Бойко Василев: В „Панорама” нищо не може да се нагласи

admin

_EVG_9754 — Бойко Василев в своят кабинет с най-хубавите хоризонти и панарамна гледка към Витоша. сн. Евгени Димитров

Журналистът Бойко Василев е познат като водещ на политическото обзорно предаване “ПАНОРАМА”. Има впечатляваща кариера като Международен репортер и политически коментатор. Отразява главно събитията на Балканите: войната в Босна и Херцеговина, ударите срещу Югославия, събитията в Косово, Белград, Македония, Хърватия. Автор на документални филми.
Самостоятелен автор на коментари, отразявани в предаването. Интервюта с Дж. Буш (2007г.), Г.Шрьодер (2004г.), Т. Блеър (1999г.), Р. Проди, Ю. Ведрин, Стр. Талбот, У. Коен, М. Йълмаз. Фр. Туджман, М. Джуканович, Кл. Кинкел, с интелектуалци като У. Еко, И. Рамоне , турския писател Орхан Памук, носител на Нобелова награда за литература за 2006 г и още редица водещи световни умове. Той е Доктор по социология с тема на дисертацията: “Утопии и антиутопии на новите медии” .

В кабинетa на политическото предаване, с една от най-хубавите панорамни гледки в БНТ, той споделя с Андрей Велчев своето мнение за журналистическата етика и развитието на независимите медии в България, за своите най-силни преживявания в практиката и съпътстващите гафове, както и за това умеят ли нашите политици да общуват и комуникират с обществото или го правят само по време на избори.

Нали няма да се засегнете ако обръщението към Вас е „д-р”, защото все пак научните звания са по-ценни, особено когато са придобити по времето, когато ВАК е съществувал?

Бойко Василев: Никога не съм държал на това нещо, вярвате ли ми?

Д-р Василев, какво, според Вас, се промени в езика на публичните комуникации, използван от повечето български политици?

Политическият език стана скучен. По европейски огладен, по някакъв начин окръглен, замазващ, прекалено коректен. Загуби остротата си и живеца си. Може би защото в България влязоха тефлонените, професионалните политици, а излязоха, така, пъстрите, странните, интелектуалците, които пребиваваха в политиката в началото на 90-те.

Това, обаче, не е проблем само за България. Този език, който на български завършва на „-ация”, „-оция”, „-уция”, а на латински на „-ейшън”, така е завладял професионалните политици навсякъде по света, че всякакъв шанс този език да бъде торпилиран, се приема като голяма свобода. И точно тук различни крайни партии, разрушавайки езика, разрушавайки политическия език, политическата, езика на политическата коректност, търсят своя шанс. Спасението не е в това, което крайните предлагат. Спасението е в нов език. В създаването на нов език, който говори за това, което действително хората по някакъв начин ги интересува.

А според Вас …

Да?

Лесно ли се комуникира смислено с политиците, които, както казвате, са влезли в един шаблон и, не зная как да го нарека, “copy-paste” модел?

Да, те са навлезли в нещо, което в. можем да наречем CNN стандарт. Нормални думи, такива тежки, бюрократични думи, прекалено нормални, думи, които общо взето не казват нищо, говорят за проекти, за схеми, за говорене. Ето такива сложни, измислени неща. Как може да се разруши този шаблон? Честно казано, аз не знам, който казвам, че трябва да има нов език, това е едно добро пожелание, но така моят скромен принос към цялата тази работа е да си задам въпроса дали с отиването на езика не си отива и духа. И този въпрос аз задавам не само към българските политици, а и към политиците на Европа.

Правим един филм – „Стените на Европа”, на 24 март излъчи първата част, след около месец – втората, който задава този въпрос на поляци, италианци, интелектуалци главно. Всички, които, всички, те се тревожат, че повърхностното настъпва, че духът изчезва, че ценностите изчезват. Оттук нататък, това, което наричаме Европа може лесно да стане жертва на измамници. Но за утешение, аз винаги казвам нещо хубаво, а то е, че нашите политици не ни докараха до война. Съседните държави нямаха този късмет. Така че, когато кажем нещо за българските политици и българските телевизии, когато кажем нещо лошо за тях, трябва да се огледаме къде сме. Да знаем, че спрямо нашите съседи, спрямо нашето обкръжение, те не са били чак толкова лоши.

