Тази година се навършиха 135 г. от рождението на Симеон Радев – виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.
По този повод видният български литератор и специалист в Института по литература на БАН Йордан Василев подготвя за печат книга с работното заглавие „Симеон Радев – биография, пълна библиография, спомени“.
За младите хора днес името на Симеон Радев не значи нищо, защото половин век по време на комунистическото управление то бе пренебрегвано, не бе включено в учебници, почти не се споменаваше в печата. А той според мен е писател от ранга на Захарий Стоянов и Иван Вазов, да не класираме като в спорта кой е по-напред. Затова се залових да пиша за него, подсказаха ми го разговори с неколцина млади хора, които не бяха чували името му и се изненадаха, че имаме такава знаменита личност.
Невероятен интелектуалец, роден в Македонския край, български дипломат в продължение на десетилетия, който е направил за България много, а бе оставен на старини по време на комунизма да живее в мизерия. Неговата съпруга Бистра Винарова, дъщеря на ген. Виктор Винаров (1856-1908), е модерна художничка, получила признание в цяла Европа, но след септември 1944 комунистическата власт не позволява да прави изложби и творбите стояха десетилетия в апартамента им на ул. „Рачо Димчев“ и „Гладстон“ до 2014 г., когато най-после бяха показани, но тя отдавна си отиде.
Най-важното е, че освен всичко друго Симеон Радев е оставил важни и интересни текстове – на младини е журналист и е написал над 1000 статии за десетина години, а освен това е създал книгите „Строителите на съвременна България“ (1910-1911) и още доста творби, които ни приобщават към нашата история и трябва да се знаят от всеки българин, който има желание да се смята за интелигент, за образован.
Спомням си думи на Симеон Радев при първата ни среща през 1965: „Над езика ни е нависнала заплаха. Разваля се, а вие не реагирате. Като се изсече гората, тя пак ще порасте. Но езикът е нещо много консервативно и като станат поразии, трудно се оправя, с векове.“
Разговорът за езика на големи наши поети включи и други имена. Симеон Радев добавя: – Пенчо Славейков, който издаде „Немски поети“, всъщност не опозна добре немската поезия. Не преведе Хьолдерлин, не признаваше Рихард Демел. Ние сме нация от средиземноморското корито и сме естествено подготвени за културата на италианци, французи, а не за немската. Тя е бреме, става за нас тежест. Немският език пречи на българския, прави го по-твърд и тромав.
Аз си признавам, че уча немски по семейни причини – баща ми е завършил медицина в Кьолн през 1924. Също и руски както всички тогава – по задължение, но и с удоволствие. Без замисляне Симеон Радев синтезира дългогодишни наблюдения: – Не е добър френският народ. Като слезеш на английския бряг, носачът поема бакшиша и без да го погледне:
Тенкю, сър!
А на другия бряг ще види непременно колко си му дал и ще те засипе с поток от любезности или обратно.
Журналистическите материали на Симеон Радев обхващат почти всички вестникарски жанрове – уводни статии, коментари, репортажи, интервюта (той въвежда у нас този жанр), очерци, портрети, памфлети, реплики. Те отразяват идейното развитие на автора, както и нарастването на умението му да влияе върху публиката. Но което е по-важно – те са пъстър летопис на събитията у нас и по света. Сега ще се върна отново много назад в годините, за да представя необикновения стил на журналиста Симеон Радев в неговите младини. Характерен пример за постоянната иронична подплата на неговия поглед е репортажът „В залата“ (Вечерна поща, № 824, 3.11.1903), посветен на откриването на Народното събрание. Още в началото читателят е подготвен да следи с почуда и да се смее в контраст с напомпаната тържественост на церемонията: Горе галериите пълни с обичайната публика: зловещи фигури, които привечер би ви вдъхнали трепет и които в подобни дни изпъкват от незнайни места, партизани, сияющи от наивната радост на медения месец, а покрай тях млади лица, преждевременно сериозни и с нещо враждебно и болезнено в погледите. Зададоха се от главните врата мустаците на г. Рачо Петрова и се чу, звънлив и тържествен, викът: – Господа, Н. Ц. В. иде“ – Сакраментална фраза из бурбонския етикет и която някак странно прозвуча в това множество… Сетне се яви Князът. Той завървя с бавни и твърди стъпки, горд, великолепен и внушителен. И си мислех: ако тия качества стигаха на един княз, колко щастлива щеше да бъде България!… На престола Князът седна с весело лице, малко изтощено (сигурно от трудове и грижи за България).
