Антон Хекимян и Андрей Велеч с усмивка към читателите на Любословие. БГ сн. Ива Младенова

За мнозина Антон Хекимян  е като член от семейството на българските зрители. В интервю за Любословие пред Андрей Велчев, журналистът разказва спомените си от първите му стъпки в БиТиВи и за първия му репортаж за медията от преди 10 години, свръзан с един аквариум.

И съпоставката как журналистите са един вид, а пък едни други акули, които обикалят около тях искат да ги изядат. Приятен разговор за  това защо колегите не обичат да се профилират и да са политически репортери или само енергийни, или най-общо ресорни.

Съвсем кратко представяне за нашите читатели, нещо непопулярно, което бихте казали за себе си.

Това вече е най-трудния въпрос. Аз преди всичко винаги казвам, че съм репортер и се старая да не губя този си нюх, защото репортерите са тези, които надушват нещата според мен и се опитват да намерят някакви интересни истории, било то и преповтаряне понякога, но да погледнеш нещата под различен ъгъл. Аз съм репортер, но съм достатъчно шантав като човек. Не знам какво да ти кажа от професионална гледна точка или какво?

Нещо, което го няма в Гугъл, за да може … Антон Хекимян:…  

Аз съм луда глава и много голям патриот, ето това мога да ви кажа. Не съм най-екстремния тип, който ще тръгне да скача от бънджита и да катери планини. Мисля, че екстремността не се изявява в това нещо, а в желанието да постигнеш някакви неща, така че луда глава и много голям патриот, защото напоследък с моите продуценти много си говорим на тези теми, които са за … повечето хора биха ни се присмели, ако ги обсъждаме, защото на мен ми пука на къде отива нацията, народа и държавата, но пък факта, че се намираме и има хора, с които да обсъждаме тези теми значи, че не всичко е загубено.

Казавате, че любимия Ви жанр в журналистиката е репортерството. Смятате ли, че журналисти, които абдикират своето желание да бъдат между хората са подобни на политиците губещи обратната връзка, тъй като ефира дава и отнема?

Антон Хекимян

Антон Хекимян

С две ръце го подкрепям това нещо и голямото ми желание беше когато сега съм водещ да мога да снимам. Да, много е трудно да съчетаваш тези неща, но когато те чакат 6 часа в събота и неделя, понякога не ти остава време да ходиш и снимаш истории, но снимайки историите ти не се откъсваш от закваската да си репортер.

Но това не те връща и не е само това начина да си сред хората, напротив. Ти може да си сред хората, да пътуваш с автобуса или да се разхождаш по улиците, да излизаш по заведения и да си заедно с нещата, които се случват дори шофирайки да ти правят разни неща впечатление, за да можеш да ги използваш по телевизията, защото това те прави реактивен. Факт е според мен което съм наблюдавал през тези години, че има едни хора, които са на екран, живеят в телевизора и неизлизането навън ги откъсва от света, което ги прави строго профилирани.

Те знаят за живота на политиците много, но не знаят какво да питат и от какво се интересуват обикновените хора в кавички – няма обикновени хора. Това ни научиха първо по телевизията. И когато ти не знаеш какво го интересува зрителя, който ще те гледа, а не политика, който чака поредния въпрос било то остър или по-пиарски. И когато ти не го знаеш това нещо няма как да очакваш да те гледат и да те харесват и да задържиш интереса. Според мен трябва да поддържаш тази връзка жива по някакъв начин.

А с какво Антон Хекимян променя родния ефир?

Ох, не знам. Вие трябва да кажете, ако с нещо съм го променил. Мисля, че съм един от малкото хора, които се стараят да бъдат естествени, да не маниерничат в ефир или да се правят на нещо, което не са. Аз съм това, което съм, дори ако някога нещо не знам – не се страхувам и срамувам да питам – разбира се, подготвям си достатъчно бекграунд за истории, и не ме е срам да питам, ако нещо не знам. Много е глупаво и клиширано да виждаме хора, които не са такива. За това, ако съм променил нещо, то е с това. Такъв съм бил и като репортер.

Много хора не обичат да се профилират и да са политически репортери, а само енергийни, ресорни. Хубаво е като си в ресор да навлизаш в дълбочина, но аз предпочитам да опитам всичко и това ме прави по-устойчив и креативен, по-разчупен дори. Когато имаш представа от едното и от другото. Ако се наложи един репортер или журналист трябва да може да говори както с бабата на село, така и с генералния мениджър на дадената компания. Това не трябва да е проблем за него и да подценява хората.

