Леонид Брежнев очаквано умря на 10 ноември 1982 г. Възрастта и водката превръщаха публичните му изяви в мъчително преживяване за околните, а вероятно и за него самия. Това събитие предизвика трескаво суетене в БТА, където тогава работех. Редакторите недоумяваха как да отразят новината, изглежда защото така бяха свикнали с помпозното присъствие на Брежнев, че не си представяха как може един генерален секретар на КПСС да вземе да умре. Такова нещо не се беше случвало от 1953 г., когато в началото на март Сталин също бе умрял.
Тогава Алиса Цанова, великолепен преводач от руски, бръкна в най-долното чекмедже на бюрото си и извади пожълтял брой на московския вестник „Правда“ от 6 март 1953 г. Траурната му първа страница можеше да подскаже как да се подходи, т.е. дали може да се приложи златното за онези времена правило „като миналия път“. Но не би… Услужлив умник се сети, че може би е партийно нездравословно да се прави паралел между Сталин с неговите жестоки чистки и масови убийства и така любимия на всички Брежнев дори и в смъртта им или по-точно в нейното отразяване.
Накрая Телеграфната агенция на Съветския съюз – всемогъщата ТАСС прекрати суетнята в БТА с официалното си съобщение за събитието, което беше публикувано едно към едно в България. Нататък беше лесно. Приемниците на Брежнев умираха всяка следваща година – първо Черненко, после Андропов. Някак станали мрачна рутина, тези събития задължително се отразяваха „като миналия път“. Нищо в живота не е като миналия път Ежегодните траурни церемонни в Кремъл бяха само външен белег на фаталната криза, в която беше изпаднала съветската империя. Седем години по-късно, само ден преди годишнината от смъртта на Брежнев тя се разпадна заедно с Берлинската стена. Последва разпадането на Съветския съюз.
В този кратък, но главоломен исторически период, самозабравилите се в своята власт комунистически диктатори в Москва и сателитните й столици в Европа, просто не знаеха как да постъпят. Прибягваха до предишни свои инструменти, за да потушават днешната криза с надеждата, че ще се справят „като миналия път“. И се провалиха. Руският президент Владимир Путин е тръгнал по същия път. Историк-любител, захласнат заедно с други романтици в и около Кремъл по руския империализъм от 19-и век, той се опитва да надделее кризата в страната си със смес от инструменти, които Русия и болшевишкият ? вариант са прилагали преди. В Тбилиси има музей на насилствената съветизация на Грузия в 20-те години на миналия век.
Показаният там модел да се създава пета, проруска колона с помощта на болшевишкия посланик – тогава Сергей М. Киров, един от палачите на Сталин – беше използван в 1940 г. в балтийските страни, през 2008 г. отново в Грузия, а днес в Украйна, Молдова и дори в България. Но икономическият и финансовият хаос в анексирания Крим и отпорът на украинците срещу руските наемници в Донбас, провалът на проруските формации на европейските избори в България показват, че моделът „като миналия път“ не сработва. На Русия не ? трябват нови земи, както писа директорът на московския Център Карнеги Дмитрий Тренин , а хора, които да развиват пустеещите и стопански нежизнеспособните огромни нейни територии.
Бедата за всеки диктатор обаче с хората е, че колкото са повече, толкова по-трудно се контролират. Европа, към която принадлежим и затова трябва да се тревожим за днешното ? състояние, все още се плъзга по инерцията да решава проблемите си „като миналия път“. Тя претупа руската агресия срещу Грузия с едно примирие, което затвърди фактическото анексиране на Южна Осетия и Абхазия от Москва. Вместо да се поучи от този пропуск, Върховният комисар по външните отношения на ЕС се отзова напълно неподготвен в окото на бурята в Украйна, очаквайки може би грузинска развръзка.
Трябваше ли да се случи украинската криза, за да разбере най-накрая Европа колко по-важна е стратегическата и особено енергийната сигурност на общността от частния интерес на няколко нейни енергийни компании? Сходна е тревогата за оцеляването на ЕС. Излязъл от Голямата рецесия, съюзът не може да си позволи да потъне в самодоволство, просто защото срещу него за пръв път има истинска, законно избрана опозиция, събрала протестните гласове на пострадалите от кризата.
