"Възвишение" – открито писмо до Милен, Божана и много други

admin

ВЪЗВИШЕНИЕТО /открито писмо до Милен, Божана и много други / от Божидар Крапчев

Писанието, което следва, вероятно ще ви се стори безредно, объркано, хаотично. Но мен няма да вините. Виновен е Милен. Кой Милен ли? Милен Русков, за ваше сведение, така се казва виновникът. Защото преди няколко дни в ръцете ми се озова последната му книга, озаглавена„Възвишение“ и всичко се почна оттук. А дали в книгата му има ред, или властва хаос, ще разберете сами.

Аз съм човек доста поживял. Доста и книги прочетох. Много оттях са ми харесвали, много са ме и запленили, но не си спомням скоро да ме е срещала съдбата створба като цитираната по-горе. Четох я на един дъх, а тя е малко над 400 страници и за няколко дни не бях на себе си. Такова чудо българско, такова чудо човечно, такова чудо литературно-виртуозно, не си спомням.

Народопсихология ли не щеш в нея, здрав балкански разул/ ли ти се е дощял, оценка за държавност ли ти е притрябвала, или не ти е ясна революционната нагласа от предосвобожденската епоха ? Отвори тези страници и чети ! Ако искаш да разбереш що е пренебрежение на интелектуалния труд и същевременно да видиш неистово стремление към просвещение – пак там.

И кумири как си самоизгражда човек, и как си ги сам развенчава, и семейство как зачерква в името на една ми ти свидна „револуция“ и после как сам обезсмисля тази „револуция“. Богата с ирония, с много хумор, ръка за ръка с трагизъм, с неподражаеми иносказания. Книгата е пълна със словесни бисери, които никъде другаде не можеш откри. Някои са толкова изразителни, толкова искрящи и толкова красиви, че ми се иска да ги извадя в отделен речник и така да ви ги поднеса – за радост и похвала. Но по-късно това ще да стане, може би.

Ако някой иска с една дума да охарактеризира книгата, ще трябва да каже : Езикът! Действително, преценете, ако можете, какъв език е ползвал Авторът, за да напише тази прекрасна книга ? На пръв поглед отговорът е лесен и прост – бъл га реки. Да де, ама кой български, онзи от първите печатни издания от нашето Възраждане ли, онзи от взаимообучителните училища по времето на Бозвелията, онзи който са говорили по търновско, или другият български – от западните части. Дали е езикът, на който са общували Левеки и Апостолите му със заговорниците революционна или е производна на черковно-славянските слова, примесени с местните наречия след войните от първата половина на 19-ти век? Дали е езикът на образованите българи, изучили се по Цариград Солун, Одеса, Петербург или Париж, или е езикът на еснафа, създаващ по това време бъдещото градско-полуинтелигентско общество ? Тук могат само специалистите да говорят, аз нямам място в този разговор.

Но съм сигурен, че Милен Русков е сторил едно чудо : Успял е да се отърси от всички щампи на досега приетите опити да се интерпретира литература от онова време. Успял е да осъвремени дискретно почти неразбираемите, неразчетими дори слова от онова литературно наследство, а пак да остави симпатичната архаичност на възрожденския говор. Само крачка встрани и нямаше да се чете, ако се запазеше старинната реч, или ако би бил напълно осъвременен езикът на книгата, щеше да загуби половината от чара си и щеше да се изеуши . Огромен майсторлък писателски е това и огромен труд, същевременно.

И понеже умният Автор знае, че език като нашият не може да не се повлиява от чужда речева интервенция, прибавил е майсторски в словесната смес думи и изрази руски, турски, гръцки, френски, та и чисто диалектни и е поднесъл нам един дивна словесна сплав. Да не говорим за симпатичните, „не мръени“ цинизми за възклицанията и междуметията, за безкрайните апострофи, който дори зрително придават музикалност на книгата.

