Бях кандидат за президент, но предпочитам книгата пред политиката
Малцина са ония наши сънародници, които, веднъж влезли в политиката, я напускат твърде скоропостижно по собствено желание, за да се върнат към любимата си професия. Проф. Иван Маразов, изкуствовед и университетски преподавател, е един от тези „прецеденти“. Той е роден през 1942 г. в бургаското село Пирне. Завършва история на изкуството в Ленинград. От 1967 до 1998 г. работи в Института по изкуствознание към БАН, а след това в департамента История на културата към Нов български университет. Има множество издадени у нас и в чужбина книги за културата и митологията на траките. На изборите през 1996 г. е кандидат за президент от БСП, но загуби от Петър Стоянов.
– Били сте флотски офицер. Как стана така, че стигнахте до тракологията и историята на изкуството?
– От дете рисувах много и се увличах по история на изкуството. Дори през 50-те години все се намираше някаква литература по въпроса, така че в Института бях подготвен за основните автори и етапи. Имах късмет, че служих три години-точно през 1962 беше обявен конкурс за изкуствознание. А в Ленинград имах великолепни преподаватели, а и живеех на 800 метра от Ермитажа.
– Бяхте за кратко време министър на културата при г-н Виденов, а дъщеря ви Елена, завършила НАТфИЗ, нямаше работа? Порядъчните българи не постъпват така, г-н професоре!
– Без коментар.
– Събрахте с вашата подгласничка Ирина Бокова 1 150 000 гласа в качеството ви на кандидат-президент в изборите през 1996 г. После обаче доста бързо напуснахте политиката и, както изглежда, вече и през ум не ви минава да се връщате в нея. Защо бягате от онова, за което мнозина дават мило и драго?
– Политиката не е за хора, които могат да говорят без доказателства и да печелят спора чрез надвикване. Освен това не виждах моята кариера като професионален политик, повече ме привлича научната работа, в която отговорностите са си мои. А и. да си призная, тя е много по-интересна и изисква много по-малко компромиси. Екранът на компютъра ме изолира от глупостите на политическия живот. Чета много книги и изследвания по култура и митология и те несъмнено ми дават повече от медиите.
– Един от научните ви трудове се нарича „Амазонките“. Съществували ли са жените воини, или са само мит?
– Все пак са само мит, макар у много народи жените, особено в девическа възраст, са се сражавали наравно с мъжете.
– Имате особено фамилно име. В рамките на шегата – да не би да е тракийско?
– Не е. турско е. според която един от дедите ни от Лозенград бил хайдутин и от неговото поведение тръгнало фамилното име – от типа на спорещ, несъгласен. Баща ми, бог да го прости, беше такъв неуморен търсач на истината, аз съм по-сговорчив.
– Знаем, че траките са били руси и синеоки. Славяните също не са били брюнети. Защо тогава съвременните българи сме с тъмни коси и кожа?
– Това са тайните на генетиката – кой ли не е минавал през нашите земи. Освен това и аз съм със сини очи, поне такива бяха на младини, а съм се родил почти с бяла коса, която след това почерня за малко, за да побелее бързо отново и почти да окапе накрая.
– Що за народ са били траките?
– Храбър и необуздан. живеели с митовете и епоса, в който славели своите герои от миналите дни. И никога не унищожавали културата и вярата си. Има от какво да се поучим, нали?
– Казвате, че ние сме законните наследници на тракийската култура. Защо тогава българите македонци да не се смятат за потомци на Александър Велики? Та нима не е сигурно, че по кръв те са много по-близо до древните македонци, отколкото малоазиатските гърци например, които са преселени едва през 20 век в южномаке дон ските земи?
– Аз смятам, че културното наследство на Балканите е общо и в някои отношения е трудно да се отдели тракийското от елинското. още повече от македонското. Да не забравяме, че„националната идентичност“ е сравнително ново понятие, древните народи, освен може би елините, не са имали съзнанието за обща етническа принадлежност. Тъй че, доколкото образите на споменатите митологични персонажи се срещат и в изкуството от Тракия, те са достояние и на нашето културно наследство.
– Ваше е твърдението, че тракийското наследство е най-конвертируемият дял от културната съкровищница на България. Съзнават ли политиците това?
– Политиците много обичат да се снимат със свои чужди колеги пред витрините на тракийските изложби зад граница. И после бързо забравят, че тази форма на културна дипломация носи голям престиж на държавата ни. Един пример – в Сан франциско изложбата беше отразена в 23-милионен тираж на печатните медии, да не говорим за електронните. Как България би могла за плати за тази реклама? Обаче, за да е необходимо да я откриваме, изучаваме и публикуваме, да подготвяме кадри за бъдещето. Е, това държавниците ни не могат го проумеят. Може би американският посланик трябва да им подскаже? Защото през 1998 г. изложбата се откри в САЩ само благодарение на усилията на г-жа Боулън, която настоя пред демократичното ни правителство, че договорът за изложбата трябва да се спази, макар и изложбата да е подготвена от Иван Маразов.
– Не разнасяме ли прекалено сервилно тракийските си изложби по света?
– Ето сега се готви изложба за Лувъра. Концепцията, да не я преценявам, е подготвена от специалисти на този световен музей, които са добри античници, но слабо познават тракийската проблематика. Никога досега приемащата страна не е налагала своя концепция – доста колониално ми изглежда такъв напън. Но идеята е вече прегърната.
– Какво е мнението ви за големите частни колекционери?
– Аз разглеждам въпроса по следния начин. Никой не може да спре иманярството. То не е стимулирано от частните ни колекционери, а от световната търговия с антики в Европа и Америка. Ако неговите находки не се купуват от нашите, то ще отидат у чуждите колекционери. Мисля, че е по-добре да остават в България. Освен това някои колекции се попълват главно от откупки по европейски и американски аукциони, т.е. изнесени от страната ни предмети отново се връщат на мястото си. Тъй че – да са живи и здрави хората, които влагат милиони за артефакти които държавата не може да си позволи да закупи за нашите музеи.
– Одобрявате ли намерението да ни принудят да декларираме фамилните си ценности?
– Законът е до тъпост рестриктивен. Всеки може да накисне съседа си, че има картина или дори пощенска картичка над 50 години и да го прати в затвора. А родовата памет се пази именно чрез предметите, оставени от нашите деди. Аз имам снимки на прадядо ми от 80-те години на 19 в. Може би авторите на закона държат да останат в националната памет като Херострат?
Но да не завършваме с този песимистичен финал. Със сигурност ще се намерят хора здравомислещи дори сред депутатите и законът няма да мине в този си позорен вид.
| 22.04.2014 01:05 | Минаха години | стр. 7 | ГЕОРГИ АСЬОВ
[spider_facebook id=“1″]