А умеят ли нашите политици, за които казахте вече, да общуват и комуникират с обществото или го правят само по време на избори?

Някои умеят, някои – не. Някои казват неща, които хората чуват, дори някои правят само това – казват само това, което хората искат да чуят. Други успяват по някакъв начин да преведат езика на сложната политика на езика на хората. Това е въпрос на политическо умение. Понеже аз десетина години изнасям лекции в училището за политика „Димитър Паница”, мога да кажа, че има клише, има шаблон. И как това клише и шаблон ще се руши, то е въпрос малко и на техника, малко на обучение.

Аз не съм привърженик на това да кажа „За нищо не стават”, „Те не могат да говорят”, напротив. Нека първо да се огледаме ние кои сме. Както казва Михник, Адам Михник, в един от нашите филми, „Не е рай това, което ни се случва, но и ние не сме ангели”. Аз, например, не мога да си обясня това разделение, това отчайващо, как да кажа, ужасно разделение в момента и озверяване в обществото с политиците, но не изцяло. Има нещо и в нас, което не е съвсем наред.

Понеже споменахте Адам Михник, той има една мисъл, която гласи, че колкото повече си обичан, толкова повече ще бъдеш мразен. И понеже живеем във времето на непрекъснатите компромати, според Вас това, което той успява да направи, публикувайки като главен редактор онзи прословут скандал, може ли да се случи със същия ефект или не им стиска на българските журналисти и медии да го направят в този смисъл, в който той го е направил?

Михник е прав. Колкото повече си обичан, толкова повече си мразен. Това е ефектът на глобалните медии, ефектът, ако щете, на Интернет. Нашите медии са способни да направят големи скандали. Лошото е, че публиката не е способна да ги чуе. Това пак не е само български проблем. Слушах го преди 10 години от един главен редактор на „Spegel”, който казваше „Ние правим все по-добри разследвания, които се четат все по-малко.”.

В страна, в която всичко е скандал, или в общество, в което всичко е скандал, нищо не е скандал. Въпросът е как чуваме всичко това. Медиите изнасят достатъчно скандални работи. И, разбира се, медиите на едните изнасят скандални работи за бизнеса на другите и обратното. Но от това не произлиза някакъв особен обществен потрес. Мен това ме притеснява. Притеснява ме това, че някак си в света на глобалните медии вече ние нямаме право на собствена биография и нямаме право дори да я коригираме.

Нямаме право дори да кажем истинската си биография, след като Интернет изобилства от лъжи по наш адрес. Говоря за тези, които сме публични. Синът ми е на 12 г. и той вече работи с Интернет и не смея да го попитам какво откри, когато влезе в Гугъл с моето име, какво открива. Значи, досега, слава Богу, съм жив и здрав и мога да опровергая някакви очевидни лъжи, но представете си какво ще бъде след 20 г., след 30 г. Представете си моя внук бъдещ да пожелае да разбере кой съм бил и да влезе в Гугъл. Нещата, които пише там, са 80% лъжи и измислици. Как ще живеем с този шлейф от лъжи след нас? Това се питам.

Нямам много добър отговор. Сега аз лично не съм на Фейсбук, но мисля, че имам тази отговорност към общуването, за да мога непрекъснато да бълвам смислени неща. Много хора съдят Фейсбук и утре ще се озоват при едно положение, в едно положение, в което ще кандидатстват за работа и ще им гледат Фейсбук профила.

И ще видят там с кого са се срещали и как са се снимали преди 20 г. С какъв костюм са били на абитуриентския бал, кои са им приятелите. Не знам дали искаме нашият работодател чак толкова да знае за нас. И виждате ли какъв е парадоксът? Хем цялата биография уж е пред очите на всички, хем всъщност нямаме право да кажем истината за себе си, хем тази биография не е автентична, не е истинска.