Не знам дали не съм много пристрастен, но за няколкото дни, в който се бях заплеснал по „Възвишение“, аз се улавях многократно, че се опитвам да говоря по русковски с хората около мен. Дори вечер, преди заспиване, мислех с езика на Гичо… Честно ви казвам, така беше. А сега ми липсва, но ще препрочитам отвреме – навреме тези непреходни страници.Избрал е Авторът един странен период от историята ни, но книгата му не е историческа. Препратил ни е на границата на шестото и седмото десетилетие на 19-ти век, когато от пяната на терора, дълголетното робство и осъзнатата потребност от свобода и развитие неориенталско, се е раждала идеята за националното ни освобождение.

Поверил е творбата си Писателят на едно момче от Котел. Едно учило-недоучило селянче, което пред очите ни израства до хайдутин с главно „X“, Едно възпростичко момче, което има неистов стремеж към просвещението свое и на хората около него, едно момче, комуто Русков поверява важната мисия да ни изясни дали четничеството или организираната въстаническа подредба ще ни изведат към свободата. Едно момче, което от първата до последната страница е неуморим разказвач, мислител и тълкувател на тегобите народни и изменчивостта человеческа, на хайдушката вяра и на хаотичния патриотизъм, на преклонението пред народа и ясното виждане, че това понятие „народ“ е малко измамничко, малко размито и малко … измислено.

Драги Авторе, как можа в тоз Гичо, от Бога кръстен Гавраил, син на абаджията Панайот хаджи Добрев, да измайсториш толкова цветен човек, толкова пълнокръвен и толкова истински? Как успя в дисагите му да туриш и „Горски пътник“, и Бероновия буквар, и речник френско-български даже? Как успя да го принесет към онази действителност, когато Димитьр Общи с хаотичния си „козмополитизъм“ и с необуздан ия си нрав е на ка рал българите да го страхопочитават, преди да стори непоправимата си беля.

Ние не знаем много за този гарибалдеец, критски бунтовник и косовски полуразбойник, а ти ни го направи централна фигура, чрез простичките слова Гичови. Как успя? Но има и друго: Ако някой е вдигнал по-висок паметник на Раковски като баща на четническата тактика за Освобождението на България от твоя Гичо, здраве му кажи . . . Десетки пъти Гичо отваря „Пътника“ и ни чете. Чете според потребата на повествованието. Чете и за природните красоти български, дето ги Раковски описал, чете за учените книжовници и за предците ни от Паисиевото писание, чете за особености в характера на българина, пак според Раковски, чете и ни внушава как омайни са момите нашенски, ама свободата е по-мила. Докато накрая Гичо взе, че ни подреди само в две- три странички животоописан ието на котелския исполин, та да го знаем всички и еднакво!
Полуграмотният Гичо, син Панайотов, е образ много сложен, така си го догодил, драги ми Милене. Той е и разбойник, та убиец даже, ама красотите наприродата го докарват до съзерцателен екстаз и преклонение. Той е груб и див, ама се просълзява от мъката на Асенча, приятеля негов. Той трепери над народната пара, ама вътрешно се бори със себе си дали да не поотмъкне нещо от общата плячка, дето е за „револуцията“, за Делото, от него и от другарите му награбена. Велико е прозрението Гичово, сиреч – твое, драгинко, че ни е нужно „възвишение“. Туй си турил за заглавие и туй пронизва неспирната реч на Гичо от първата до последната страница. Просветно, духовно, човешко, личностно, всенародно, всеобщо възвишение ни трябва, ама … Ни Гичо вярва, че ще го стигнем, ни ти си му сложил тези мисли в главата, защото си вярвал. Искало ти се е, драги, и сега ти се иска, и на мен ми се иска, и комай всинца ни се иска да се възвисим, ама ако може ей така, от самосебе си, без зор, без да се „абиме“, без да се жертваме, без да се лишаваме от меките и топли хубавини, дето ни дърпат все мирни да стоим, да си не нарушаваме рахатлъка полубеден и полусвободен. Подозирам те, драги Милене, че нарочно тогава си го накарал твоят герой тъй да мисли и дума, а днес ние да се сещаме, че на нас ни говориш, в сегашно време, за сегашни наши овчедушни и ситни помисли и действия или бездействия. Така е, нали?

