Рафаел Сабатини е роден е на 29 април

Рафаел Сабатини е роден е на 29 април в италианското градче Йези, в близост до адриатическия пристанищен град Анкона. Родителите на Сабатини са известни оперни певци. Майка му – Ана Трефорд е англичанка, а баща му Винченцо Сабатини – италианец и в семейството се говорят и двата езика. Родителите му гастролират по оперните сцени по целия свят и малкият Рафаел е изпратен при родителите на Ана, в малко село недалече от Ливърпул. Когато става на седем години, родителите му напускат сцената и семейството отново се събира заедно – този път в Порто, Португалия, където баща му открива певческа школа. Там Рафаел посещава католическо училище и научава португалски. След няколко години семейството се мести в Милано, Италия, а Рафаел е изпратен да продължи образованието си в училище в Швейцария, където овладява френски и немски.

Търговска кариера

През 1892 г. на 17 годишна възраст Рафаел Сабатини завършва образованието си и започва работа в търговска кантора в Ливърпул и в продължение на близо 10 години работи усърдно — води търговска кореспонденция и превежда търговски документи. През този период започва да пише първите си произведения и публикува първите си разкази във водещи английски списания. Всичките си творби пише на английски език.

През 1902 г. излиза първият му роман „Поклонниците на Ивона“, който няма особен успех. След публикуването на втория си роман „Рицарят на таверната“ (1904), Сабатини се отказва от търговската кариера и се посвещава на литературата.

През 1905 г. се жени за Рут Диксън, дъщеря на преуспяващ търговец и младото семейство се установява да живее в Лондон. На 26 май 1909 г. им се ражда син – Рафаел-Анжело. По това време Сабатини изцяло е посветен на писателската си кариера и публикува по един роман всяка година. През този период публикува няколко забелижителни произведения: романите „Съдът на херцога“ (1912), „Знамето на Бика“ (1915), „Морският ястреб“ (1915), както и два цикъла разкази „Исторически нощи“ (1917 и 1919).

По време на Първата световна война Рафаел Сабатини работи в британското разузнаване като преводач. Независимо, че книгите му се радват на вниманието на читателите, като цяло неговата популярност е скромна.

Писателска кариера

Всичко се променя през 1921 г. когато във Великобритания и САЩ издават романа му за френската революция „Скарамуш“, който съвсем неочаквано за всички се превръща в бестселър. През следващата 1922 г. „Одисеята на капитан Блъд“ донася на Сабатини още по голяма известност и успех. Издателите започват трескаво да преиздават старите произведения на писателя. Едва сега, след 25 години напрегната литературна дейност Сабатини получава признание. Книгите му се екранизират, по мотивите им се поставят пиеси, за автора се печатат статии във вестници и списания. Литературната критика го провъзгласява за „Александър Дюма на съвременната белетристика“.

Рафаел Сабатини продължава да публикува по един роман всяка година. На 1 април 1927 г. при автомобилна катастрофа загива единственият му син. Смъртта му се отразява пагубно върху цялото семейство. Отношенията между Рафаел и Рут охладняват и през 1931 г. те се развеждат. През същата година Сабатини купува къща до реката, течаща по границата между Англия и Уелс, наречена Клок Мил и се установява да работи там.

През 1935 г. на 60-годишна възраст Рафаел Сабатини се жени повторно за Кристина Диксън, която е бивша жена на Хърбърт Диксън, брата на Рут. Животът на Сабатини отново се нормализира. Освен литературата той има още две любими занимания: риболова и ските. Всяка зима, освен през военните години Рафаел и Кристина почиват в курорта Аделбоден, Швейцария. Независимо че върховете в творчеството му са вече в миналото, 30-те години също са плодотворни. Сабатини пише „Завръщането на Скарамуш“ (1931) две продължения на капитан Блъд: „Дневникът на капитан Блъд“ (1931) и „Успехите на капитан Блъд“ (1936), а също така и още разкази от цикъла „Исторически нощи“ (1938). През 40-те години Сабатини пише все по малко, има и сериозни здравословни проблеми. Но въпреки всичко той не престава да пише. През 1940 г. излиза „Маркиз дьо Карабас“, а през 1949 г. публикува една от най-добрите си книги – „Играчът“. Последната му книга – сборникът с разказиTurbulent Tales, излиза през 1950 г.