Наскоро в една Ваша статия за едно списание казахте, че има снижена или липса на авторитет към журналистическата карта, и въобще към професията. Според Вас има ли изход от задънената улица, в която са четвъртата власт?

Има голям проблем със световната журналистика в момента. Вестниците нямат бизнес модел, който да им помогне да оцелеят. Журналистите стават все повече, материалите им са по-малко качествени.

… и автентични.

И автентични, но все по-малко качествени. Големите събеседници стават все по-малко достъпни. Едно време, аз този пример бях дал, едно време, когато ходехме в Сараево, 94-та година, ние представяхме, ние бяхме един български екип от цяла България. Ако, недай си Боже, нещо се случи на Балканите днес, ще има най-малко 5-6 само телевизионни.

Сметнете всички останали. Ако войната Сараево беше днес, нямаше да ни побере екипите. Следователно, тогава беше сравнително лесно да получиш интервю от важен, ключов, високопоставен човек. Сега пред него чакат 7-8 екипа. И той се мести като цветарка от човек на човек. И това специално интервю ли е? Тези неща са сложни. Това, че журналистическата карта предизвиква все по-малко уважение, е само забавен момент от цялата работа. Утешение, бих казал следното: професионални журналисти все пак трябва да има. Когато отидете на хирург, вие искате този хирург да е професионален хирург, не граждански.

По същия начин, когато искате да научите истината, да се информирате добре, вие може да прочетете десетина блога, но няма да искате истината и информацията – да бъдат граждански или на лист, а ще искате да прочетете истинска професионална журналистика. И, пак казвам, не отричам блоговете, напротив. 10-20 блога. Накрая, обаче, това, която търсите, в крайна сметка, за да научите истината, е BBC, New York Times, нещо сериозно и нещо тежко.

Разкажете за някой по-характерен гаф от Вашата кариера.

Имам толкова гафове, които, толкова неща, които бих направил по-добре. Дори първото ми явяване в пряк ефир беше, имаше технически гаф, за който от части бях виновен аз. Така че първото ми появяване в ефир е тръгнало със засечка. Да не говорим, че сега като се върна назад, бих питал по различен, бих търсил други неща, но кариерата е история на грешките и ако човек си даде тази сметка, човек, по някакъв начин, анализира внимателно и прецизно своите собствени грешки, оттук нататък много по-малко ще ги повтори.

Най-дразнещото е да бъркаш имена, да бъркаш дати, да бъркаш неща, и само да си представиш момента, в който някой ще го прочете и ще се позове на теб. Това е изключително болезнено чувство. Ние, някак си, отпуснати на потока на информация, която ни залива, сме склонни да правим такива грешки.

Според Вас, отразява ли политическият елит реално случващото се в социалния живот и въобще в българското общество?

Политиците са такива, каквито сме ние. Те не са по-различни от нас. Въпросът е какви сме ние. Това, което в момента не мога да разбера, е огромната нетърпимост в обществото. Огромната, огромната… Значи ние сме … В момента приличаме на разярена тълпа, и по-точно – на две разярени тълпи, които не могат да се разберат по никакъв въпрос, по нито един въпрос.

Това го усещаме по нашата работа. Парадоксално, но като следиш как във Фейсбук реагират на „Панорама”, същите хора, които допреди малко са аплодирали човека, който им харесва, пет минути по-късно псуват, без да се усетят и предаването, и водещия заради човек, който не им харесва. Нямаме никаква търпимост да изслушаме и този, който ни харесва, и този, който не ни харесва и да направим някакво културно заключение. До такава степен сме се озверили, че не просто не признаваме другата гледна точка, ами не й даваме право на съществуване, не искаме да я гледаме, не искаме да знаем, че съществува, не я понасяме, не я миришем, не искаме да я виждаме, не искаме да ни минава пътя. Това е отчайващо. Това показва такава липса на демократична, не само демократична, но естествена култура.