От няколко дни съм пленник на твой Гича. Как му се радвах, кога захвана в Ловеч да пише Обръщението към народа български, ама тогава не сколаса. Как го разбирах, кога после успя да го сътвори, да го разпечати и таман да го пръсне сред народеца, взе че го попиля в реката. Ама реката, дето си я намислил, не е онази широка и силна вода, що е отнесла дисагата с писанието. Ти си видял преходността на времето и преноса на човешките мисли и стремление, кои идат до нас от предците ни и затова там си пуснал Обръщението.

От хайдутина философ си направил, Майсторе. Готов е той да спори по въпроси лингвистични, по въпроси на съпротивата, има си оценка за „писачите“ като Каравелова и другите по Влашко. Просто не им вярва. Вярва в трофейния си „Колт“, в сухите фишеци и в закрилата на гората. Той дори в Апостола се съмнява. Не възроптава право, ама с усукване ни съобщава, че тая с комитети-момитети няма да я бъде: Че и кога ли ще стане . . . Той състави един лелеян дълго време план за действие и го оповести на народа, ама нищо точно му не каза – кога, как и с какво да си помогне сам. Но не пропусна да прокламира на първо място ВЪЗВИШЕНИЕТО – просветно, духовно и човеколюбиво. Гичовият план! Русковият план!

Герояттвой, скъпи ми Милене, е чешит без аналог, поне аз каквото съм попрочел, в литературата наша. А и чужда. Шегата му е на върха на езика, дори да реже. Присмива се на Асенча, кога последният е със стомашни затруднения но после не се свени да премине половин България с дрехи „алафранга“! Хайдутин, облечен „алафранга“! При това, придобити тез дрехи по разбойнически способ. Припомням счупения прозорец в школото и решението със свинския мехур. Как ни разказа за пелтека, дето обираше турчина, а оня се дърпаше само между две заеквания. Засечеше ли Тотко, спираше да се дърпа и турчина . . .После – пак.

Припомням си как люспите по страниците на Рибния буквар обясняваха нещата природни. Как само половината от Каравеловата „Свобода“ свърши работа на поборника. Смях се като луд на сухото пране на Асенчо. Случи ми се нощем, та жена ми рече, че нещо съм втасал . . .Как можех да й обясня с две – три посреднощни думи за какво иде реч ? А шегата, що я скрои с печата, дето изровиха от Старопланинските шубраци? И после как си уреди глобата – срещу една нищо и никаква калъчка, по- дълбоко мушната ! Е, отишъл си човекът, ама и той какъв човек – агарянин! Поробител! Да мрат, според Гичо. Не е за забравяне как „здраво“ поработи Гичо на покрива на Гложенския манастир, докато другите се изпотрепваха от работа. Искам още да припомня, как едни печени картофи, скрити в гащите на народния поборник, едва не му струваха живота, защото от изпарението им под пояса се овлажнили фишеците и оръжието бунтовническо засече .. .А да знаеш, Авторе, как ми се иска отнякъде да чуя обърканата, сдъвкана, но прекрасна реч на игумен
Евтимий, та да се отмори малко ухото от слово бедно и казионно. Ама на – няма го светиня му, има го манастирът, ама сума ти магарии се сътвориха около и в него от хора, дето ни се пастири зоват
Няма как да прескоча инцидента с бика. Кога си го писал, сигурно и ти си примирал от смях, драги Милене. Смях собствено производство, както се казва. Каква ти корида, какви ми ти тореадори испански толкова разхваляват пред нашите момци храбри? Никакви там Дон Хуан-овци, Дон Хосе-та и прочие известии кавалери не могат устоя на това наше балканско добиче. Само Гичо и Асенчо успяха! Да те гони полудиво балканско биче, пасло на воля билкови треви сочни и пило изворна водица, да прехвърчаш над ниви и синори, без да можеш и да се обърнеш, па накрая и да се измъкнеш – това само юнаци наши го могат и никой друг! Днес от бика, утре — от турчина, все трябва да може яко да бяга поборникът наш и трябва да оцелее. Защото е нужен жив и здрав на Делото!
Безкрайно би могло тук да се диви човек на хадутския живот, как ни го е Милен Русков поднесъл. Ама то значи да се преразкаже цялата книга. Както би рекъл Гичо :“ Да са иба, ако туй сторя, та затлача настоящею изложение“. И аз съм съгласен с него и спирам.
Много сте вещи, Авторе — ти и твой Гича — по между на родните въпроси. За „болния човек на Европата“ сме го чули отколе, ама коментар от вида :“Абе ни на гьрци, ни на сърби им е през оная работа за нас“може да те накара да пропсуваш, нали? Тези думи горчиви, ръбести, ама верни, идват и след белградските легии, и след помощтта ни в Крит от момчетиите на бай Общи, и след италянския ни принос за свободата на Европа. И Гичо вярва, ама не много възторжено, в бъдещата помощ от Дядо Иван, та дори признателно така кръщават купената от циганите кранта, дето я ядоха после на пастърма. И Гичо яде. В предсмъртния си час! Не е за говорене! Ще спомена, че сега е модерна темата, как нашите момчета се отнасят към „чифутите“, ама да се не бъркаме в деликатни теми. Особено днес, след „париженските“ бъркотии.
С автора и с героите му пътувахме по неизбродимите пътеки на Балкана. От изток на запад, после от север на юг и отново — на изток.

