Цветан Томчев е роден през 1960 в Ловеч. Завършил е фотография в Техникум по фотография „Юлиус Фучик” и Българска филология в СУ”Св.Климент Охридски”.
Учредител на Националната изложба за българска фотожурналистика „БгПресФото“ и на международна седмица на фотографията „София Фото Фест“. Член на международното жури на CzechPressPhoto,2010;2011г. 2009г.– хоноруван преподавател по фотожурналистика в „Арт колеж”; 2011- хоноруван преподавател в НБУ.
В специално интервю за Любословие пред зам. главния редактор Тодор Борисов той разказва за проблемите на фотожурналистиката, авторско право в ерата на социални медии и Интернет, както и за това защитени ли сме ние журналистите с фотоапарат или перо.
[spider_facebook id=“1″]Първият ни въпрос е – Как се е променила фотографията в ерата на селфи снимката?
Не можем да кажем, че снимката се е променила много, защото това е едно модно течение, забавно течение във фотографията. Тя не може да измести документалната фотография, да речем ако скандалната снимка с Обама по време на поклонението на Мандела. Когато се се снимаха и стана голям скандал. Че по време на поклонението се снимат такива засмени. Това е новинарска снимка, но не може да отрази новината. Тя има чисто личен характер – снимка за спомен. Даже е много удобно, човек ако иска може да си води сам дневник със себе си, да си се самонаблюдава, да запечатва свои състояния. За мен е нещо, което е временно като явление. Не вярвам да устои дълго.
За дигиталните технологии и как се променя фотографията със съвременните фотоапарати, при които много бързо се вижда резултата – с възможност за директно споделяне
Нищо ново не мога да кажа, защото това е констатирано. Знае се, че дигиталната фотография е способ, който промени коренно фотографията с бързината си. Тя стана бърза, достъпна, лесна и когато едно време някой направеше много труден кадър – при тежки светлинни условия, висока скорост или подводна фотография и т.н., се смяташе за голямо постижение. Сега всеки може да направи снимка, която едно време беше шедьовър. С вградените опции, които са в камерите, дори с телефоните.
Аз имам такъв, който също ползвам понякога за работа. Аз гледам позитивно на тази страна. Не можем професионалните фотографи да се правим на обидени, защото технологиите са напреднали и любителите ни изяждат хляба. Напротив – аз го приемам от позитивната страна, защото хилядите хора с телефони в джоба си – те обогатяват представата за едно събитие и дават феноменални кадри, които не може професионален фотограф да има на мястото. Например наводнението във Варна – няма как да бъде заснето, ако не живееш в този блок отгоре. Единствено ние дължим тези трагични гледки на любителите.
И тук може би трябва да се стигне до един консенсус между любителски-сензационни карди и медиите, когато се излъчват такива уникални кадри (като да уцелиш шестица от тотото) и тогава съответния автор да получи едно възнаграждение за труда си. Защото като цяло медиите съкращават професионални фотографи, оператори и отвсякъде тенденцията не е българска. По телевизиите, по сайтовете виждате „Пратете ни снимка“, „Снимката на читателя“ и т.н.
И винаги читателя е някакъв анонимен. Обаче това е снимка за без пари и медията използва читателя без да му заплати, но според мен и това ще отмине. Когато говорим за професионална фотография, това означава, че на теб това ти е работата. Постоянно си подготвен – имаш батерии, свободно място в картата, необходимата оптика и по всяко едно време отиваш и работиш – всеки ден снимаш. Любителя снима, когато му е кеф. Винаги ще има нужда от професионални фотографи и мисла, че идва времето на професионалната фотография.
Спомняте ли си кадър, който сте пропуснали? Който го помните, но не сте могли да уловите?
Това са най-неприятните моменти – ужасяващите моменти за всеки един фотограф. Момента, в който бръкнеш в чантата, изваждаш фотоапарата, отключваш бутона за да снима, насочваш го и вече момента е минал. Това е ужасяващо! Тогава си казваш какво да направя – трябва постоянно апарата да е включен. Това е като шанса на риболовеца, който седи и очаква своя момент и чака да клъвне голямата риба, като шанса за футболистите, които подават и за части от секундата се случва някаква магия…
Какви са новините около BG PRESS PHOTO?
В сайта на BG PRESS PHOTO е публикуван новия регламент за участие. Той е много по-опростен. Дадени са само три категории за участие, не са както преди време в десетина категории. Като включваме мултимедийни продукти, защото като говорим за тенденции във фотографията – мултимедията е нещо, което се прави от всички сериозни фотографи. Тя е много силно произведение със съдържанието и изразните си средства – включвайки фотография, видео, музика, звук. Може да разкаже силна документална история, да проследи човешка съдба. И такива неща има вече във всичките сайтове на световните, големи медии и агенции. Те са нещо, което спират вниманието на зрителя като една песен – за по три минути време и имаш възможност да разглеждаш, ако ти е интересна дадена случка.
