Валери Стефанов, доктор на филологическите науки и професор по история на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Бивш декан на Факултета по славянски филологии. Автор на редица книги в областта на литературознанието. Председател на Съюза на колекционерите в България.
– Проф. Стефанов, задават се избори, но не се вижда политическа сила, която подобно на вота през 2001-ва или през 2009-а да обере гласовете на недоволните. Това ще бъдат вторите парламентарни избори без партия чудо. Как тълкувате този факт? Белег на нормалност?
– Наистина ще бъдат избори без фокусник. Чудесата се раждат в надеждата и умират във всекидневието. След като не очакваме фокусник, чудеса и знамения, значи колективните ни надежди са избелели. Станали сме всекидневни, в смисъл че сме умерено депресирани и живеем изоставени от самите себе си. Изборите може да бъдат празник на очаквана политическа промяна, но в обозримото бъдеще такава не се задава. Отвсякъде се е задало вече видяното. Една безкрайна и посредствена говорилня, едни и същи политици, все същите обещания, предразсъдъци, закани, врагове. Повторението не е само майка на знанието, то е майка на глупостта и наглостта. Има една манталитетна регресия в българската политика. Политическото мислене и политическата реч са се приближили до равнището от 50-те години на миналия век. Там се говори със сходна фразеология, доминирана от обсесии за заговори, тайни вредители и страшни врагове. Там основни политически инструменти са клеветата, разобличението, суровото наказание на вредителите и пр.
– Очакваният победител Бойко Борисов постави своеобразен ултиматум: ако не спечели повече от 121 депутати, няма да състави правителство. Обикновена предизборна реторика? Ако изпълни обещанието си, какво ни чака: избори до дупка?
– Обявяването на победителя конформизира и демотивира избирателите. Прави ги апатични, безразлични към състезанието. Що се отнася до ултиматума, той ни показва, че българската политика се фолклоризира неудържимо. Там действат различни фолклорни герои, но липсва рационално ориентирано социално поведение. Сплашването на електората с многоглави и уродливи коалиции е разбираем предизборен жест. Той е подкана за електорална мобилизация. Очакваният победител обаче не просто подканя избирателя, той се готви и да го наказва. Една емоционално нестабилна и силно обидчива бащинска фигура, която ще изостави непослушните деца избиратели в гората. А в гората, както знаем, ги чака чудовището. Тази е приказката, която ни се разказва – който не слуша, ще бъде наказан, ще бъде заслужено изяден от чудовището. Което e подкана към любителите на приказки – време е да пораснат.
– Условието на Борисов може да се тълкува и като признание, че българският елит не може да постигне съгласие. Защо не може?
– „Елит“ означава качество, селектирано чрез определени процедури. Политически елит означава представители на висшия мениджмънт на държавата. От кого е селектиран българският политически елит?
– От кого?
– От кражбите и агресиите на прехода. От послушанието и кротуването в партийните конюнктури. От леговищата на олигархията, която знае, че политиката е нейният фатално необходим инструмент. Зад понятието „елит“ в България се спотаява внимателно селектирано политическо бездарие – смес от наследници на комунистически и комсомолски номенклатури, разбойници в тъмнините на прехода и повратливи консуматори на власт. Те правилно са разбрали, че политиката е най-добрият бизнес, и не желаят да го изпускат и да го споделят с когото и да било. Народните маси за миг прозряха тази сглобка и се разгневиха справедливо по улиците. Но после патосът бързо беше канализиран от най-различни модератори на протеста и поредната мимикрия на бездарието победи. Бездарието не е приоритетно партийно оцветено, то е хамелеон, който домува навсякъде. Бездарието е мнително, ревниво и отмъстително. Виждате го какво прави, когато е на власт. Истинският национален политически елит не може да работи на принципа на глутницата, която оцелява само ако прогони или изяде другата глутница.
– Защо ГЕРБ бяга и от естествения си партньор – реформаторите?
– Партньорството между двата политически субекта никак не е толкова „естествено“. В много посоки и в значими нюанси то е по-скоро неестествено. В прокламираното „дясно пространство“ има много различия, които не са само личностни. ГЕРБ е силно популистка партия от лидерски, вождистки тип. Нейната дясна консервативност има ситуативни финансови и икономически измерения, но не и ценностни. Реформаторите са обладани от вечната си борба с призраците на миналото и трудно успяват да се съсредоточат върху задачите на настоящето. Преди време казах, че са компания, изненадана от собствения си състав. Там има и психологически проблем, нарцистична травма. Големият десен СДС се преумножи, после се обедини, за да се свлече до предлаганата му роля на малък електорален събрат на голямата „дясна“ ГЕРБ. За остатъците от „аристократичната“ десница подчинението на силната плебейска ръка и скланянето пред популистки идеологии е унизително битие.