То Евтимий, та да се отмори малко ухото от слово бедно и казионно. Ама на – няма го светиня му, има го манастирът, ама сума ти магарии се сътвориха около и в него от хора, дето ни се пастири зоват— Няма как да прескоча инцидента с бика. Кога си го писал, сигурно и ти си примирал от смях, драги Милене. Смях собствено производство, както се казва. Каква ти корида, какви ми ти тореадори испански толкова разхваляват пред нашите момци храбри? Никакви там Дон Хуан-овци, Дон Хосе-та и прочие известии кавалери не могат устоя на това наше балканско добиче. Само Гичо и Асенчо успяха! Да те гони полудиво балканско биче, пасло на воля билкови треви сочни и пило изворна водица, да прехвърчаш над ниви и синори, без да можеш и да се обърнеш, па накрая и да се измъкнеш – това само юнаци наши го могат и никой друг! Днес от бика, утре – от турчина, все трябва да може яко да бяга поборникът наш и трябва да оцелее. Защото е нужен жив и здрав на Делото!

Безкрайно би могло тук да се диви човек на хадутския живот, как ни го е Милен Русков поднесъл. Ама то значи да се преразкаже цялата книга. Както би рекъл Гичо Да са иба, ако туй сторя, та затлача настоящето изложение“. И аз съм съгласен с него и спирам.
Много сте вещи, Авторе – ти и твой Гича – по между на родните въпроси. За „болния човек на Европата“ сме го чули отколе, ама коментар от вида :“Абе ни на гърци, ни на сърби им е през оная работа за нас“може да те накара да пропсуваш, нали? Тези думи горчиви, ръбести, ама верни, идват и след белградските легии, и след помощтта ни в Крит от момчетиите на бай Общи, и след италянския ни принос за свободата на Европа. И Гичо вярва, ама не много възторжено, в бъдещата помощ от Дядо Иван, та дори признателно така кръщават купената от циганите кранта, дето я ядоха после на пастърма. И Гичо яде. В предсмъртния си час! Не е за говорене! Ще спомена, че сега е модерна темата, как нашите момчета се отнасят към „чифутите“, ама да се не бъркаме в деликатни теми. Особено днес, след „париженските“ бъркотии.
С автора и с героите му пътувахме по неизбродимите пътеки на Балкана. От изток на запад, после от север на юг и отново — на изток. То бърда и долини прекосихме, през пасбища и гори непрогледни се промушвахме, през снежни полета и черни угари бягахме, кога шипки ръфахме, кога недозрели джанки хрупахме, глад да затулим. Аз се задъхвах от неспирния бяг към недостижимото, хайдутите – не !