Но това показва и дълбоко, дълбоко, дълбоко, дълбинно разделение на народа. И аз дълго сме се питал коя е майката на тези разделения. Дали е въпросът за Русия, този въпрос е майката на българските разделения. Дали перманентната българска гражданска война, която се води от 1918 г. по този въпрос. Дали въпросът е чисто географичен, дали е социален? Нямам отговор, но истината е такава, че ако наистина Украйна е разделена и в момента виждаме докъде го е докарал един разделен народ, ние също сме разделени.

Не териториално като украинците, биографично отделени. Или пък, как да кажа? Обществено, исторически. Но каквото и да кажа, трябва да признаем, че такава нетърпимост към различния, не е имало никога. Той е или идиот, или е платен. В никакъв случай човек, когото ние можем да изтърпим и понесем.

Важи ли за България известната мисъл на Менкен, че демокрацията е територията, според която обикновените хора знаят какво искат, и получават това нещо в пълна степен?

Да, важи. В България хората получават това, което искат. Искаха лесен живот – получиха го. Които поискаха да забогатеят – получиха го. На нашата територия, 8 милиона, една сравнително голяма територия, само в скоби ще кажа, че на нашата територия, Южна Кореа има 48 милиона, а беше 155, 150 милиона. На нашата голяма територия, сравнително голяма, с толкова малко хора, всеки кой каквото иска ще го получи. Въпросът е не трябва ли да внимаваш какво си поискваш.

Ето, ние поискахме след дървения език на медиите, който, слава Богу, вие не помните, след дървения език на комунистическите медии, който вие, слава Богу, не помните, защото сте млад човек, ние поискахме разкрепостен език.

Както всичко българско, получихме, нали, казах, че всичко е възможно в България, получихме го в степен, в която сега не знаем как да излезем от него. Получихме го с всичките преувеличения, с всичките, как да кажа, разгули в него, с всичките негови крайности, преувеличение – получихме го. Поискахме жълта преса, която да говори нещата, които, нали, интересуват някаква, някакъв сегмент, от който – получихме я.

Получихме я дваж по-жълта, отколкото имаше назад. Получихме я, искахме я в … Искахме я да има, така, вестниците да се четат от всички, не само спортната страница. Получихме и това. Въпросът е имаме ли спирачки. Може ли да спрем някога махалото по средата, а непрекъснато да се люшкаме от едната, в другата част? Такава демокрация, каквато искаме, винаги ще получим.

Въпросът е какво точно искаме. От 89-та година насам, ние искахме да влезем в Запада. Първокласата. Европейски съюз, НАТО, това са само имена на Запада. Е. влезнахме в Запада. Оказа се, че това са били временни цели. Коя е голямата ни цел? Коя е националната ни цел? Да, демокрация, добре. Ок. Пазарна икономика – имаме. Получихме го, колкото и да е странно.

Други народи стотици години не са постигнали мечтите си. Въпросът, обаче, е, че мечтите ни се оказаха тесни. Те се оказаха много краткосрочни. Нямаме дълъг хоризонт в момента, нямаме национална мечта, нямаме национална доктрина, нямаме визия, нямаме граница. Това нямаме . И нямаме го, защото, както казвате вие, не сме го поискали.

Тъжно, но факт.

Бойко Василев: Убеден съм, че е така.

Имам един малко по-нехарактерен въпрос. Не съм сигурен, гледах го вчера, но няма да съм точен дали беше точно година. Едно от последните интервюта на бившия ни вицепремиер – Цветан Цветанов, при Вас. Беше христоматиен пример за това как се прави публицистика. Имаше ли нещо нагласено в него, защото, според обикновения зрител, копират мнение, той не разбра какво точно се е случило по времето на ефира. Това е гостуването му с доц. Антоний Тодоров, политологът на НБУ. Бяха заедно, преди около година беше.