Опасностите във вашата професия, като правим следните уточнения: Има общо правило в свободните професии, че спазването на професионалната етика гарантира, че няма да има претенции към личността на съответния професионалист. Т.е. все още спазването на професионалната етика на един фотограф гарантира ли му, че няма да претенции спрямо него, включително и спрямо личността и безопасността му?
Тази година имаше едно предложение за промяна в наказателния кодекс, за криминализиране на фотографията и ние – група фотографи направихме протестно писмо, което беше прието лично от министърката на правосъдието Златанова и за щастие тази поправка отпадна, защото това е много зловещо и е страшно да се криминализира нашата работа.
Тодор Борисов: Само една скоба – аз съм адвокат, правилно е, че не са криминализирали нещо такова, защото тогава трябва да се представи една субективна оценка дали фотографа е нарушил закона или не е. А не можеш просто едно заснемане на действителността да преценяваш – акта на снимането и изпълнителното деяние дали е осъществило престъпление, това е абсурд и много добре, че сте се преборили!
Да, това беше първото нещо, което е свързано с отношението на нашата работа за тази година и другото нещо, което е обратната страна. Забелязва се в последните години все по-голяма агресия на случайни хора към снимащи. Наскоро наш колега – Георги Цветков, който работи за в-к „Преса“ беше пребит на бул. Витоша от уличен продавач на слънчеви очила, защото онзи видял, че го снимат и скочил и му счупил зъбите. Казвам този случаи за агресия, за да напомня, че всички фотографи и дружества, които сме към Съюза на журналистите имаме предложения да се криминализират престъпленията срещу фотографи. Когато някой налита и пребива фотограф.
Тодор Борисов: Тук още една скоба ще отворя. Така или иначе – всяко едно посегателство над личността е вече криминализирано. Което може би се иска, но трябва хубаво да знаете – това ще са квалифицирани състави, все едно че е длъжностно лице. Но е важното да се знае, че то вече е криминализирано. Да насесеш побой върху някой – то вече е престъпление. А дали трябва да бъде квалифициран състав е единия въпрос и това трябва да се съпостави с нещо друго. Дали има неотменно прилагане на разследване и наказание. Т.е. неизбежното наказание е също толкова добро възпиращо средство, колкото и тежкото наказание, дори е по-добро възпиращо средство да знаеш, че наказанието ще ти бъде неизменно. Но аз съм специално застъпник на тази теория.
Та аз исках да напомня на всички читатели и фотографи, които ще прочетат разговора ни. Когато някой проявява агресия към снимащ означава със сигурност, че този някой с нещо е прегрешил! Защо нападат фотограф? Защото фотографа заснема нещо нередно!
Дали е вярно, че фотографа заснема нещо нередно?
Агресивния сниман се хвърля върху фотографа, само когато е заснет ако например си разменяме пари на масата или заговорничим – ние не знаем този какъв е и ще си кажем „Някой го е изпратил“. Обикновено тези агресивните са нискоинтелигентни хора, защото високоинтелигентните хора знаят как да се реагират. Те са спокойни и знаят как да се измъкнат. Но първосигналните хора – дребни измамници и всякакви такива, дори полицаи. Скоро снимах на магистралата един преобърнат камион и от него се изсипало голямо количество захар. Спряхме колата и почнах да снимам.
В този момент някаква кола измъкнаха, вероятно беше заседнала покрай камиона и беше интересно. Един полицай така се затича, прескочи мантинелата на магистралата, дойде и каза „Вие защо снимате?“ и на мен ми светна лампата: Добре, това е толкова хубаво – пътен полицай да помага на хората. И тогава на мен ми дойде втория въпрос – какво ще се случи със захарта, колко захар ще се изпише и допускам, че този полицай дойде заради захарта, защото има нещо мътно в това.
Етиката е много относително понятие. Етичните кодекси общо взето си приличат, при нас в момента е много трудно да се намери граница на кое е етично и кое не. Много е дълъг и сложен процеса. Кога трябва да се снима едно погребение и как. Кога трябва да се покажат страдащите на това погребение, например трябва ли да се покажат сега, когато беше ден на национален траур. В този случаи мисля, че трябва да се снимат, защото е национална трагедия и обществено важен въпрос. Но когато става въпрос за някоя частна драма, битова трагедия – например за детето в Поморие, да снимаш сълзите на майката в едър план е неморално! Въпроса е: обществено значимо ли е, да бъркаш в трагедията на хората. Както беше с децата в река Лим, където съм бил. Но това е национална трагедия, мащабно е. Цялата държава е в траур и щеш-нещеш… просто национално значима трагедия.