Приятелю мой Милене, как я изучи тази България, та ми я на длан поднесе? Как си изучил Арабаконашките усои и тайните кътове на Бакаджика? Как така те не отвяха сливенските ветрове, докато раздипляше тези места по страниците си? Кой не видя, покрай тебе, що се вижда от Бузлуджа и от къде се губи гледката обратно, към родния Котел? На всяко бърдо знаеш името, всяко изворче го назоваваш, скалите си ги нарекъл с имената им отколешни, селцата като да ги от турска военна карта четеш. И преданията за туй или онуй място си прикътал между кориците. Природата те омайва, Миленчо, а ти – твоите читатели с хубавината й. С какви ли я думи не възпя ! То бяха светлоструйни води, то сияйно зелени гори, то дъхави габерови и букови дъбрави, то пресладка и вкусна изворна водичка.

Завали ли сняг, при тебе става снегосипеж. Понавали ли, става снегонатруп. Силяхът Гичов тежеше от оръжие, ама туй не му пречеше да се заплесва по песента на авлигите и да се чуди къде е онзи Чичопей, дето си е дал името на корията, ама не се вижда да прехвърква в проблясващата между клоните синева. Тоз същият Гичо се диви като как едно крехко стьбълце на здравец се е преборило, та се е промушило в тесните цепки между тежките калдъръмени камъни в родното му градче.А после око му не мига, кога трябва да претрепе зъл поробител.

Две икони си му дал на твоя Гичо, Авторе. Едната – Раковски. Сто пъти го споменава юнакът, сто пъти на него се позовава, сто пъти цитира откъси от творби негови, главно от „Горски пътник“. Тази книга е хайдушката библия, наръчник и молитвеник, учител и водител. Кажи – речи за всяка случка или по повод всеки свой по-дълбок размисъл Гичо отваря „Пътника“ и се опира на някой цитат от там. Несръчната и архаична поезия на Войводата на всички войводи на пръв поглед смешнее, ама прекарана през душевността Рускова, демек – Гичова – светлее. Не пропуска случай Гичо да спомене, че Раковски му е съгражданин от Котел и така постоянно подържа хем родова гордост, хем крепи противопоставянето между града и по-второстепенните селища, що го има и до днес.

Втората му икона е Делото. Заради него момчетата са заедно по горските дивотии, за да му дадат живот на туй Дело. Нещо не им е много ясно как точно ще се сдобият със Свободата. Не им е много ясно и как ще бъде след това. Умуват понякога заслужава ли този покорен народ да се мре за него, а кога потрябва – не си мърда и пръста за Делото. Кой точно им е очертал това Дело ? Комитетските ръководители ли ? Букурещките хъшове ли? Списовачите на вестници от Влашко ли ? Та тия момчета , приятели и дружина гичова, дори в работата на Апостола много много вяра не хващат. Не им се ще дълго да се умува, дълго да се готви Делото. Искат го веднага, ама … Почне ли някой от хайдутите за Делото да говори, изначално е много силен и после, като трябва да се обясни точно как, точно кога и точно къде ще се отвоюва свободата, как точно на Делото ще се сложи венец – закъсват.

Примирено решават, че от много мислене може да се обърка и най-добрата работа, а че сега е по-важно да се покаже на поробителя с всичко възможно, че народът български не спи, че робството му е до гуша дошло и че лошо се пише на прогнилото царство. И че като първа задача трябва да се изтрепват народните изедници, па после другото ще се оправи от самосебе си.
Твоят Гичо е най-точният образ на хайдутина от това време, Милене. Ти изобщо не си се и опитал да ни го описваш външно.