А как може ние журналистите да променим онзи порочен кръг, за който ни обвиняват. Че денят започва с един политик, после неговите изказвания минават през обедната емисия, от там през онлайн изданията, а на следващия ден в печата и прегледа на печата и се удължава максимално дълго. Как един политик е в родния ефир, което циркулира повече от 24 часа?

Защото в България сме свикнали новината да е това, което говорят политиците. Повечето случаи те се обвиняват един друг във всевъзможни грехове и накрая си пият кафето заедно и хората това много добре го знаят. Само, че хората въпреки всичко се интересуват какво се случва в държавата. Да, ние им натрапваме понякога приятни и неприятни хора. Но понякога от тези хора зависи съдбата на България, дали ще се строи нещо, колко работни места ще бъдат открити или закрити.

И ако имаме грешка, тази грешка по-скоро е в това, че ние било то през новините или през сайтовете, които продължават да доразвиват историите или пък ние копираме и намираме новини… Понякога се хващаме много повече за изказване, което звучи гръмко жълто и скандално и не носи последствие, за разлика от това да търсим конкретния отговор как ще бъде решен проблема. Не знам дали стана достатъчно ясно. Ако имаме един политик – ние искаме да извадим сензацията от него, но не и решението на проблема.

Как се намира добрата новина?

То има ли добри новини? Не знам дали има добри новини?

Един от слоганите на bTV е “Да намерим добрата новина”.

Да, защото пак говорейки си за политика и икономика или някакви такива неща, това го смятаме за не толкова добри новини, защото в повечето случаи са негативни. Добрата новина се намира, когато намериш истинските хора. Трябва да намериш един истински човек, било то баба, дядо, внуче… човек, който да бъде максимално отворен към живота и да разкаже история. Когато историята е истинска се превръща в добра новина, че има добри хора и че има хора, които живеят живота, който им се иска или… не знам как се намира добрата новина. Знаеш ли коя е добрата новина е когато се покаже човешка трагедия и без да кажеш, че този човек има нужда от помощ, пощата ти я залеят от писма на хора, които искат да помогнат. Дори без да си търсил драматични истории, да не казваш помогнете. Има хора, които веднага се възбуждат от това и търсят начин да помогнат на ближния и това е добрата новина. Последствието от лошата новина.

Продължавате ли да търсите неразказаните истории?

Аз с това започнах, че ми е малко трудно да търся. Трябва да отида да пътувам и да си довърша една история, която бях започнал. Продължавам да търся и сега се разбираме с репортерите, защото аз като не мога да ходя се налага някой друг да ходи. Но лично за себе си ми се иска аз отида и да направя това, защото то е част от удовлетворението, което получаваш от работата.

Страх ли Ви е от негово величество словото?

От нищо не ме е страх. Всеки има право да щрака с дистанционното. Ако на някой една тема не му е интересна, нека да я смени. Ние се стараем обаче да показваме интересните неща и това е част от работата ни. Да се опитаме да задържим вниманието на зрителя. Аз така разсъждавам.

А пари ли стола на Лора Кримова?

Не, отговорен е стола на Лора Крумова, защото е била няколко години – две или три, мисля че към три години. И когато имаш един човек, който е бил три години там. Аз се радвам, че успявам да задържам нивото.

Имате ли модел на подражание?

Нямам. Модела на подражание съм аз. И това, което чувствам, което мисля ми е изписано на лицето, затова понякога говоря с хората. Например човека на бариерата ми каза: “Май нещо не ти е приятно, то ти беше изписано”. Това няма как да стигне до хората и не си правя добра реклама по този начин като говоря празни приказки. Това е нашата работа, да не говорим празни приказки. Недейте с политическите изказвания, защото публиката се е наслушала на тези неща, че няма да спечели избирателя, ако се държи като шаблонния политик. Има хора, които не могат да излязат от рамката, има хора, които са свикнали за това, че трябва да говорят високопарно, но не проумяха, че годините се промениха и дори баба и дядо не разбират това, което им се говори, но ние не можем да сме им съдници и се опитваме да правим най-доброто. Та дали пари или не пари – достатъчно голямо предизвикателство, от което не бягаме.

Едно леко предизвикателство, тъй като не само журналистиката, но и криминалната журналистика действа. Какво би правил Антон Хекимян, ако беше регионален журналист в родния си град Стара Загора и ако нямаше шанса след първи курс да попадне в екипа на bTV?

