Бригита Йосифова- Темпест е журналистка и писателка, както и дългогодишен кореспондент от Лондон и Москва на вестниците „Литературен фронт“, „Работническо дело“, „Труд“, „Отечествен фронт“, „Стандарт“. Съпруга е на английския журналист и преводач Питър Темпест, вече покойник, а синът й, проф. Ричард Темпест, е преподавател в Илинойския университет в САЩ по славянски езици, теория на културата и политология.
“ Купено дете “ може да се определи като нейна автобиографична книга. В нея писателката разказва, че е родена в бедно българско семейство под името Снежана. Родителите й я дават на заможни софиянци, когато е на 3 години. Новите й майка и баща я кръщават Бригита, дават й качествено образование. Работата й като кореспондент в чужбина я среща с бъдещия й съпруг. Следват книгите „Ляля, сама в широкия свят“ (посветена на актрисата Елена Воденичарова) и „Декабристите“ (преведена на руски и превърнала се в бестселър в Русия). Романът „Беглецът в Сибир“ е ром а низирана биография за съдбата на руския княз Александър Шереметев и декабризма, а „Обещах да запомня“ е посветен на интелектуалната дружба между нея и Петър Увалиев. Последната й книга е „Дневникът на Петкан“ (2013), за която Тодор Коруев пише:“ Не става дума за продължение на Робинзоновата история, а за оригинална парафраза, която има ясен адресат към днешния ден“.
– Зад всяка ваша книга прозира огромен изследователски труд и в този смисъл вие сте като алпинист, който не мирясва – все търчи нагоре към някакъв хималайски първенец… Не се ли изморихте?
– „Хималайският връх“, както шеговито определихте целта на . писателя, е по- ‘ скоро една далечна надежда или мечта, докато той се труди над книгата си. Често т остава химера. И, въпреки това, тайно или свенливо, всички се надяваме да успеем да стигнем този връх. И не ме питайте защо. Когато журналисти попитали знаменития английски алпинист Джордж Малъри защо така си л но иска да изкачи връх Еверест, той се усмихнал и казал: „Защото е там“.
– Какво ви подсказва вашият „алпинистки“ опит, какво трябва за такова изкачване?
– Не са достатъчни голямо желание или яки крака, силни мускули… Моите сюжети сами ми налагаха дългогодишен „черен“ изследователски труд, изискваха от мен подготовка и знания. Наложи се с години да се ровя сред документи, да работя в чуждестранни исторически архиви.
Сама съм си виновна!
– Вие сте в София заради премиерата на последната си книга – „Дневникът на Петкан“. Колко години ви отне?
– Две години само се подготвях.
Залових се да изучавам един отдалечен английски свят. Трябваше да зная „на пръсти“ не само английската история и 18 век, но и политиката, икономиката, ежедневието на хората по градовете и селата в онези времена. Как и с каква скорост са пътували с дилижанси? Какви са били имената на кръчмите край пътищата или имената на полските цветя, които са виждали по поляните? Кой английски бряг е чакълест, а кой – с пясък? Всичко. И постоянно възкликвах: „Боже, как странно мислят! Как странно се държат и постъпват!“ Започнах да чета дори вестниците и списанията им, издавани през 18 век. В антикварна книжарница купих стара книга с описания и рисунки на стайни гърнета, с чертежи на походни столове-клозети. Правели ги от солиден дъб с дърворезби, че да приличат на царствени тронове. (Слагали ги до самата трапеза по време на тържествени вечери, за лесно и незабавно удобство на гостите.) Дотам стигнах в увлечението си по епохата (за ужас на моето семейство), че търсех, купувах и мъкнех вкъщи старинни английски нощни гърнета от порцелан. Намерих невероятно красиви: с нарисувани силуети на конници-ловджии, с полски цветя, някои – ярко лилави, зелени или сини. Ще призная: колекцията ми набъбна, стигна двузначна цифра. Наредена е горе, на върха на библиотеката.
– Какво искате всъщност да им кажете ~- натъртено, както казваме ние – на англичаните?