Г. Рачо Петров, усмихнат, със сияюща самодоволност и безоблачен оптимизъм, сетне г. Д. Петков, масивен и светъл с мургавото си лице, и който хвърляше доволен поглед върху тая камара, негово създание, което той, по подобие на Бога, е сътворил от нищо. Г-н Шишманов, със своето тънко и умно лице на есетик и философ, призоваваше ни във въображението оная утопическа република, управлявана от мъдреци, за която мечтаеше Платон. Г. Паяков изглеждаше угрижен, като човек, който ще плаща разноските на в с и ч к о т о в а. Може би трябва да поясня, че Лазар Паяков е министър на финансите в този кабинет на стамболовисти, а проф. Иван Шишманов е привлечен в него като министър на народното просвещение. Но
погледът на журналиста
продължава да се движи и единствено към своя близък приятел д-р Никола Генадиев се отнася с по-доброжелателна ирония: Този чудесен човек намира способ да бъде духовит и когато мълчи. Подир него полковник Савов със своята строга физиономия на прусак като че ли мисли за военните подвизи, които не извърши, а накрай г. Попов-Централния като че ли не мисли за нищо.
Намекът към военния министър Михаил Савов се отнася за неговото (и на цялото правителство) бездействие по време на кланетата в Македония при потушаването на Илинденското въстание само три месеца преди описваната сесия.
Тези мигновени и находчиви характеристики подсказват подготовка на ръката за портретните находки в „Строителите“ още преди тази книга изобщо да е замислена.Ще прескоча години напред към нашия разговор със Симеон Радев на 18.2.1966 г. Не мога да се сдържа и да не попитам за Яворов, говоря за езика на неговите стихове. Домакинът ме полива със студен душ: – Яворов беше голям поет отвътре, но без култура. Тези философски работи, дето ги написа, какво дават? Изобщо на нас, българите, много ни липсва системната култура. Не си ценим и хората, които са оставили нещо. Виж Найден Геров – речникът му е нещо изключително, а няма го заслуженото признание.
Това е паметник на българщината. Тук може би трябва да добавя още един мой спомен. Бил съм му на гости -1965, но часовникът ми подсказва, че е крайно време да вървя, изразявам опасенията си, че е уморен. Той отговаря: – Не, постой още малко. Да ти кажа, едно време имах комплекс за физическа малоценност и той ми пречеше – слаб бях, хилав.
През Балканската война успях да го преодолея. Напуснах щаба, където бяха ме настанили, и тръгнах като доброволец с опълчението, за да докажа на мене си, че съм здрав и съм като другите. (Тогава Симеон Радев е на 33 години.) Имаше един случай, когато спахме при страшен студ и вятър. Аз бях леко облечен.
Един майор от Видин, мой приятел и също стамболовист, ме покани на гости. В неговата квартира беше топло, те играеха покер и нямаха намерение да лягат.
Той ме покани да ида и да се наспя спокойно. Аз приех само да взема по-дебели дрехи и си отидох да спя при другите, в един наръч слама. Всички от опълчението бяха горди, че Симеон Радев е с тях. Можех ли да остана в квартирата на майора? Слаб бях физически, но иначе нравствените ми сили бяха големи. Устоявах на много нападки, воювах. Цял живот.
Сега се връщам към мои спомени. Веднъж Симеон Радев ме попита колко езици знам. Отвърнах чистосърдечно, че не съм сигурен дали българският ми е добър, а той си призна, че с френския, английския, турския, арабския, руския, немския се справя, но холандския го бил позабравил.