Тодор Борисов: Има медии, да не казваме конкретно кои точно, с качествено съдържание, но жълтеят без да искат. Те много залагат на трагедиите на хората, което е неприятно.
Аз бях поканен в една телевизия на Цветница сутринта, понеже съм Цветан. Беше неделя сутринта и въпроса на водещия беше: г-н Тончев, какво ще кажете за смъртта на това дете в Поморие, какво мислите за смъртта на това дете в Поморие? Какво мислите за насилието над децата и т.н… Аз изчаках другите двама колеги-именяци да кажат и отговорих: Вижте колежке, сега е осем без десет, неделя сутринта и аз съм именяк. Очаквах да ми зададете въпрос на тема Цветница, как празнувате, как празнуват в Ловеч – аз съм от Ловеч, какво ще си пожелая и фактически ето етиката. Защо трябва в 7:00 сутринта да заливаш хората с трагедия?
Прес-картата каква стойност има и как ви улеснява в работата, някой зачита ли я за нещо?
През годините се обезцени. Когато бях млад фотограф – през 80-те години беше достатъчно да кажа, че съм сътрудник на списание „Отечество“. Показвах един тефтер, на който имаше отпечатан знака на „Отечество“ и ме пускаха на разни важни места. Сега вече има много медии, сайтове… Аз в това число издавам карти на мои сътрудници, когато отиват на разни мероприятия да свършат работа – да има. Това е малко формално, за мен единствената сериозна карта в България трябва да е от Съюза на журналистите (СБЖ). Минавал съм в арабския свят, Европа, картинни галерии, музеи – където нито една българска карта няма да ти помогне. На тази карта пише, че съюза на журналистите е член на международната организация на журналистите. Можеш да ходиш при партньорски организации и т.н. От прес-карта се нуждаят младите журналисти. Човек, който си е изградил име може да не показва карта.
Последния ни въпрос е за унизителните послания към хората. Ние си направихме едно мото, че няма да се състезаваме с другите медии по скоростта и пищността, с която им сервираме лошите новини. А с някакво качествено съдържание – не да прекарат две минути при нас и да затворят сайта ни разтреперени, а да останат по-дълго време и да почетат, да им остане свойствена информация. И въпроса ми е за вулгаризацията на медиите. Как могат да се борят против вулгаризацията, да са по-аналитични, да задават въпроси и т.н.
Аз мисля, че по отношение на фоторепортерите и фотографите, вулгаризирането не може да се каже, че е навлязло. Ако говорим за вулгаризация мисля, че:
Гледам с голяма тъга и ужас студентите и колежаните, на които преподавам. Защото забелязвам с всяка изминала година как буквално се срива нивото (не говоря за интелектуалното) – домашното възпитание, на културата и образованието. Просто е обидно, страшно! Гледаш млади хора и аз им говоря като пастор: „Вземете се в ръце, виждате си слабостите. Вие учите в България, ще искате да се реализирате, обаче сме в Европейския съюз и такива като вас има във всичките европейски държави. Учат и ще искат да влязат в професията, вие с какво ще им бъдете конкурентни на тези хора навън?“ Това е, аз съм бил в клас много голяма конкуренция и всички сме били високореализиране. За мен вулгаризирането е един процес, който сякаш умишлено се толерира – с изпростяването. Гледате разни фолклорни предавания – силиконови жени изпълняват класически български фолклор, да не говорим за носиите им, които са уродливи, модернизирани и чалгизирани. Става един тюрлюгювеч! Те включват чупка под кръста, ориенталски елементи и се ориентализира или по-точно става индийска музиката. Индийския кючек на нашите цигани, който влиза в нашия фолклор. И дрехите – за мен е зловещо! Нищо весело няма.
Нещо оптимистично да ни кажете?
Аз съм един оптимист на вълни. Синусоидален оптимист. Сега съм във вълна, която е светла. Има моменти, в които изпадам в депресия, безверие и си казвам – това е края България, края на света – всичко се събори. Но има светли неща – човешки. Някакви светлини от думи, действия на някои хора, с които искам да сме оптимисти и да вярвам, че заживеем по-добре и че ще ни се оценява повече труда.
[spider_facebook id=“1″]Великотърновски фотографи участват в изложба „Българските градове – културна симбиоза на исторически епохи“ в парка Калемегдан, Белград