„Княжество България“ – подробно историческо изследване на събитията на Балканите в периода XIV–XIX век
Излезе вторият том на дългоочакваното ново издание на „Княжество България“ (ИК „Изток Запад“). Изследването на историка Георги Г. Димитров обхваща периода от появата на османците на Балканския полуостров до навечерието на Руско-турската освободителна война. Събитията, засягащи българската история, са разгледани в широк геополитически контекст, а изпълненото с богат фактологичен, историографски и илюстративен материал издание е ценно за всеки, който се интересува от българската история.
Историкът Георги Г. Димитров започва втория том на своето изследване, озаглавено „Княжество България“, с навлизането на османците на Балканите. Авторът проследява взаимоотношенията между балканските държави и обръща специално внимание на политическата обстановка в България, Сърбия и Византия. Освен че проследява хронологично владетелите на османците с най-характерните събития от тяхното управление, той разглежда задълбочено и институцията на еничарите като съществен фактор в историята на империята.
В изданието са проследени бунтовете и въстанията на българите в хронологичен ред, а с фактологична точност са разгледани отношенията със съседните европейски държави и впоследствие – с Русия и с Великите сили. Авторът поставя акцент върху хайдутите и последвалото четническо движение, както и върху дейността на ключови фигури от българската история като Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Райна Княгиня и др.
Очевидец на много от събитията непосредствено преди Освобождението, Георги Димитров е допълнил спомените си с разкази на други съвременници и техните лични архиви.
Априлското въстание, неговите подготовка, избухване и потушаване са изследвани също подробно в книгата. Авторът се спира и върху участието на българите в освободителните борби на другите балкански народи, като проследява събитията, свързани с Цариградската конференция и създаването на Българската екзархия.
Георги Г. Димитров е проучил задълбочено историографията до момента на написване на „Княжество България“. Един от авторитетите, на които често се позовава, е Константин Иречек и неговият фундаментален труд „История на българите“.
Подобно на първата част, и вторият том на „Княжество България“ е детайлно историческо проучване върху опитите за постигане на независимост и политическите движения на българите през периода на османското владичество. Богатата фактология и разглеждането на събитията в широк геополитически конспект правят книгата важен източник за познаването на българската история. Една от основните цели на Димитров е чрез труда му българите да не забравят своите герои: „Но ако един народ не познава заслугите на своите отлични мъже, значи той не е достоен и да има такива синове.”
Георги Г. Димитров (1838-1906) e български учител, книжар, общественик. Срещнал поредица трудности в следосвобожденска България, той е принуден сам да финансира издаването на труда си „Княжество българия“, в резултат на което се разорява и умира в бедност. Показателен за живота на българския будител е текстът на некролога му: „Така загиват скромните ратници, които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието на своя народ.“
Откъс от „Княжество България“ (част 2), Георги Г. Димитров
Кърджали Емин. Той бил от селото Кърджали и занимавал се с продаване на лук по селата. После се заселил в с. Гидиклии, на два часа от Хасково, и заловил земеделие. Един ден, докато орал ратаят му на нивата, открил с ралото си пълен куп с жълтици, но не посмял да ги извади и задигне. Той казал на Емин и последният ги извадил, като дал само една шепа на ратая. След това Емин построил здания, станал чифлик-сайбия и се прославил из цялата Хасковска околия, а пък по времето на султан Селим станал прочут и силен господар, или по-добре да кажем – разбойнически началник. Събрал около себе си 7000–8000 души от своите съотечественици – кърджалии, както и хора от други народности, и образувал войска от 12 000 души, която разпореждал в Хасковската и Чирпанската околия. В случай на нападения от царските войска той построил в селата Паш кьой и Теке кьой кули и укрепления. Кърджали Емин, ако и да бил независим господар, обаче ходил да се бие и с русите на Дунава.
Семейството на Емин живяло в Хасково, а той живял повечето в Гидиклии, гдето държал моми и жени българки насилствено вземани.
Емин, когато да отива на поход за плячка, известявало се по цялата околия и в определения ден се стичали в Хасково моми и жени, за да го изпратят. Те взимали със себе по един бял медник, който напълвали от чешмите с вода и при преминаването на Емин с войската му по главната улица, гдето били наредени селянките, водата се изливала пред него за „добър успех“, а пък той наляво и надясно хвърлял дребни пари, които момите и децата събирали.
Един път арнаутите на тепеделенийския Али паша нападнали Емин в Хасковско, който едва след три месеци сполучил да ги изгони.
pic_2Кара Феиз. Според бележките, които се намират в Брезник, този неустрашим разбойник се установил на 3 декември 1804 г. в тоя град, завладял и Трън, също и Радомир, но последния град скоро му отнели. Войниците на Кара Феиз били все отбрани мъже, снабдени с добро оръжие и със силни коне.
К. Иречек пише, че кърджалиите върлували от 1792 до 1802 г., обаче от бележките, които срещнахме тук-там, се вижда, че те са върлували по-дълго време и не са оставили нито един град или село неограбено, а някои са ограбвани и по два-три пъти, освен ония, които са били добре укрепени и жителите се мъжки защитавали. Но в такъв случай, ако кърджалиите сполучвали да победят и влязат в града, тогава след грабежа обезчестяванията, убийствата и пожарът били неизбежни. Градът Хасково претърпял най-първо след обира и пожар. През 1791 г. Кара Феиз, наричан и Дженкчиоглу, в отсъствието на Емин нападнал, ограбил и запалил града, а децата дълго време събирали гвоздеи по пепелищата.