И ето че прехвърлил 80-те години, загубил зрение, той копнееше да се разходи по софийските улици. Така го срещнах един ден на ул. „Раковски“. Сам. Удивих се и му се обадих. Позна ме само по гласа. Изпратих го до тях, наблизо, а той по пътя ми призна, че обича София и затова така общува с нея чрез разходки. Из нашите улици бродеше дребен, сух и невиждащ старец, а минувачите не подозираха, че край тях минава една легенда.
Когато усетил, че си отива, се обърнал към жена си: – Дали направих нещо за България? Точно този човек бе обречен от комунистите на забвение половин век. Аз пък имах щастието да го познавам.
Възрастта настойчиво му напомняше за себе си. Болки и болести го откъсваха от света за месеци. Веднъж при влизането ми в стаята рече: Никак не виждам, познавам те само по силуета. В края на октомври или през ноември съпругата му се обажда по телефона с молба да го придружа до лекаря. Заведох го до кабинета на д-р Оцетов на бул. „Витоша“. В края на годината узнах, че е постъпил в болница.
Дойде новата 1967-а, а все още не го изписваха. На рождения му ден, 19 януари, Богоявление (помня датата, защото ми е имен ден) – навършваше 88 години, реших да го посетя. Настанен бе в Първа хирургия.
Отидох при арката, портала на Медицинската академия. Тълпа от посетители. Поради грипа свиждането с болните отменено. Явно още съм бил младолик на 32 години, та ми повярваха, че съм студент и ме пуснаха. Намерих го в стая с повече от десет души. Изненада се и се зарадва. Беше по-блед от обичайната за възрастта му изпитост. Опита се да приседне, облегнат на възглавница. Беше му мъчително, отказа се. Разменихме няколко думи.
Но и те го умориха. За пръв път не ме задържа още. Пожелах му бързо оздравяване, за да се видим скоро в неговия уютен кабинет на сладка приказка. Кротко отвърна: – Дано… – Сестри с бели касинки и санитари влизаха и излизаха, вършеха си работата около болните. Този старец едва ли привличаше вниманието им. Те не подозираха, че в тази многолюдна болнична стая угасва един човек, чието име значи много за българската култура.
След десетина дни узнах, че Симеон Радев е изписан от болницата. Предадох по телефона поздрав. Съпругата му обеща да се обади, щом се подобри, за да го посетя. Но на 17 февруари сутринта ми съобщиха – вчера е починал Симеон Радев. Опелото щяло да бъде от един часа в църквата „Свети Седмочисленици“. Отивам. Храмът препълнен. Предимно възрастни лица. В множеството забелязвам Георги Караславов. Прав. Въпреки тежката болест в краката, дошел. Митрополит и двама свещеници отслужват продължителен обряд.
Един от тях произнася слово за делото на покойния, изтъква с познание неговите заслуги за българската култура. След това група от присъстващите тръгваме с трамвая към Централното гробище. Зад желязна ограда на около 50 метра от църквата в северна посока са семейните гробове на Винарови, рода на съпругата му, дъщеря на генерал Виктор Винаров, починал през 1908. Там се събираме петнадесетина души: Лина и проф. Карл Огнянови, Блага Димитрова (без да подозирам, че в края на същата година с нея ще бъдем съпрузи) Петко Тотев, Веселин Йосифов, Тончо Жечев (литературен критик, тогава приятел, а по-късно и наш кум), Симеон Султанов, Здравко Петров, Любен Георгиев, журналистът Христо Андреев, писателят Васил Попов и др.
До отворения гроб се изправя литературният критик Борис Делчев с няколко листа в ръка. Това е изпълнение на последната воля на Симеон Радев – пожелал е преди време той да говори при прощаването. Една шепа хора (и още толкова цивилни ченгета наоколо) изпращат низвергнатия по време на комунизма Симеон Радев – без венци, без шум. С дълбока почит.
Любословие по сайтът на в. Труд, 31.08.2014 08:43 | www.trud.bg |