Носителите на тези гласове не са на всяка цена до един евроскептици, а просто хора, които искат по-добър живот – естествено желание, с което злоупотребяват популисти. Новият председател на ЕК ще се провали, ако подходи „като миналия път“ в тази абсолютно нова политическа среда. Впрочем съмненията към Жан Клод Юнкер се дължат на дългия му опит в досегашните комфортни вечери, на които се правят политически договорки, наричани официално консенсус в ЕС. И в днешна България нищо вече не е както преди Обществото ни затъна в криза, защото мнозина повярваха, че могат да добруват, да избират и да управляват, както се е правело дотогава.
Едни разсъждаваха така – щом СДС, тази сбирка от хора без управленски опит може – защо пък ние да не можем със своя или на родителите ни опит в управлението. Опитът , на който се опираха, беше водил България, дали като царство или като народна република, само към катастрофи. Други пък казваха – всички преди нас са мошеници, но ние сме новите светци, макар словесността им да не издаваше особена святост.
Едните, тези с наследствения опит, не продължиха движението напред, тъй необходимо на обществото ни, за да достигне средните европейски стандарти, а смятаха за достатъчно да копират и повтарят действията на предшествениците си. Така беше със Сакскобургготски. Така беше и със Станишев, който събра сили с хората на бившия цар и Доган, за да тъпче все така на място. Сигурността на това да не правиш резки движения, каквито са реформите, е измамна, защото всичко изглежда наред дотогава, докато някак изневиделица не дойде сривът. Той настъпи в края на управлението на тройната коалиция противно на твърденията ?, че кризата не ни засяга. Още тогава стана ясно, че като част от свободния свят България не може повече да крета без нови реформи. Борисов начело на новите светци попадна в собствения си капан.
Спечелил силен, но недостатъчен за пълно мнозинство мандат, той самонадеяно предпочете да състави правителство на малцинството. Това предопредели последвалия му отказ от реформи и го принуди да затъне в действия „като миналия път“. Дали за да прикрият провалите на имитационните управления, в които преди пряко или косвено участваха, или просто бяха заслепени от целта си да отстранят Борисов от власт, БСП и ДПС очевидно оцениха погрешно състоянието на обществото ни в 2013 г.
Дори да са валидни поотделно или взети заедно, двете хипотези ясно подсказват, че водачите на двете партии не знаеха какво да правят. И като всички управници по света в тяхното безизходно положение те пребягнаха до вариант от своето минало – съставиха кабинет а ла Беров, който беше употребен в 1992 г. за отстраняването на друг премиер от власт. Никой не може да назове поне двама министри от гарнитурата на Беров, както вероятно ще бъде след някоя и друга година с министрите на Орешарски.
По-драматичното е, че кратките мандати на Беров и Орешарски наложиха дълго лечение на страната ни. Такова лечение може да е напълно успешно, ако следващите ни избраници – осъзнаят, че обществото ни се е променило дълбоко с навлизането в активен живот на родените след комунизма; те искат почтеност и справедливост, защото знаят, че само в такива условия могат да добруват и да се развиват; те приемат свободата и европейския ни избор за даденост; – никога не забравят, че протестите, залели страната след назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, ще избухнат отново при всеки подобен ход; – определят ясни срокове за реформите, нужни на България, и се посветят на тях със съзнанието, че могат да си навлекат гнева на определени среди, които преследват секторни интереси; реформите са работа на активното малцинство в полза на пасивното мнозинство; – приемат, че националната ни сигурност минава без уговорки през нашите съюзи, в които верността към принципите им засилва гласа ти да отстояваш своя интерес; – разберат веднъж завинаги, че миналото е извор на уроци, а не на подражание; „…като миналия път“ е правилото на посредствените и губещите.
По www.dnevnik.bg/analizi/2014/07/06/
[spider_facebook id=“1″]
