Откраднатият залез

admin

Дано да не ви се види много предвзето, но точно така стана – откраднаха ми залеза!

Преди не много време мой близък направи ретроспективна изложба от фотографии, снимани от баща му, известният майстор на илюстрованите картички Георги /Гео/ Пасков. Бащата на Пасков и самият той са оставили неоценими фотодокументи за красотата на България и българите от първата половина на 20-ти век. Между многото изключителни образи и пейзажи особено ме впечатли една снимка. Направена е от стъпалата на черквата „Света Неделя“ на юг, точто по оста на днешния булевард „Витоша“.

Не трамвайчетата, не редките минувачи, не рехавото и ниско застрояване ми направиха толкова силно впечатление, та сега съм седнал да ви занимавам и вас, Порази ме Витоша! Тя беше величественият фон на снимката, тя беше неповторимият заден план на града. Изглеждаше величаво, спокойна, красива, достолепна, бдяща над София. Снимката беше черно-бяла, както може да се очаква в онези години, но планината сияеше, сякаш изумрудено зеленееше, блестеше в своето мълчаливо величие.

Талантливият фотограф, с душа на поет и художник, бе направил символичен кадър – послание: нашият град и планината му са неразделни и присъщи един на друг! Поднесена ни е идеята на предходни и съвременни умове, че имаме голямо богатство и че трябва да бдим над него. Че водата, въздухът, прохладата, излетните места и гледките към Витоша и от Витоша ги няма нито една европейска столица и че не бива да посягаме по никакъв начин на това богатство, дадено ни от Всевишния.

Но в наше време настана истинска катастрофа. Започна да се строи безумно в София и то предимно на юг, в подходите и полите на планината. Не мога да си обясня как само за петнадесетина години, по някогашните ниви и ливади на шопите от бившите крайградски села, поникнаха нахално и се запъчиха парвенюшки огромни мастодонти от метал, стъкло и бетон. Те поотделно може би не са лоши сгради, специалистите ще кажат, но защо всички градски власти от този период не се досетиха /или се направиха на улави/, че губим безвъзвратно нашата Витоша като символ на града! Как допуснаха да се направят така наречените комплекси от затворен тип, та да не може човек отникъде да се провре и да стигне до планината, освен по предоставените му великдушно градски коридорчета? Защо Лозенец, защо Манастирските ливади станаха необозрими мъртви грамади като Скалисти планини, та в тях вече и слънчевите лъчи трудно стигат до долните етажи. Няма игрище, няма градинки, няма дори дръвчета, освен в заградените имения.

Стърчат само ледени колоси! Защо се допусна булевард „България“ да се превърне в бучаща река, оградена от вдигащи се навъзбог 12 – 15 етажни сгради? Защо имаме на всяка крачка бензиностанции и банки, а една детска градино или паркче не се намери? Не можеше ли така да се строи, така да се раздвижи етажността, че да не изчезне планината от прозорците ни? Не можеше ли да се ритмуват ниските и високите сгради? Над чие спокойствие ще бдят огромните каменни зидове, отделящи простосмътните от ВИП-овете?

И понеже тези въпроси отдавна ме мъчат, като ходя из града, като поглеждам от балконите и прозорците на мои близки и познати от централната част на града установих, че повечето от тях имат чудесна гледка към планината. Значи е можело. А ние, под полите й дето се вика, не я виждаме вече.

Така стигам и до моя залез – онзи от заглавието. Живея в този прекрасен край на града, бяхме едва ли не последна къща и се радвахме на прекрасната гледка. После неусетно станахме кварталче, уж с нашите 5- етажни домове се виждахме отдалече, а сега сме се изгубили в околните великани. Тогава, преди строителния бум, слънцето захождаше зад Витоша или Люлин, в зависимост от сезона. Потъваше бавничко в нощните си владения, обагряше планините и полето в привечерното си злато и превръщаше снагите на двете планини в приказни синеещи декори. Всеки миг от залеза бе неповторим и изпълнен с красота и спокойствие. И с надеждата, че пак ще има „утре“.