През зимата на 1950 г. Сабатини се разболява, но настоява да пътуват до Швейцария. На 13 февруари 1950 г. Рафаел Сабатини умира. Погребват го в Аделбоден. Втората му съпруга Кристина сама извайва скулптурата на надгробния му паметник. Като епитафия на паметника са издълбани собствените му думи, с които започва романът „Скарамуш“: „… Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан…“.

За Рафаел Сабатини

„Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан. И това бе цялото му наследство.“

„В цялата история на приключенските романи няма начално изречение, което да се сравни с това. За Сабатини „Скарамуш“ е това, което „Тримата мускетари“ са за Дюма.“ – Артуро Перес-Реверте(„Деветата порта“).

Творчество

• The Lovers of Yvonne – The Lovers of Yvonne (The Suitors of Yvonne) (1902)
• Рицарят на Таверната – The Tavern Knight (1904)
• Барделис Великолепни – Bardelys the Magnifique (1906)
• Наследникът на лилиите – The Trampling of the Lilies (1906)
• Любов и оръжие – Love-At-Arms (1907)
• The Shame of Motley – The Shame of Motley (1908)
• Лятото на Свети Мартин – St. Martin’s Summer (1909)
• Антъни Уайлдинг – Mistress Wilding (Anthony Wilding) (1910)
• Лъвската кожа – The Lion’s Skin (1911)
• Съдът на херцога – The Justice of the Duke (1912)
• Животът на Чезаре Борджия – The Life of Cesare Borgia (1912)
• Заблуденият светец – The Strolling Saint (1913)
• Торквемада и испанската инквизиция – Torquemada and Spanish Inquisition (1913)
• The Gates of Doom – The Gates of Doom (1914)
• Морският ястреб – The Sea Hawk (1915)
• Знамето на Бика – The Banner of the Bull (1915)
• The Snare – The Snare (1917)
• Исторически нощи (Капризите на Клио) 1 – The Historical Nights’ Entertainment 1st Series (1917)
• Исторически нощи (Капризите на Клио) 2 – The Historical Nights’ Entertainment 2st Series (1919)
• Скарамуш – Scaramouche (1921)
• Одисеята на капитан Блъд – Captain Blood: His Odyssey (1922)
• Fortune’s Fool – Fortune’s Fool (1923)
• Каролинецът – The Carolinian (1924)
• Жътва – The Reaping (20-те)
• The Tyrant (пиеса) – The Tyrant (1925)
• Белларион – Bellarion the Fortunate (1926)
• The Nuptial of Corbal – The Nuptial of Corbal (20-те)
• Кучета господни – The Hounds of God (1928)
• The Romantic Prince – The Romantic Prince (1929)
• Кралският фаворит – The King’s Minion (The Minion) (1930)
• Завръщането на Скарамуш – Scaramouche the Kingmaker (1931)
• Дневникът на капитан Блъд – The Chronicles of Captain Blood (Captain Blood Returns) (1931)
• Черният лебед – The Black Swan (1932)
• The Stalking Horse – The Stalking Horse (1933)
• Heroic Lives – Heroic Lives (1934)
• Венецианската маска – Venetian Masque (1934)
• Chivalry – Chivalry (1935)
• Успехите на капитан Блъд – The Fortunes of Captain Blood (1936)
• Последният крал – The Lost King (1937)
• Исторически нощи 3 – The Historical Nights’ Entertainment 3st Series (1938)
• Мечът на исляма – The Sword of Islam (1939)
• Маркиз дьо Карабас – The Marquis of Carabas (Master-At-Arms) (1940)
• Колумб – Columbus (1941)
• King in Prussia (The Birth of Mischief)- King in Prussia (The Birth of Mischief) (1944)
• Играчът – The Gamester (1949)
• Капитан Блъд – Captain Blood (1961, London; издадена посмъртно)

Външни препратки

• http://sabatini.ru/ – сайт за Рафаел Сабатини на руски език.
• http://www.rafaelsabatini.com/ – сайт за Рафаел Сабатини на английски език.
• http://lib.aldebaran.ru/author/sabatini_rafayel/ – произведения на Рафаел Сабатини на руски език.

