Увеличаващата се нужда за образование в Гърция през Vв. пр.н.е. довела до появата на група от учители, познати като софисти. Те били по-скоро професионална класа, отколкото школа, и като такива те били разпръснати из цяла Гърция. Нуждата за образование била отчасти и за знание, но в повечето случаи заради умения в сферата на заблуждаването, които да доведат до политически успех. Софистите обикаляли Гърция, чели лекции, дискутирали и взимали под опеката си ученици. За тези услуги искали големи хонорари и били първите гърци, на които им се плащало за преподаване.
Софистите не били философи, а обучавали на теми, които на момента били популярни. Такива теми включвали реторика, политика, граматика, етимология, история, физика и математика.
Протагор от Абдера (около 490 – около 420 пр. пр.н.е.)се приема за първия софист. След него най-известните са Критий, Продик и Хипий. Където и да са се появявали, особено в Атина, били посрещани с ентусиазъм и маса хора, желаещи до ги чуят. Дори хора като Перикъл, Сократ и Еврипид търсели компанията им. По онова време най-популярното поприще било свързано с политиката, затова софистите се насочили главно към преподаването на реторика.
Целите на младите политици, които те възпитавали, били да убедят масите в това, в което искали. Търсенето на истината не била голям приоритет. Поради тази причина софистите се заели с представянето на аргументи, подкрепящи всякакви позиции или теми. Хвалели се със способностите си да направят и най-лошото да изглежда хубаво, да докажат, че черното е бяло. Някои твърдели, че не е нужно да имаш познания по някаква тема, за да можеш да дадеш задоволителни отговори, свързани с нея. Поради тази причина шикалкавенето и печеленето на словесни точки били нужни, за да може на момента без много мислене да се отговаря на подобни въпроси. По този начин софистите се опитвали да оплетат и объркат опонентите си и дори ако е възможно да го победят със сила или шумотевица. Опитвали се дори да заслепяват със странни и цветисти метафори, необичайни начини на говорене, епиграми и парадокси. Тоест да бъдат хитри и умни, отколкото честни и искрени. Оттам идва и думата ”софистри” – използване на лъжливи аргументи.
На древногръцки език думата “софист” означава “този, който умее; мъдрец; човек, който е експерт, познавач; “преподавател”. Първоначално този термин не е бил натоварен с отрицателно значение. Няма софистическа школа, а само движение. Те са скитащи учители, препоръчващи себе си и учещи другите как да преуспяват в обществото. Те смятат, че всеки човек може да бъде научен на необходимите знания, за да преуспее и да побеждава в словесните битки. Сред най-значимите софисти са Протагор, Горгий, Хипий, Продик, Антифон и Критий.
Софистите са и първите учители по реторика. Самият Платон разглежда принципите на реториката като критикува и осмива софистите заради това, че акцентират не върху самата истина , а върху убеждението, но по-важното за тях било да се побеждава в спора, необходимо умение в публични дискусии, в практиката на античните политици и в съдебните спорове, а софистическата беседа развива диалектическо мислене. Те сменят чистата теоретичност на философията и въвеждат във философстването критерият за полезност. Подменят истината с ползата като регулатор на човешките взаимоотношения. Променят старите форми на изказ, които предполагат транслация от знаещите към незнаещите, заменят ги с диспута, сблъсъка на аргументи и противоборства ( “агон” от гръцки език – “съревнование”, “игра”, “състезание”).
Софистите виждат своята основна задачa в това да научат своите ученици как да превърнат най-слабият аргумент в най-силен. За тази цел те използват два подхода: диалектиката ( изкуството да се разсъждава ) и реториката (изкуството да се говори ). Първата е насочена към разума на слушателите, а втората – към техните чувства. Диалектиката и реториката са част от Тривиума. Тези две дисциплини и граматиката изграждат така нареченият Тривиум и са свободни изкуства ( наричат се свободни, защото изискват свободно време ). Изкуствата са организирани според принципите на буквата ( граматика, реторика и диалектика ) и числата ( геометрия, аритметика и музика/ хармония ).
Етимологически “диалектика” произлиза от глагола диалегомай, който буквално означава “водене през слово” ( ‘диа’ – “минаване през” ), “говоря”, “изкуство за водене на спор”. Тя е разговор, който мисълта води със самата себе си и показва противоречията на всяко понятие. А реториката е изкуството да се убеждава и да се говори добре пред публика ( сред най – известните оратори са Демостен и Цицерон ). Тя е знание за речите и е безотносителна към морала, защото нейна цел е да убеждава. Реториката включва и агитация, и публично говорене. Представлява словесно предимство и се състои в ефективен избор на думи , владеене на езика, ясно и точно изразяване, умение за съставяне на изречения, както и красноречива, впечатляваща и убедителна реч. Понятието често се употребява като приблизителен синоним на софистика, пропаганда, дребнаво формализиране или демагогия, описващи политическо говорене или писане, което е впечатляващо и убедително, но неискрено, макар това рядко да е истинската употреба на реториката. Гръцките думи “rhetorikos techne” буквално означават изкуство на ораторството или умение за публично говорене, за прокарване на идея или кауза в умовете на слушателите. А в съвремието реториката е изкуството за ефективно общуване, компетентно и убедително съчиняване, и предаване на словесно, зрително или писмено изразяване, как да се построяват аргументи и да се участва в дебати. Тя е предмет, силно основан на резултатите.