Защо пък трябваше да съм в регионална медия? Може би щях да развия някаква регионална медия. Аз съм това, което съм не само благодарение на себе си и собствения си труд, но и от хората, които горе съм гледал, учил съм се от тях и съм напипвал. Когато нещо не им е харесвало, те са ми казвали това не е добро. Човек трябва да има вътрешното усещане, когато нещо не е добро и аз не винаги харесвам всичко и смятам, че когато човек работи, освен, че греши – пак приказки на политизи, трябва да е много самокритичен.

Регионалната журналистика бедства от това, че трябва и тя да се съобразява със силните на деня по региони. Това е голямото бедствие не само в регионите, но и в България. Дори на високите нива има хора, които ги каниш за гости и ти казват, че ще дойдат, но да не ги питаш за това. Ами тогава недей да идваш на гости, съжалявам. Казвал съм та такива хора, които са поставяли условия. Да, можем да си го позволим, защото сме bTV, но можем да си го позволим и трябва заради зрителя, защото зрителя ще пита. Аз трябва да си позволя да бъда смешен в очите на колегите и аудиторията?! Ако искам да не съм, няма да си го позволя. Да, няма да имам някой топ гост тази седмица, но няма да си позволя да не го питам нещо.

Какво не Ви даде образованието в журналистиката?

Образованието в България не дава практика. То не е за това да ти дава практика, макар че на запад съм говорил с хора стажанти, които имат университетски вестник, радио и телевизия и имат практика. Ние сме една бедна държава, която не може да си го позволи. Нито Софийския университет, нито което и да било държавно заведение – да ти дава достатъчно практика и знание и хора, които са в професията да те учат. Но ми даде пък възможност да мога да ходя на работа и на стаж, но не ми даде практиката и не я дава на много хора. Но аз мисля, че това не е само в графа журналистика. В графа медицина ако щеш е пак същото.

Какво си спомняте от първото си участие в телевизията, когато попаднахте в bTV?

Първото участие като репортаж или? Нищо. Помня, че бях много притеснен, имаше някаква изложба… няма какво да си говорим. Даже ще направя 10 години в bTV със стажа си – казал съм го навсякъде и мисля, че това е много добре. Помня, че бях притеснен и бях направил интервю за аквариумите и рибките, защото репортажа е много къс, но питаш сто неща да видиш какво можеш да извадиш докато стигнеш до момента, в който отсяваш кое е интересно и кое не.

Ако направим паралел, прилича ли българската журналистика и световната на аквариум пред който хората, си правят селфи?

Виж колко интересно може да се направи такава съпоставка как журналистите са един вид, а пък едни други акули обикалят около тях и всъщност от тях зависят нещата. И такъв паралел може да бъде направен. А пък хората стоят и те гледат. Може би е хубаво от време на време да се сменя водата. И водата на рибките и може би самите рибки, не знам. Не ми се иска да кажа, че българската журналистика е блато, тиня – това е много лесно да бъдеш критичен към нещата, които се случват около тебе, пък да не бъдеш критичен към себе си. Много ми е било странно винаги това, но хубаво е да сме от тези рибки журналистите, които изяждат някои неща и да си почистваме сами средата, в която се намираме.

Какво успяхте да постигнете като журналист, освен многото награди които имате зад гърба си?

Ама нямам много награди бе…

Имате: зрителите и номинацията за това да водите едно гледано предаване…

Даже знаеш ли на кое най-много се радвам? Най-много се радвам на това, че нямам награди. Имам една награда от СБГ между другото, която ми е първата награда и смятам, че не броя награди и не ме интересуват, защото наградата е когато някой ми каже “ЕВАЛА” и това е някоя чистачка, ама не защото ме познава, а защото съм си свършил работата. Наградите се дават от колегите и много е хубаво да вземеш от колегите награди, но не ми е това целта.

Вашето пожелание към читателите на Медията за медиите – Любословие

Аз в началото казах, че съм голям патриот, ама не я харесвам тази дума, нито думата националист харесвам. Родолюбие ми звучи доста архаично вече. Така че в българския език не знам дали има такава дума, която да ми харесва за това, което аз изпитвам към държавата си, към народа си, но да кажем, че обичам България и така, че мога да пожелая това да имат любов към словото, да знаят, че сме уникални с това и наистина да обичат България, защото не ги карам да обичат политиците, а по-скоро да си обичат страната и да я пазят, защото ще изчезне.

Интервю: Андрей Велчев
Снимки:  Ива Младенова, Любословие.БГ

[spider_facebook id=”1″]