Въображаемо интервю с Рафаел Сабатини

Нека читателите ми простят волността, която си позволявам, като печатам интервю, което никога не се е състояло. Но всички данни около личността И творчеството на писателя Рафаел Сабатини са напълно достоверни, защото проучването, което съм направил, ми дава правото да мисля, че той би отговорил на моите въпроси приблизително така, както по един или друг повод, на разни места и пред различни хора, и в друго време, е съобщавал нещо за себе си.

Началото на януари 1950 година в швейцарския планински курорт Аделбоден. Цяла нощ валя пухкав сняг, на утрото грейна слънце, чиито лъчи се пречупват в снежните кристалчета с причудливи отблясъци на скъпоценни камъни. В далечината, на юг, сияе недостижимо висок Вилдщрубел, който надминава нашата Мусала с повече от триста метра. Седим в ресторанта на стогодишния хотел „Адлер“. Събеседникът ми е висок, добре сложен, с почти бяла коса, която по-рано е била червеникава, изразителни черти, напомнящи италиански кондотиере от Възраждането, светлокафяви очи, които англичаните наричат „лешникови“. Въпреки напредналата възраст на сътрапезника ми, а той е навършил вече седемдесет и четири години, очите му святкат живо и наблюдават посетителите от съседните маси. Смущавам се неволно, защото ми предстои да взема интервю от една знаменитост на епохата, писателя Рафаел Сабатини. Несъмнено той отгатва стеснението ми и ме насърчава с благосклонна усмивка.

— Ще започна с въпрос, който затруднява редовно българските читатели. Към каква народност трябва да бъдете отнесен?

Авторът на романа „Скарамуш“, който претърпя у нас за пет години две различни издания: през 1942 година издателство „Смрикаров“ го издаде в превод на Борислав Вечеров и през 1947 година в книгоиздателство „Лотос“ — в превод на Борис Табаков, се засмива непринудено.

— Този въпрос затруднява и мене самия. Родих се на 29 април 1875 година в Йези, старинно градче в Адриатическото крайбрежие. Баща ми. Винченцо Сабатини, беше италианец, учител по професия. Но не обикновен учител, а „маестро кавалиере“. Майка ми беше англичанка и по баща се наричаше Ана Трафорд. От нея научих английски и в къщи обикновено говорехме на този език. Навън по необходимост разговарях на италиански. Баща ми беше неспокоен дух и често сменяше местожителството на семейството. Основното си образование получих в Цуг, столицата на най-малкия швейцарски кантон. Там изучавах немски и френски. Гимназия завърших в Порту, където научих португалски. После обикалях из Франция, Испания, Германия, Австро-Унгария и къде ли не из Европа. В края на века Лондон беше световният търговски център, който привличаше хора от всички континенти. Заминах и аз за Лондон да търся щастие…

— А какво ви насочи към историческия роман?

— Историята беше, така да се каже, в кръвта ми. Както споменах, родното ми място е Иези. В този градец се е родил и един от най-славните императори на Свещената римска империя, Фридрих Втори. Той е бил не само император на Италия и Германия, но и крал на Сицилия. Като ръководител на Петия кръстоносен поход, сразил сарацините, освободил Ерусалим и в 1229 година се провъзгласил за крал на Ерусалим. Затова в йези градските стени, замъкът, катедралите, всеки камък бяха напоени с предания и спомени за паметни събития. Докато в училище съучениците ми се увличаха от приключенско четиво, аз не вдигах глава от историческите книги.

— Защо тогава не станахте историк?

— Защото повече ме влечеше писателското творчество. Написах все пак две исторически изследвания: „Животът на Цезар Борджия“, което издадох в 1912 година, и „Торкемада и испанската инквизиция“, което се отпечати в 1914 година. И двете са сериозни научни трудове. Но нещо все ме теглеше към историческия роман. За щастие точно в края на миналия век той беше твърде моден. В Англия се откройваше най-вече Стаили Джон Уейман, чиито романи бяха посветени или на миналото на Франция, особено на Великата френска революция от 1789 година, или на историята на Англия. В Съединените щати пък на най-голяма известност се радваше писателят Уинстън Чърчил, чиито романи разработваха епизоди из американската история. И двамата ми послужиха в началото за образци, но най-силно влияние върху творческия ми път оказа сър Уолтър Скот. Когато пристигнах в Лондон, бях италиански гражданин. Макар да говорех свободно пет-шест езика, най-добре владеех английски, затова и почнах да пиша на този език. Първият ми исторически роман, „Рицарят на кръчмата“, видя бял ден през 1904 година. Той бе посрещнат благосклонно, та в 1906 година издадох двата романа „Бардлиз Великолепни“ и „Тъпченето на лилиите“. Оттогава нататък взех да публикувам всяка година по един роман. До края на Първата световна война бяха отпечатани общо седемнадесет мои книги, от които четиринадесет романа. Междувременно взех и британско гражданство. Така че, въпреки италианското ми потекло и презиме, литературните критици ме считат за английски писател.