В„Панорама” нищо не може да се нагласи, защото имате работа със свободни хора с различни интереси. Промяната в „Панорама”, което, до която ние постепенно съзряхме, е такава, че всеки сценарий може да бъде разрушен. Ние доброволно приехме този риск в предаването. За да достигнем възможно най-много свобода. Какво имам предвид? Както и да планирате един разговор, както и да се подготви един събеседник за един разговор, той няма власт върху другите хора в студиото, които могат с кратка реплика, или с намеса, или дори с кратък спор, да сринат тази теза, ако искат или ако могат. Така че, нито е някакво, нито е нагласено от конспиративна гледна точка, нито е прекалено голямо майсторство. Просто е един формат, който вече работи сам за себе си.

Грубо казано, когато имаш властта, позицията и гражданското общество, някой трети, или някои трети, при това положение, в този триъгълник, всичко може да се случи. Това прави интересно предаването. Ние дори решихме, че дори да не се обади някой, докато другият говори, пак е съобщение, пак е знак. Дори начинът, по който го гледа, начинът, по който реагира, начинът, по който невербално реагира на него, пак е знак, пак е информация за зрителите. Държим на този формат, макара че много често не ни е лесно. Има хора, които не можете да сложите до други. Не защото те не искат, а защото няма как.

Има други хора, които не искат да спорят. Така че, тук всеки път нагласяме нещата на място. И най-важното тук, на което държим, са преди всичко репортажите. Един репортаж променя тона в студиото. Атмосферата. Дори тишината след един репортаж, няма нужда задължително да бъде коментиран, показва онова деликатно място, където държавата свята се допитат. Светът на политически послания и това, което в действителност интересува хората, това, което искат хората. Лошото е, че става все по-трудно, тук ще повторя все по-трудно заради невъзможността на едната половина от народа да разбере другата.

Много често при нас се получава така, че няма синтез между ключови неща. Европейците не са патриоти и патриотите не са европейци. Това за нашите възрожденци е било абсолютно парадоксално. За един Иван Шишманов, за един Симеон Радев. Това би било абсолютен парадокс – как така? Е, да, обаче, дотам го докарахме. Ние не можем да направим националния синтез, който ще задвижи държавата напред. Той е възможен единствено ако слеем идеята за Европа, към която принадлежим, с идеята за българския патриотизъм. Това е единственият синтез, който е спасителен за България. За съжаление, един синтез, който ни убягва. Така мисля аз поне.

А кой всъщност е Бойко Василев, накрая?

Бойко Василев: Един човек, който се опитва да мине през живота с почтеност и любопитство. Човек, който не си въобразява прекалено много и предпочита да се шегува със себе си. Това е той.

Какво е Вашето послание към читателите на Любословие.бг?

Да осмислят името на сайта. Толкова хубаво е това име. Любословие. Славяните, наричайки се славяни, са се наричали хора, са казвали, че са хора на словото. С една дума хора, които се разбират по въпрос. Хора, които могат да говорят. Чуждите за тях са неми – немците. Много малко народи наричат себе си по слово.

Обикновено, обикновено, името на даден народ или го дава съседният народ, или собственото му название е нещо като „наши хора”. Да обичаш словото означава да разбереш себе си. Това, което словото всъщност, се казва в Евангелието на Йоан, че Бог, е по-точно Божий син. Така че, когато читателите на нашия сайт помислят малко какво означава това да обичаш словото, ще стигнат и до това какво означава да си отговорен пред народа. Прекалено безотговорно общуваме напоследък. Безотговорно пишем.

Правим статуси във Фейсбук, за които съжаляваме. Не обичаме собственото си слово. Немарливи сме, не сме грижливи. Ако помислим за това, че всяка дума, която казваме, може да ни е последната, думите ни ще бъдат, ще тежат много повече.

Благодаря!

Бойко Василев: Аз благодаря.

Интервю на: Андрей Велчев

Снимки: Евгени Димитров

[spider_facebook id=“1″]