Рандал Бейкър, роден в Уелс през 1944 г., е учил и работил в около 90 страни, сред които няколко африкански, Фиджи и Азербайджан. От 1990 г., когато участва в създаването на НБУ, досега посещава многократно България и е написал няколко книги, преведени и публикувани на български език. Той е почетен доктор и заслужил професор на Новия български университет.
В края на 2008 г. Рандал Бейкър се пенсионира като професор в университета на американския щат Индиана и решава да се установи завинаги в България. Главният мотив за решението му е, че тук живеят повечето от приятелите му, с които може да общува дори без предварителна уговорка за среща, направена една седмица по-рано.
Много от приятелите му са представени в „Българиана“, така че щом я прочетете, и вие ще се сприятелите с тях. Възможно е доста от наблюденията на автора да не са нови за вас, но начинът, по който той вижда живота в България, е оригинален, неочакван, интересен и забавен.
Ето какво разказва за себе си проф. Рандал Бейкър в личната си страница
Някак си станах учен за цял живот, вероятно заради вдъхновяващите учители, които имах в Уелс през 50-те на миналия век. Но дълбоко в себе си винаги съм таил желанието да бъда писател. Учените, разбира се, трябва да пишат или се заличават като такива, но научното писане е толкова често многословно и непроницаемо, че укрива толкова, колкото и разкрива. Опитах се да съчетая двете професии дори при писане учебници до степен, че един студент веднъж ме попита „Това ли е учебникът за курса?“. Уверих го, че е и попитах защо е объркан. „Защото седнах снощи и го прочетох целия“, отговори той. Бях много щастлив да чуя това.
През 1960 г., когато бях студент в университета на Уелс, бях зашеметен от появата на толкова много нови страни, особено в Африка, и развих голям интерес към този континент. Това в крайна сметка ме заведе там като аспирант в Университета на Източна Африка, намиращ се в Кампала, Уганда, където Worshipful Company of Goldsmiths финансира докторантурата ми и така след време си осигурих първата позиция на университетски лектор. Вълнението никога не изчезна, но през 1970-та, точно преди режимът на Иди Амин да вземе властта, приех назначение в университета на Източна Англия, в Норуич. На тази длъжност бях член на екипа, който първо създаде “Училището за изследване на развитието”, а впоследствие бе негов управляващ и преподавателски екип. В крайна сметка станах Декан там и работих в много страни по света като консултант. Най-важен сред тях бе ангажиментът ми в Саудитска Арабия (1970-1974), където очарованието ми от историята ме подтикна да изследвам и напиша биографията на Хюсеин, кралят на Хеяз – първата ми книга, публикувана през 1979-та година.
През 1980г. бях поканен да стана правителствен съветник на Фиджи в Тихия океан, където прекарах три години. Осъзнавайки, че започвам да се поддавам на съществуване като “ядач на лотоси“, приех предложение за работа в университета в Индиана и отлетях за Блумингтън, САЩ, където прекарах следващите 24 години. По време на един отпуск през 1992 година, получих Фулбрайтова стипендия за посещение в България.
Бях помолен от една българска дама, на един мост в Бат, Великобритания, да посетя страната й, където след падането на комунизма през 1989 година се създавал първият „демократичен университет“. Вече бях развил интерес към изграждане на университети и ведомства и бях правил това в Обединеното кралство, Испания, Боливия, Азербайджан и няколко други места. Доста изненадващо бе да открия, че българският университет се състои от две стаи над магазин за хранителни стоки, но мотивацията и енергията на българите бяха такива, че се ангажирах с този проект и днес университетът обучава 14 000 студенти в съвременна и просторна сграда.
Продължих ангажираността си в България, изградих и кръг от приятели и бивши студенти, посещавах страната почти всяка година и приех втора Фулбрайтова стипендия, за да отида отново там.
В крайна сметка, когато дойде време да се пенсионирам от иниверситета в Индиана, дойдох да живея в България, където вече бях написал няколко книги, посветени на страната (на английски и български) и останах тук. Въпреки че все още преподавам, аз отдавам все повече и повече внимание на писането, заради истинското удоволствие от това, което хората казват, когато прочетат моите книги.
Като учен паднах в капана на писането “за да бъдеш публикуван”, но вече осъзнах, че най-важното е да пишеш, за да бъдеш четен.
Светът се промени извънредно много по време на моя живот. Писах докторска си дисертация с писалка, шишета мастило и дълги тиради на хартия – много подобно на начина, по който Шекспир ни предаде шедьоврите си. Сега хората почти нищо не пишат във физическия смисъл на думата, и писането на ръка, след хиляди години практика, почти изчезна.
В Щата Индиана е спряно преподаването на стенография, тъй като „студентите нямат нужда от нея“. Книгите, все по-преобладаващо, са нещо, което да даунлоудвате вместо да купите от рафта на книжарницата. Следователно, решението ми e отсега нататък всичките ми книги да бъдат и електронни, тъй като това е пътят на света.