Софистите смятат, че няма две истини, но твърдят, че за всяко нещо има поне две мнения и те са еднакво доказуеми логически. Така се разпада критерият за истинност. Що се отнася до статута на лъжата, истинно е логичеки обоснованото. И ако Аристотел каже, че софистите се занимават с нищото и със самомнението, то те ще му отговорят, че и той се занимава с това, защото няма нищо друго освен него. Софистите не само могат да защитят всяка теза, но и Горгий дори показва, че е в състояние да аргументира и напълно безсмислена теза. Той казва: “Нищо не съществува.”. Акцентът пада върху “съществува”. Според елеатите, които са противници на софистите, за да съществува нещо е необходимо то да е едно, обаче те самите не носят характеристиките на това едно, вечно, неподвижно и самотъждествено. По този начин Горгий демонстрира, че битието не може да бъде едно, иначе се изпада в парадокс. И твърдението “Нищо не съществува” не казва, че няма нищо, а че нито едно от наличните неща не може да носи характеристиките на битието. И тогава тези неща са “несъществуващи”, движещи се и винаги тъждествени на нещо друго.
Онтологичната предпоставка на софистите е, че в света всичко се променя. Светът не е онтологически гарантирана подреденост. Глаголът “е” изразява тъждественост, а няма такава тъждественост в света, защото отсъстват устойчиви топуси. Съществуващото е “течаща материя”, защото няма устойчив предмет, респективно не може да има и устойчиво твърдение. Елеатите твърдят, че битието съществува, то е. А битието е и не е. Не може да кажем, че битието “е”, защото ако “е” съществува за определение на нещата, то какви ще са тези неща, които не са “е”? Предполага и изказване спрямо нещо друго, за което се изказва , а според елеатите битието е едно и не може да има нищо извън него. Парадоксално е да има друго на битието, освен това множествеността допуска небитие, а небитието може само да бъде мислено като такова, но не може да бъде битие. “Битието е” е немислимо без раздвояване. И ако човек мисли, че има кентавър, значи кентавърът е тук в “Мисъл”, но има ли кентавър? Ако го мисли – има, ако не го мисли – няма. То попада в “Битието”, а битието е мисъл, казват елеатите. Тогава и битието съвпада с мисълта и от това може да следва всичко. А битието ( кентавърът, ако бъде мислен ) е и не е ( ако не бъде мислен кентавър ).
Натурфилософите твърдят, че може да се предицира предикативно само такова твърдение, каквото е битието, а битието е в субекта, копулата и предиката. Те смятат всяка тавтология за безусловно вярна и неуязвима истина. Обаче субектът, копулата и предикатът биват аналитично разграждани и обикновено се започва от предиката. Но разчленението е немислимо, понеже ако има части, те ще се различават спрямо цялото и биха били различни помежду си, а тъкмо тоталността е битие. Ако то е разчленимо, би било битие от множество небитиета.
Протагор ( ок. 490 пр. Хр. – ок. 420 пр. ) е първият и най-известен от софистите. Той обръща внимание на безотносителността на човешкото познание и на елемента на субективност в него, както и на това, че всичко съществува само по отношение на нещо друго, а за човека е истинно всичко, което му се струва такова. Протагор е и първият философ, който заявява, че за всяко нещо може да се изтъкнат два довода, противоположни един на друг, които да се използват в спора, а това е унищожаване на истината и всичко може да следва от това. По-късно Дънс Скот прилага принципът за извеждане на каквото и да е от противоречие – (А и не-А ) имплицира В. Протагор прави по-слабият аргумент по-силен и обратното. Той казва, че човекът е мяра за всички неща, на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват. Този принцип се нарича homo-mensura. Ако мяра на съществуващото е човекът като род, то добре е да се следва човешката природа, естеството ( physis – природа, естество ) да бъде критерий за социалното състояние и това да е добро, прав е силният. Ако мяра е отделният индивид, то се предпоставя множественост – конвенцията ( nomos – човешката конвенция ) е средство за това какво да се смята за истинно, според човешкото договаряне. Прав е слабият. Освен това, ако някой каже, че човек не е мерило за всички неща, но той самият е човек, утвърждава твърдението, че човекът е мерило за всички неща.