Защото знаеш, че това не е важно. Ако изключим откраднатите от френския инженер дрехи, за външността Гичова нищо не казваш. Ни за ръст, ни за сила, ни за брада, ни за лице. Силен ли е , слабоват ли е, колко е висок – нищо! Дори му и цветът на очите неизвестен остава. Така ти повеляваш всеки читател сам да си го обрисува и сам да си го понесе в душата този твой хайдутин. Най-характерният му белег, казваш ти е, че е български хайдутин и толкоз! Затова няма и дума за мерак по моми, затова го не остави у дома да се поглези при майчица и сестрица, затова и ни една къща тогавашна не е предмет на твоето повествование. Защото не е хайдутин онзи, кой за либе милее, кой за майка жалее, кой за дом и уют копнее! Как си успял да ни го кажеш това, без да го изречеш, Милене, ум ми го не побира, ама си прав, та еша си нямаш.

Тук някъде твоят Гичо щеше да каже: „Иба си, много надълго пишеш. Свършавай, да та иба!“ Прав ще е , ама още мъничко ще изтраете. Припомнете си надписа над котелското училище: „Помогни ми да тя возвыся“. На тръгване по неизбродимия си път Гичо извръща за последен път глава към него, прочита го и го отнася. Носи го по балканските пътеки, по манастирските покои, из горските хайдушки пладнища и все към това върви – извисява се. До онзи момент, когато остава последен, предаден, отчаян и отвратен от безсмислието житейско и точно тогава му идва най голямото възвишение – той е смъртно ранен, разбира, че е недостижима току.така тази свобода, но без нея се не живее и го осенява прозрението : „Може и в историята да вляза! Може да ме споменуват, като Апостола…“

Така стана, мили мой Гичо! Ти си там, в историята българска и не може те нивга забравим, докато има свяст народна и докато има человеци и таланти като Милен Русков. Е, няма дя се равниш с Апостола. Ама важното е, че в предсмъртния си час ти го призна за мерило, по което да те оценяват и с това негласно призна и делото м, и величието му, и неговата недостижимост. Нищо, че по-рано се съмняваше в това, което той е захванал. Милен Русков така е закодирал да ни поднесете развитието на идеята за достигане на национална независимост от народа наш измъчен. Много ми се ще повече млади днешни хора да прочетат тази хайдушка приказка и така да надникнат по-дълбоко в миналото ни, та да могат да разберат по-добре настоящето, И особено – да прозрат, ако могат, мъничко и в бъдещето, защото то е живота им и живота на техните деца, и на децата на децата им, та докато ни има …

Сполайти, Милене !
Пита ме жена ми какво така съм зачел,та съм се отнесъл. Книга, викам й. Каква книга бе, роман ли е, политика ли е, че така си далдисал. Как да й кажа ? Един монолит душевен, една изповед, изречена на един дъх, един зов и безкраен повод за мисъл – какво ли е това като жанр?
Няма глави, няма части, няма раздели. От първия до последния ред това е ВЪЗВИШЕНИЕ и нищо друго. Така точно си го кръстил, Милене, че не бива да се умува. Само да се завижда вссекиму, комуто предстой да я чете, защото радост духовна го чака.

Уважаема госпожо Апостолова, скъпа Божана, Ти си вторият адресат на това писмо, но не по значение, разбира се. Надали ще си спомниш за мен. Преди две години ти пратих едно мое съчиненийце и ти беше така добра да ме похвалиш писмено и да ми пратиш семейната ти библия. Писмото ти, библията ти и похвалите ти са скътани надпежно. Сега за творбата на Милен Русков. Пак да ти се кланям признателно – не бива. Да ти целувам ръка – втръснало ти се е. Да те възхвалявам- че кой съм аз и какво значат хвалбите ми. Затова само ти казвам, че вършиш дело велико и това момче е част от делото ти.