– Кое би било предизвикателство пред Борисов, ако спечели – да управлява в трудни условия или обстоятелството, че една част от избирателите изпитват ненавист към него?
– Основното предизвикателство пред всяка изпълнителна власт е да управлява смислено държавата в интерес на гражданите, в полза на обществото. Това изисква не максимална концентрация на власт, а максимум управленски капацитет. Леонид се е прославил при Термопилите с 300 бойци, но те са имали огромен воински капацитет. В този смисъл количественият показател от 121 калинки не обещава нищо съществено. Той обещава личен комфорт. Коалиционната култура означава възможност да се осигури този капацитет. Ако отново бъдат сформирани „силни управленски екипи“ от партийни калинки и правоверни светулки, нищо добро не чака България. Тези хора до болка не осъзнават сложната ситуация, в която се намира светът като цяло и българската държава в частност. Те нямат никакво стратегическо мислене и са слуги на собствените си слепи конюнктури. С тези темпове те наистина ще ни деградират като нация. Вече успешно откраднаха настоящето, сега ще отнесат и бъдещето.
– Нагласите олевяват, а политическият пазар вляво е по-беден, отколкото този вдясно. Липсата на модерна лява партия причина ли е за днешната безизходица?
– Факт е, че огромна част от населението на България е бедно, много бедно. Върху картата на бедността обаче не дефилират единствено социално угрижени леви партии. Като наклонност и избор бедността днес е различна, това не е озлочестената и сантиментална беднота на Смирненски. Бедността днес е поле, където успешно ловуват всякакви еклектични формации и идеологии. Морално деградираната и лумпенизирана бедност лесно е готова да се врича в радикални националистични идеологии. Готова е да се влюбва и да се отдава на манипулативни народни вождове. Бедността може да бъде ексцесивно опасна, необуздана. Вторият проблем на левите партии е собствената им идентификационна еклектика. Лявото е наследило идеологиите и фразеологиите на миналия век и не знае какво да прави с тях днес. Кълне се във вярност на социално слабите, а прави всичко, за да ги отслаби още. Електоратът със сигурност не пропуска и този факт – лявата политическа върхушка не е никак аскетична, тя е готова охотно да консумира всякакви наслади и облаги, носени от властта.
– Столетницата е с нов лидер. Виждате ли признаци на промяна?
– Една столетница има достатъчно дълго изграждан характер, за да зависи прекалено от нов лидер. Тя има плътно ешелонирана номенклатура, която я прави трудно податлива на промени. Избирателните листи и битките за тях доказват кое е политически приоритетно и кое не. Неприятното за тази партия е, че изглежда някак депресирана, засрамена от себе си. Заловена е в промискуитет, който не подхожда на възрастта й.
– И страната има нов премиер. Ляв премиер в отчетливо дясна компания. Странност на времето?
– Във времена на стрес и колективен умствен недоимък всякакви еклектики са възможни, всякакви конюнктури търсят и намират успешна реализация. Това правителство е точно такова – родено от провала на едни управляващи, водещо ни към провала на други. Но ничий провал вече не може да ни радва. Личният провал на всеки ни деградира и ни убива като общност.
– Ще може ли служебното правителство да върне доверието към институциите, или трябват повече граждански, политически и институционални усилия?
– Няма институции, има чиновнически трепет и нетърпелива кадрова метла. Днес метлата я държи един, утре с нея мете друг. Живеем във фейлетон от края на XIX век. Затова и парламентът в края на мандата си изглеждаше като компания, която бърза да се прибере по домовете си след препиване.
– Може ли промяната в България да започне от образованието? Ако реформата в тази област стане национална цел, след години бихме могли да се надяваме на по-добри обществени, политически и социални отношения.
– Кризата в българското образование е системна. От една страна, то е „безплатно“, което означава, че се финансира недостатъчно от държавата, тоест от данъкоплатците. От друга страна – пазарно обвързано е, училищата и университетите са впрегнати в тежка битка за бюджети през бройки. Такова състезание не води до повишаване на качеството, а до неговата деградация. Като възпитателна, ценностно ориентирана институция училището е тотално провалено и занемарено. Откъм образователната система настъпва огромна армия от слабограмотни хора и тежкӝ на държавата, която те утре ще стопанисват.
– А защо реформа в образованието така и не бе направена? Некадърност, мързел, страх от мислещи граждани?
– Българското образование се държеше въпреки всичко на една силна консервативна традиция. В нейната основа стои респектът към знанието като личен човешки ресурс и като гарант за колективен просперитет. Преходът доказа, че това вече не е така. Тоест образователната система е опразнена откъм същностната си мотивация. Без мотивация тя се свлича с безконтролна инерция в предвидима посока. На никого вече не му е интересно. Пиесата е свършила, зрителите не искат да стоят в салона. Но ги държат насила.
Източник: Любословое по в. „Преса“