През 1793 г. Кара Феиз нападнал Копривщица, всичко ограбили и като задигнали плячката, запалили селото, което напълно изгоряло. След оттеглянето на кърджалиите 600 семейства се изселили (вж. за това в ч. I), а останалите цялото лято прекарали в гората Куфурита. През есента се прибрали и поместили в оцелелите край селото няколко къщици. На другата година всякой построил по една колибка и с голям страх живели. През 1795 г. кърджалиите отново нападнали, пак ограбили селото и го запалили, което до 1810 г. станало пуста поляна.
В същата 1793 г. кърджалиите ограбили и Панагюрище, а Станимака съвършено разорили. Само една къща на някой си християнин, наричан мюфтията, останала здрава, върху която и днес почиват дългите едновремешни керемиди. След това опустошение градът бил отново поправен и обграден със стени. През 1810 г. Кърджали Емин нападнал града с 1000 души откъм Амбелино. По това време като била реката непроходима, жителите на другата част веднага развалили моста с цел, ако влязат кърджалиите в другите махали, поне тая част да се избави. Но когато настанили кърджалиите в Амбелинската част, изплашеното население хукнало на бяг и без да гледа силното течение на реката, нахвърляло се един след други като овци и до 45 души, повечето жени, за да спасят честта си, се издавили. Кърджалиите се разполагали три дни в града и всичко ограбили.
През 1793 г. Индже войвода нападнал с 500 души Котел. С настояването на Божил чорбаджи и с помощта на околните села Котел бил обграден с яки стени, които имали 4 врати. Хората, които постоянно наблюдавали отдалеч появяването на кърджалиите, веднага съобщили на околните села и населението се прибрало в Котел. Тук освен че не са могли да влязат кърджалиите, но те били преследвани и разбити при Жеравна, но това село изгоряло.
Жителите на с. Градец задигнали всичко, което може да се носи, и избягали в планината в местността, наречена Бежени, но за да не изгорят кърджалиите селото, двама от селските първенци ги посрещнали, дали на Индже войвода 460 гроша, с които избавили селото от опустошение.
На 20 февруари 1798 г. кърджалиите ограбили Трявна, Арбанаси, Раково, нападнали Севлиево преди Лазарова събота, обикаляли около града, но не могли да влязат. Обаче на първия ден на Възкресение пазвантовите разбойници разбили вратите и влезли в града.
В същата година на първия ден на Възкресение Юсуф паша с 6000 д. нападнал Плевен, счупили вратите на стената, грабили, свирепствали, опустошавали, тъй щото мало и голямо, турци и българи, пропищели. А пък през 1800 г. освен две къщи и една джамия целият град бил изгорен от кърджалиите.
През 1799 г. преди Коледа Индже войвода известил на чорбаджиите в Калофер да му изпратят три феса със злато, в противен случай сам щял да отиде и да го вземе. Калоферци нито злато изпратили, нито му отговорили. Навръх Коледа кърджалиите се показали на връх Мара гидик, а калоферци избягали в укрепения град Карлово. Калофер бил ограбен и повечето изгорен. В 1804 г. на 24 декември кърджалиите пак нападнали и ограбили града.
През 1801 г. на 1 март е ограбен и опустошен Тетевен. Според една забележка от иконома поп Вълчо кърджалиите изгорили черквата, избили мъже, жени и деца – едната половина от населението.
Не можем да определим положително кърджалиите докога са върлували, но както се вижда, обстоятелствата не са позволявали и на султан Махмуд наскоро да ги унищожи или ограничи, а пък и някои забележки утвърждават, че кърджалиите доста време са върлували и при неговото царуване. В 1812 г. те нападнали за четвърти път обградения с яки стени град Стара Загора, но пак не им се удало да влязат вътре, обаче на другата 1813 г. сполучили.
В същата 1813 г., когато сръбският Кара Георги избягал в Бесарабия, а великият везир се намирал в Белград, Кара Феиз нападнал Сърбия и според забележката на Тълкуванието на Евангелието в Брезник изробил Сърбия. А Миличевич пише, че Али бей, син на Кара Феиз, бил разбит от сърбите в 1815 г. при Юхор. Следователно кърджалийските върлувания трябва да са прекратени тогава, когато техните главатари са били подчинени на султана или са избити по какъвто и да е било начин.
За смъртта на Индже войвода, за когото са запазени много песни и разкази, Раковски е писал в „Горский пътник“ следующото. Кара Феиз, Дели Кадир и Индже войвода, от които всякой един командвал по 500 души, разположили лагера си в с. Гюмлии, при полите на Балкана. В навечерието на Света Троица Индже обявил чрез глашатая: „Който се надее на коня си и на ятагана си, да дойде подир мене за плячка.“ Кара Феиз и Дели Кадир го съветвали да не ходи: „Не ходи утре да грабиш, защото е голям празникът ви и лесно може да ти се случи нещо лошо.“ Индже отговорил: „Толкова време аз живея по планините и никога нищо не ми се е случило.“ Той отишъл в с. Урум Ени кьой при Айтос. Когато влязъл там, народът бил в черквата. Заобиколили черквата, взели в плен населението и разбойниците почнали да обират къщите. Индже намерил в една къща едно малко свинарче с развалена пушка в ръце. Той се засмял и поискал пушката, но и свинарчето тоже със смях отговорило, че оръжието си никому не дава. Индже го подгонил. а то с бягането си из двора, гръмнало и ударило Индже в гърдите, който паднал от коня си. Кърджалиите погнали момчето, но Индже заповядал да го заведат при него и му казал: „Аз много майки съм разплакал, но ти разплака моята. Живей със здраве.“