Знаеш ли защо съм поразен до крайна степен от теб? Миналото лято прочетох „Естествен роман“. Късничко, ама нищо. Есенес ми падна „Войник“. И двете книги , толкова различии, са така божанини, че като ми дадоха като на шега да прочета тази „тухла“ Рускова, преди да я почна, очаквах наслада. А се оказа Празник! С голямо „П“! И понеже от твоето издателство човек вземе ли нещо в ръка, с едно просено зрънце по- човечен ще стане, сега ми се ще да ти река и на тебе „Сполай ти!“. То казва всичко. . .Дано имаш сили и дано има зрънца златни като Господинов, като Терзийски, като Русков, та да пресяваш и промиваш златоносния пясък и да ни даруваш с тази непреходност. Бог да те пази!

Ще си позволя и нещо да споделя извън до тук реченото. Разбрах, че „Възвишение“ е спечелила висока европейска награда за литература. Че съм радостен, е безспорно. Но как европеец някой си е могъл да навлезе в атмосферата на тази книга? Как би могьл преводач, та и факир да е, да поднесе на парфюмираните критици от Запада онзи порой стихиен от идиоми, пословици, турцизми, цинизми, словоплетници, думички неповторими и само Рускови? Как да речеш „майчинсинковци“ на някой от по-разпространените езици? А „гьстогорски проходи“? А „мертво мертвило“? А „фърли ги тез подкови“? Как ще разкажат за подсладеното

с петмез и поръсено с канела кайве? Как ли що разберат, че „сулук“ не <‘ останал . . . Дали ще разберат как сбраните хайдути в скита троянски „жулят“ ракия? Кой ще предаде кръщанането на коня на Димитър Общи на на името на „сръчния зидар от Флоренца“, та станал Михайло Ангело? И завършвам питанията си на незнаещ човек с текста: „Сти веикомченикГьорг Поедносец е наш силен мжестпатеен зкрилник“. Ако го
I
вземем вече поправен от Гичо и го предложим на Европата, ще е гака : „ Силен мжествователен закрилник“. От ясно, по ясно, а?

Дано да не разбирам нещо от тези работи и да е станало възможно на иностранците да вдъхнат от въздуха наш балкански, да са били облъхнати от атмосферата българска от онова време, да са се стреснали от богатството и изразността на нашия език и да са приели не само на думи, а и по убеждение, че тук векове е населявал тези земи и ще пребъде до веки един силен и добър народ.
Дойдох и до третия адресат. Това са И МНОГО ДРУГИ от подзаглавието. Съвсем немногословно ви призовавам, драги приятели и непознати, да потърсите тази книга и да я прочетете. Така и голям празник ще имате, и голяма гордост, че сте българи ще ви споходи, и безмерна наслада душевна ще си доставите. Във време като нашето такова чудо не се среща под път и над път.

Онова „Любословие“ е първото българско списание. Макар, че е излизало само две години, е станало светилник за интересуващите се просветени българи и елини по въпросите на икономиката,литературата, географията, селското стопанство, краезнанието и още други неща, което му придава симпатична, макар и примитивна , от днешна гледна точка , енциклопедичност. Издавал го е със собствени и дарявани средства будният самоковец Константин Фотинов. Интелигентен и умен човек, той е ратувал за просвещението и материалното издигане на своите

с петмез и поръсено с канела кайве? Как ли ще разберат, че „сулук“ не е останал . . . Дали ще разберат как сбраните хайдути в скита троянски „жулят“ ракия? Кой ще предаде кръщаването на коня на Димитър Общи на на името на „сръчния зидар от Флоренца“, та станал Михайло Ангело? И завършвам питанията си на незнаещ човек с текста: „Сти веикомченикГьорг Поедносец е наш силен мжестватеен зкрилник“. Ако го вземем вече поправен от Гичо и го предложим на Европата, ще е така : „ Силен мжествователен закрилник“. От ясно, по ясно, а?

