Гост от Америка, разказ на Рачо Буров

admin

Споделен само в Любословие:

ГОСТ ОТ АМЕРИКА

Истината в разказа надхвърля 100 %

Джак от Маями, когото леля ми, кой знае защо кръсти Живко, се оказа интересен екземпляр. Като разбрал, че значителен процент от корена му е български, натоварил лимузината си на трансатлантически лайнер и щом стъпил на европейския бряг, запрашил към България.

Посрещнах го на Калотина и ето ти първа изненада:

„Добър ден, как сте, ние сме вери-гуд, радвам се много с хляб и сол!” и ухилен сочи джобния англо-български разговорник, за да разбера, че на кораба е учил езика на дядо си, вместо да съзерцава океана. Носеше мека бяла шапка, вързана под брадата, шарена риза с надписи „Маями” и приличаше на каубой от рекламите на Марлборо, само че без кон.

В София, щом разтоварихме куфарите, седна да изучава картата на града и да поставя червена точка на онези забележителности, които трябваше да види и фотографира: катедралния храм „Александър Невски”, Боянската църква, „Света София”, Университета, Историческия музей, Драгалевския манастир, морените на Витоша, Двореца, женския пазар…

„Американец вярва на фото, не на хиляда и една нощ!” – сервира ми поредния си езиков шедьовър.

Следващия ден посетихме Боянската църква, а вечерта седнахме на прохлада в битовото ханче. Според него шопската салата била супер-вери, а за бургаската муска-това нямал думи и започна да рови из речника. Разбрах го и поръчах още две…

След седмица имаше определено мнение за София:

„Вери, вери!!!… Минерални извори, древна история, красиви гърл, момичета, голяма дупка до дупка по пътищата, от Витоша по-високо няма с шопска салата…”

Потеглихме за село Горен Припек, откъдето тръгваше потеклото му. Там ни чакаше моята леля Трендафила, която му се падаше втора братовчедка. Аз – сигурно трети…

Бях я известил по телефона, че пристигаме с Джак от Америка, но поради лошата връзка тя все питаше „Кой Жак?…” и започвах обясненията отначало. Накрая отсече: „Ще му викам Живко, че ми е по-лесно!”

Така Джак пристигна в Горен Припек с името Живко-Американеца.

Една сутрин, гледам – влязъл в градината между доматите, краставиците, чушките. Откъсне някоя, помирише я и лакомо, по американски, я изяжда. После, домат и си облизва пръстите. Така и не можахме да го разубедим, че леля ги полива само с вода.

„Със сигурност слага ароматизатори!… Такъв вкус ние не познаваме. Трябва да правите от тях парфюми и в Америка да си пръскаме салатите. От това става голям бизнес! Индустрия… „Макдоналлдс” ще купува цистерни…

– Кажи му, че тук си ги ядем с парфюма вътре… – смее се леля. – А моят бизнес е сто и осем лева, чедо, пенсията… – което той изобщо не можа да схване.

„За един ден?…”

„Не бе, сине! За един месец!…”

Мозъкът му явно не можа да смели информацията, защото продължи да пита: „За една седмица?…”

Накрая разбра.

„Даже в Хаити и Борнео пенсиите са по-големи!…” и остави на масата 600 долара, за спомен….

На третия ден му откраднаха едната гума. Беше свалена елегантно, с джантата, а колата подпряна на трупче. Ще потъна от срам…

Той се смее: „Но проблем!… В багажника има резерва. Всичко е застраховано. В Америка получавам тройна доза мъни… долари”.

„Как така, тройна?!?…”

„Застраховател плаща шок – авария в чужда държава.”

Не! Не мога да стоя безучастен!

Тичам при кмета и му обяснявам цялата простотия:

– Какво ще разказва Джак за селото ви, господин кмете?… Двайсет и пет къщи, ама крадат!…

– Аз наредих да му свият гумата!… – гледа ме в очите.