– Моите „дуели“ с англичаните винаги пламваха, когато убедено и иронично твърдяха, че като чужденка било невъзможно да ги опозная. И страшно се радваха, че на- ¦ цията им била и 1 остава за света загадъчна, неповторима и неотгадаема. Настояваха с усмивка, че мога да ги наричам, ако пожелая – чудаци. Казвах, че ги познавам нашироко и надълбоко. Не вярваха. И се смееха от сърце. Постепенно в главата ми се роди идеята да го докажа, но силно и дръзко. Да хвана бика за рогата! Реших да избера някоя тяхна най-любима книга, която и децата знаят наизуст. И да я пренапиша! Да е мой вариант на познатите им герои. И да видят, че ги познавам именно като англичани. Да се уверят, че високо ценя прекрасните им качества, но не приемам лошите – тези, които и те не приемат, но ги забелязват само у други. Изведнъж да видят от всички възможни исторически ъгли своята „добра стара Англия“ („the good old England“). Ho не от висок пиедестал, а чрез погледа на чужденец. През очите на Петкан.
– Но вие наистина би трябвало да познавате добре „загадъчните“ англичани – толкова дълго живеете сред тях…
– Именно защото отдавна живея на английска земя, постоянно се сблъсквах с една даденост: за англичаните чужденецът си остава чужденец, завинаги несвой. Причината не е в това, че е чужденец, нито в това, че е пришълец в Англия. Причината е в английското мислене. Всеки англичанин е убеден, че Англия му е отредила от рождение да стои (и стои!) на върха на много висок пиедестал. Естествено е, свикнал е отвисоко да гледа, отгоре надолу. Той знае, че си е завинаги англичанин, а останалият свят е населен с чужденци. Дори когато гостува в чужда държава, той продължава да е уверен, че не той, а местните жители там, у дома си, са чужденци. Той и в страната им е англичанин, а не чужденец. Нищо и никой не може да измени статуквото му! Но в същото време той, горделивецът, се опитва да утеши чужденеца, да му [ каже, че не е негова вината, дето не е успял да се роди на английския остров. За англичаните всяка друга националност е подобна на природен дефект, нещо като неизличимо петно по лицето. Стигма. Дори моят съпруг Питър ми е казвал с усмивка: „Един неангличанин не може да разбере нас, англичаните“.
– Вие твърдите, че именно тази „странна“ книга за чернокожия Петкан е най-личната ви книга, защо?
– С Петкан, разбира се, сме напълно различни. И все пак… Получава се, че и Петкан, и аз дълги години живеем на английска земя. (Той – през 18 век, аз – през 21-ви.) И ще си позволя да твърдя, че наравно с Петкан и аз опознах англичаните „до дъно“. За много неща им се възхищавам, за много – не. И реших това да не са голи думи! Ето защо написах „черно на бяло“ цяла книга за бита и душевността на англичаните. Исках тя да е мой личен литературен „дуел“ с Англия… Исках „Дневникът на Петкан“ да е разказ за бляскавото й величие и грозното й невеличие, но преди всичко за английската народопсихология и нрави.
– Кое е това, което и досега ви стряска в досега с англичаните?
– Понякога английската надменност има покривало, лустро, което реже като острие. Ще разкажа един мой случай. Веднъж, на официален прием в английското посолство в Москва, до мен се приближи англичанка, облечена в лъскава рокля, по която хвърчаха бродирани пеперуди. И ме попита: „Вие, като чужденка, имате ли свой език, или използвате чужд?“ За миг се стъписах. Но любезно й разказах за моя език, за кирилицата ни. (Дори гласно й показах как звучи тъмният звук на буквата ни ер голям.) Англичанката се оказа любопитна и искаше да чуе как съм попаднала на приема. Обясних й, че съм българска журналистка, че съм официално акредитирана в Министерството на външните работи в Москва. И служебно ме канят на московските събития и приеми, включително и нейното английско посолство любезно ми изпраща покани. Тогава ме попита: „А към коя класа принадлежите“? Отговорих, че не разбирам въпроса й, да го обясни. Тя посочи себе си, докосна с пръст една розова пеперуда на роклята си. И заговори на срички, та дано разбера: „Аз съм от сред-на-та класа. А ви-е?“ И посочи с показалец мен, несхватливата чужденка.Обхвана ме лудо веселие. Усмихнах й се до уши и извадих меч. Попитах я какво образование има, чух: гимназиално. Отговорих й, че изучавах филология в Софийския университет и висшето образование променя понятието й за класов дележ (аристокрация, средна класа, работническа класа и… чужденци), че между нея и мен класите са две и са други. Аз принадлежа към интелектуалната! Жената онемя.