— А кога написахте романа „Скарамуш“.

— Както споменах вече, Станли. Джон Уейман беше използувал Френската революция за част от своите романи. Тази смутна епоха ме привличаше силно и мене. Познавах добре и живота на италианския артист Тиберио Фиорели, който бил известен в Париж под прякора „Скарамуш“. Той бе починал един век преди революцията и беше играл пред френските крале Лудвиг XIII и Лудвик XIV, но като образ беше много жизнен и привлекателен. Затова при обрисовката на главния си герой използувах черти от личността му, както и неговия прякор. През войната обаче интересът към историческия роман беше позаглъхнал. Шест издатели отказаха да приемат ръкописи. Най-после романът бе издаден в 1921 година. Неочаквано и за издателя, и за мене той придоби световна популярност. През 1923 година американският режисьор Рекс Инграм го засне на филм, като повери главната роля на Рамон Новаро, един от най-популярните киноартисти по онова време. Успехът на романа и на филма ме насърчи да напиша продължение и през 1931 година излезе от печат поредица от нови приключения под заглавието „Скарамуш — създателят на крале“.

— През 1946 година у нас бе преведен романът ви „Капитан Блъд“. Какво ще кажете за тази книга?

— Пиратството като историческо явление винаги ме е привличало. Още в 1915 година публикувах пиратския роман „Морският ястреб“, който пожъна всеобщи одобрения и през 1940 година бе пресъздаден на филм. Когато се появи романът „Капитан Блъд“ през 1922 година, изживях дните на най-голямата си популярност. По тиражи той затъмни дори „Скарамуш“. Американският режисьор Майкъл Къртис направи от него чудесен филм. Наложи се да напиша още две продължения: в 1931 година — „Дневникът на капитан Блъд“, в 1936 година — „Успехите на капитан Блъд“.

— Как пишете историческите си романи?

— Щом ме осени щастливо хрумване, събирам в течение на седмици или месеци материали, после написвам книгата на един дъх. Никога не посещавам мястото на действието, защото съвременният му вид може да замъгли картината, която съм нарисувал във въображението си.

— Колко книги сте издали досега?

– Общо 42: от тях 38 исторически романа, 3 исторически изследвания (едното в 3 тома) и 1 сборник с разкази. Последният ми роман „Играчът“ излезе миналата година. Към тях трябва да се прибавят драматизациите на някои романи и кино-сценариите.

Долових умора в гласа на престарелия писател, та вметнах плахо:

— Май ви поизморих.

— Да. Напоследък не се чувствувам добре… Ще продължим друг път…

Ала не успяхме да продължим. Скоро състоянието му се влоши и на 13 февруари 1950 година той почина в Аделбоден.

На следния ден най-меродавният английски вестник, „Таймс“, в литературното си приложение помести дълга статия за Рафаел Сабатини, където писа между другото:

„Популярността на неговите задъхващо увлекателни исторически романи може да се обясни с дарбата му да създава стегната и напрегната интрига, с умението му да вдъхва живот на фактите, които е събрал в продължение на дълги издирвания… Така се получаваше, ако не история, поне първокласна белетристика.“

В България произведенията на Рафаел Сабатини продължиха да се издават и преиздават. Нашите читатели се запознаха и с романите: „Дневникът на капитан Блъд“, „Морският ястреб“ и „Наследникът на лилиите“, а романите, „Капитан Блъд“ и „Скарамуш“ бяха преиздадени в нови преводи на Александър Стефанов и съответно Сидер Флорин, като дори претърпяха по две издания.