– Моля?!?…

– Аз изпратих Наско-Дизела да му я…

– Ама защо? Защо!!!… Той е чужденец! Чак от Маями идва да си види родата, корена… Леля ми Трендафила Стоянова, му е братовчедка…

– За да чуе света, че съществуваме! Че такова животно има!… Нали виждаш, селото изчезва… Нас в България не ни знаят, в чужбина пък, хич! Няма поминък, няма млади хора. Закриха училището, лечебницата, аптеката, останахме все такива – набори като леля ти и мен. Като стане такова произшествие, такова престъпление, искам да кажа, ще се разчуем. Ще изпратят екипи от Ме-Ве-Ре, от телевизията, ще зашумят по случая. Ще станем известни като големите градове – полицаи с качулки, фоторепор-тери… По вестниците – снимки на колата, снимка на кмета и цели страници: „В Горен Припек – така, в Горен Припек – иначе…” Щом съм на този пост, трябва да мисля за популяризиране на селото. Да се разбере, че влизаме в демокрацията, ама голям зор виждаме… И току виж, потекли помощи. Англия, Белгия, Германия, Америка само това чакат. Милосърдни хора!.. Програмите „Фар”, „Общество без граници”, „Зелена Планета” и още десетина за кого са? За такива като нас! Хората със свещ търсят на кого да помогнат, а ние, като последни глупаци си мълчим. Правим се на щипана мома. Трябва да пищим, за да ни чуят, разбираш ли? Да пищим силно!… Колкото до гумата – наведе се до ухото ми – последната вечер ще ти я върна. Обещавам! Мъжка дума! Нека първо ни дадат по телевизията, другото – лесна работа… Сега си трай!

Милият ми американски братовчед! Колко неща му беше съдено да види за първи път…

След една седмица иска да го водя на „Златни пясъци”, намери думата в речника.

– Добре бе, Джак! Само че там е доста скъпичко! – обяснявам с думи и пръсти.

– Аз – богат човек – отсече той. – В последни години мой бизнес хвърчи нагоре като орел. Спечелил тринайсет милиона…

След пет часа закова шевролета пред хотел „Амбасадор” на морето.

– О-о-о! Каква гледка!… – извика от терасата. – Маями е нищо пред това!… Патките не могат да ви пасат…

Каза го грешно, но аз разбрах: „Пред тази красота Маями патки да пасе!…”

Вечерта – в битово заведение. Чете менюто и най-неочаквано си поръча миш-маш. След малко не може да спре похвалите за ястието. По едно време стана и изчезна някъде. Като се върна, размахва лист. В кухнята му написали рецептата на английски. „Ще покажа на моя жена Дороти какво е „миш-маш”! Много красиво… Пардон, много вкусно! Сирене от овца… Много, много красиво!… Фърст! Дъ-бест!…”

Посетихме редица забележителни места. Родопите, Пирин, Банско, Мелник, Пловдив…

След едномесечно дегустиране на национални манджи, маркови питиета и фотографиране на забележителности, го изпратих по живо по здраво до границата. Прегърна ме развълнуван:

– Големи благодарности, братовчед! Всичко беше вери-вери!… Ще идвам всяка неделя!… Пардон, всяка година… Няма по-красиво място на земята, по-вкусен домат и чушка, по-добри хора от леля Трейнда, с шопска салата и мускатова ракия от грозде… Бългерия няма да излезе от моето сърцето и главата!!!… Завинаги остава там!… Зави-наги!… Хайде, чао! Всичко най-хепи!… – и ме прегърна насълзен.

Не минаха десет дена и звъни от Маями:

– Още веднъж благодарности, братовчед! Голямо тенк-ю за гостоприемство! – чувам в слушалката. – Дороти като видяла снимки извикала: „Уау!… Фантастична красота!… Фърст! Дъ бест!!! Догодина идвам и аз! Ще направим филм и открием туристическа фирма „Маями-София”. От това става голям бизнес, братовчед!… Много голям! Няма Хаити, няма Таити! Има Бългерия!…

Рачо Буров

[spider_facebook id=“1″]