Дано да не разбирам нещо от тези работи и да е станало възможно на иностранците да вдъхнат от въздуха наш балкански, да са били облъхнати от атмосферата българска от онова време, да са се стреснали от богатството и изразностга на нашия език и да са приели не само на думи, а и по убеждение, че тук векове е населявал тези земи и ще пребъде до веки един силен и добър народ.
Дойдох и до третия адресат. Това са И МНОГО ДРУГИ от подзаглавието. Съвсем немногословно ви призовавам, драги приятели и непознати, да потърсите тази книга и да я прочетете. Така и голям празник ще имате, и голяма гордост, че сте българи ще ви споходи, и безмерна наслада душевна ще си доставите. Във време като нашето такова чудо не се среща под път и над път.

Завършвам с нещо многозначително, според мен. Вместо предговор, Милен Русков е сложил кратък текст от списание „Любословие“ от 1844-та година. Обърнете внимание : вие сега четете тези редове в електронното издание„Любословие“, през 2015-та година ! Онова „Любословие“ е първото българско списание. Макар, че е излизало само две години, е станало светилник за интересуващите се просветени българи и елини по въпросите на икономиката,литературата, географията, селското стопанство, краезнанието и още други неща, което му придава симпатична, макар и примитивна , от днешна гледна точка , енциклопедичност. Издавал го е със собствени и дарявани средства будният самоковец Константин Фотинов. Интелигентен и умен човек, той е ратувал за просвещението и материалното издигане на своите
съвременници, макар ме не е живял дълго в България. До края на живота си не престава да работи за просветлението духовно на българите и по достойнство заема своею място в първите редове на нашите предци, заслужили великою прозвище „будители“.
За голяма моя радост, днешното „Любословие“ не само е прегьрнало имею на Фотиновото списание, а превъплъщава, с огромни усилия и с минимум материално спомоществование, възрожденския стремеж за чист и звучен български език, за почтени отношения в медийною пространство и за максимална интелигентност и безпристрастност при отразяването на околния свят.
Уверявам ви, съвсем случайно е това съвпадение. Не би и могло да се измисли нещо подобно. Но дали в него не се крие някакъв промисъл на съдбата? Дали с нещо не се бележи неизбежною — че има приемственост, че не напразно са живели и творили предците ни и че ние всеки миг трябва да се чувстваме достойни техни следовници и продължители? Дали това не значи,че през тези 170 години любовта към правдивою и честно слово, към изящната реч и към чистотата на българския ни език, към българщината изобщо, живеят и са охранявани от предани на делото си хора. Няма кой да каже, но нека си го мислим. Нека сами поемем тази благородна мисия, без много умуване. Чудесните млади хора, които списват днешното „Любословие“ имат висока квалификацея, много са ерудирани и всестранно просветени и са най- сигурната гаранция, че да сирадетел за еловою българско е не професия, а призвание и житейска предопределеност.

Знаменателна е тази връзка ЛЮБОСЛОВИЕ 1844 – МИЛЕН РУСКОВ – БОЖАНА АПОСТОЛОВА – ЛЮБОСЛОНИЕ 2015. Да дава още по- добър плод!
Ако можете, в юзи случай Гавра ил хайдутин, синът на абаджията от Котел и свидна литературна рожба миленова, би рекъл : „ От любов и слово какво друго, освен Любословие?“ Така би зарадвал даскал Доброплодни и той с чиста съвест би го пуснал пак да мине от трети направо в пети клас. Както тогава …

И не е сбъркал
А като си помислите, че в последния си час Гичо прочете нещичко от „Пътника“, а кръвта му изтичаше, не ви ли побиват тръпки?

Не ни го казва направо Милен Русков, а негласно го изкрещява : „ Братя ! Четете!“
„ Борете се“
„ И щя ся возвысите!“

Божидар Ник. Крапчев януари, 2015 година

П.П. Наско, благодаря ти, че ме сподоби с радостга от тази разкошна творба.
Твой Божидар

[spider_facebook id=“1″]