– Сега сте тук, на своя земя. Кое е първото, което ви стъписва у нас?
– Незабавната радост. Усещането, че съм „у дома“! По съвсем друг начин ходя из моите си софийски улици, за разлика от тези на чуждите градове. И ме боли, ако видя немарливост, радвам се ако са вече оправили паважа, запълнили са зейналите дупки на моята улица „Аксаков“. Или са изтрили грозните графити по фасадите на „Цар Шишман“… А моята „Аксаков“ за мен е повече от улица! Тя пази ехото на моите някогашни студентски стъпки, когато презглава съм тичала към Университета. Чудесно чувство е умилението! Според мен красиво е да си сантиментален, сърцето да прелива от нежност и добрина. Накрая на престоя, като изкачвам стълбата на самолета на път за Англия, сърцето ми неизбежно се свива. Тъгувам не за града, не за улиците на София, а за оставените мои скъпи, скъпи приятели.
Българската култура, както и всичко друго у нас, търпи дълга криза, в която понякога абсурдите се застигат и сякаш нямат край… Какво от всичко това ви докосва и оболява най-много?
– Грозната сила на безкултурието, което върлува из всички сфери на живота у нас! И в политиката, медиите, вестниците, учрежденията. Страшен шок е да слушаш от устата на българи изопачени чужди думи, „крив“ български език. Да си спомним: с преклонение и гордост Иван Вазов нарече езика ни „език свещен на нашите деди“… Ас каква дива омраза и как непозволено грубо взаимно си крещят политиците ни! Направо оскърбяват опонентите си, забравят, че всъщност хулят народа ни, този, който ги е изпратил като свои представители. А тези политически опоненти имат правото да мислят различно, да търсят друг път за бъдещето ни. Какъв срам! Обидите не са аргумент, а слабост. Липсата на поведение е невъзпитание и простащина. Тази картина измъчва и обезверява.
– Какво бихте казали на младите хора, които напират да живеят и работят именно в Англия?
– Всеки млад човек трябва да се чувства свободен да избира къде да живее и работи, сам да избира своя път. Но не и слепешката, не като весела шега, със случаен пръст върху картата на света. Така могат да правят само безгрижните пътешественици, които търсят развлечения и красиви пейзажи, ане да печелят хляба си. На далечен път, на гурбет са тръгвали по стара традиция и наши градинари, и занаятчии от найстаро далечно време. Но, както във всичко друго, дори в гурбетчийството трябва да се вложи ум, преценка, воля и трудолюбие.
– Какво успяхте да внушите на сина си и на дъщеря си с българското си сърце и душа?
– Преди всичко и двамата, още при раждането си в Англия, получиха от нас, родителите им, по две имена: и английско, което избра баща им, и българско – от мен. Синът ми се казва Ричард Владимир, дъщеря ми е Снежана Джейн. Може би най-хубавият, най-безценният мой подарък за тях е, че и двамата… говорят на прекрасен, чист, литературен български език! За моето семейство това е естествено, та нали са наполовина българи? И още: децата ми се гордеят с българския си произход и корени. Ето нещо, с което мога открито да ви се похваля. Та чак ще се пръсна от гордост!
Интервю на Седмичен Труд стр. 16; 17, 27.08.2014 Снимка: Надя Попова, БНР
