел.
Да допуснем, че следващия път обект на подобна критична ситуация е училище. Тръгват спецчастите да правят проверка и поради някакви условия не могат да извършат евакуация. Идват медиите и раздухват истерия по начина, по който това се случи на летището. Пристигат с коли, с таксита, и както могат, родителите и близките на децата. Получава се гигантско струпване на хора и неконтролируема паника. Няма значение дали сигналът е истински – потенциалната опасност е прераснала в реална кризисна ситуация, а службите вече не могат да реагират ефективно, ако беда наистина се случи.
И така, както разделителната линия между медии и спецчасти не може да бъде като декор от сценично представление, а строга разделителна черта между хората според тяхната професионална компетентност, предстои медиите да бъдат част от работата на институциите, а не творци на свободна практика, които се надцакват в измислянето на потенциално драматични версии. Последното обаче няма да се случва, ако органите на реда действат по точно установени правила и не се надлъгват на дребно с журналистите.
Лияна Панделиева, Nbox
Каква е вашата реакция?