Но вече слънцето не залязва така. Преди няколко години пред силуета на Люлин се изправиха чудовищни кулокланове, сякаш заръфаха със стрелите си небето, набучиха слънцето право в сърцето, далеч преди да залезе. Вдигна се бетонова кула, зарязаха я и сума време вече мъртвее. Опаковаха я и нощем свети, увенчана с надсройка, която в привечерния здрач са проестира върху претъмняващото небе като Партенона, само че на 25 метра над земята. И над Люлин …

После дойде ред и на Витоша. Захвана се изграждането на някакъв си МОЛ, така нужен на София, че с луд ентусиазъм /и пари, разбира се/, го строиха. Пак кулокранове, пак бетонпомпи с протегнати шии като богомолки повръщаха бетон в несметни количества. Направиха го бързо този обект, а аз отвреме-нареме снимах с простичкото си апаратче как върви кражбата на красотата на природата, за сметка на урбанистичната лудост. На бърза ръка всичко стана готово. Сега онази, изоставената кула ми се струва джудже в сравнение с небостъргачите, които виждате в скромния ми фоторазказ. Виждате ги, но го няма вече „Копитото“! Няма я и Витоша. Надявам се, че виждате и залеза, който през зимата приключва някъде около 12-я етаж. . .

Така някой ограби София. Няма ли кметове този град, няма ли главни архитекти, няма ли общински или незнам какви си там други съвети, та да се спреше навреме тази безхаберност? Или нечии апетити са били много по-силни от някакви си там щури мечтания за красота, гледки, въздух и прочие глезотии? И до кога ще продължава това?

Знам, че в града ни има много такива като мен, които тъгуват по все по-бетониращага се неповторимост на Столицата ни. Наричат ни с отвратителната дума „електорат“, за който се сещат онези там горе само по изборно време и после ни задраскват. До другите избори, до другите лъжи .

Стана ясно дотук, че се наруши посоката София-Витоша. Преди няколко месеца заведох мои познати от провинцията на Копитото, като предварително им бях наговорил колко ще да е красива гледката отгоре към родната столица. Но когато стигнахме до хотела на едноименния връх, учтив юнак ни посрещна и ни каза мило, че може да излезем на терасата и да погледаме малко надолу, но ако си платим по 5 лева на човек! Подобно писмено уведомление видяхме после и на входа на хотела. Бяхме 4 човека. Ясно, нали? Е, това вече се отнася и до посоката Витоша -София. И тя е покварена, драги приятели.

Ще се поясня: не съм против развитието на града, искам да има и метро, и небостъргачи, и стадиони, и банки, и офиси, и хотели и всичко нужно за 21-ви век. Но това да не става за сметка на загубени нематериални ботатства, с които щедро бяхме надарени. Майсторлъка на управлението на такъв град изисква не само да го ползваш за живеене, но да ти доставя и наслада, да има в него ведрост, свежест и красота, да лъха но мечти, а не дя стряска, да потиска и да студенее с необузданата си урбанистика.

Вече е много късно, ще кажете, може би. Не, има възможност все още нещичко да се спаси. Може и да се преориентира и в други посоки бъдещото строителство, например на изток и на север. Въпрос на политика, въпрос на мъдрост у тези, на които се поверяват съдбините на София, макар и за мандатни периоди.

Има някаква надеждичка ..

Но за моя залез и за моето Копито, за моя Люлин вече нищо не може да се направи.

В замяна на това продължавам да се наслаждавам на снимката, с която започнах.

На вас ви предлагам скромно другите снимки …

За автора:

	Божидар Крапчев – политически наблюдател, анализатор и коментатор. Специален сътрудник на медийна група Любословие – София, България. Началник на отдел Главен за район “Сердика”.
	e-mail: *[email protected]*