"Тревога" из спомените на Божидар Крапчев*

admin

krapchev_old — Божидар Крапчев на младини
сн. Личен архив споделен ца Любословие

Беше малко след полунощ. Новата 1944 год. Току-що звънна телефонът и ми обадиха, че си имам братче.

-Пак ли, бе! – бе моята реакция. Вече бяхме двама,ставахме трима,докато мама и татко бяха сигурни, че идва сестричка и бяха стегнали всичко в розово. Така дойде на бял свят Гео.

– Да е жив и здрав, – смъмри ме леля ми, при която бях оставен, докато мама раждаше. – Може да е на късмет.

Какъв ти късмет! Та Гео дойде с бомбардировките. Не бе навършил и 10 дни, когато над София се изсипа килим от англоамерикански бомби. Самолетите не видях, защото бяхме длъжни, веднага след като обявят тревога по радиото и забучат сирените, да слизаме веднага в скривалището. Тогава скривалище се наричаше всяко мазе на масивна къща, стига да има по-вътрешно помещение.

Нужни бяха дървени пейки, свещи, вода за пиене,няколко торби пясък,чанта с медикаменти и превързочни материали,няколко кирки и лопати,ръчни фенерчета.Само в големите софийски кооперации и в няколко обществени сгради имаше още противогази,носилки и радиоапарати с акумулаторно захранване.

В онова време родилките не се възстановяваха като сега – за ден-два.Мама явно е имала тежко раждане.С нас,маляците,тези въпроси не се обсъждаха,но долавях колко е трудно на мама и колко много я боли и то дни, след като се прибраха с бебишока у дома.Най-страшното стана,когато докторът каза да не става от леглото,ако ще чудо да е.Затова татко приготви един грамаден плетен кош,като скрин,разположи го в едното вътрешно антре,таман насред къщата и щом чуехме „тревога“, с триста зора пренасяхме мама и бебето връз коша.

Отдолу-два дюшека,отгоре-още два,да ги пазят от падащи парчетии и осколки.

Беше 10.1.1944 год.При поредната тревога настанихме нашите патиланци в антрето,целунахме ги и беж-в мазето.Още не се видяхме кой е там и кой го няма и се започна.Дано никога никому вече не се наложи да чуе воя на падаща бомба! Това е първо далечно съскане„после-присвирване,преминава в диво свистене ,оглушителен рев и приключва с трясък,прах,ужас в очите и неистовата,мигновена радост,че не сме уцелени!

Но идва втора,трета,пета.!Ток отдавна вече няма.Чува се детски плач,татко ни е сврял в шубата си и се разкъсва между нас и „горните“.За минута-две има затишие.Татко изхръква навън,взима по три стъпала наведнъж,спохожда мама и Гео,подава на мама грътка водица и светкавично се спуска в скривалището. Така-няколко пъти.А бомбите не спират.Долавяме и грохота на самолетите.Въздухът вече трудно се диша – горчи,мирише на изгоряло и тежи от прах.Навън е зима,но всички сме потни – от ужас ли,от страх ли,от смъртната заплаха,изведнъж налетяла всички и всичко.Не знам.Намерихме си и задача за изпълнение – гърбом, по няколко от нас ,притискахме дървената врата на така нареченото скривалище,защото след всяка бомба тя се мъчеше да се откъсне от пантите си и да се скрие някъде навътре,сред нас.Чувствахме я последна наша защита и ни беше гордо,в общата лудница,да и помогнем.

Изведнъж всичко затихна. Внезапно и тръпно.Първо чухме тишината,после се дочу сиренният „отбой“. Полетяхме навън,разбира се-първо нагоре,при мама.Но когато ни разрешиха,само за пет минути,да надникнем „навън“,видяхме картина страшна!Нямаше ги три къщи – от юг и от запад на нашата. Отсреща огнен светлик бушуваше зад оцелели кооперации. У лицата бе изчезнала под развалини,които димяха.

Сред тях тлееха дрехи,покъщнина. На ъгъла една къща бе просто отсечена – отгоре до долу.Висяха по етажитела,столове,бюфети.Някак си идиотски изместени,но непаднали от стените картини,огледала,ковъорчета се кривеха от стените на оцелялатя половин къща.

Другата половина,с всичко в нея,бе на пепел.Чуваше се ужасяващият вой на линейки,притичваха в одимения снежен ден хора от Гражданската отбрана, приличащи на малки динозавърчета от надянатите газови маски.Най-страшен ми се счу безнадеждния протяжен плач на някаква жена.Съседка,която не виждах зад развалините,но разбрах,че непознатата и неразбираема смърт е дошла сред нас,заедно с останалита ужасии.Как ли съм го осмислял на 8 годишна възраст -не знам.Но това първо усещане за смърт дълго не ме напустна.

След време се разбра,че от бомбардировките само в София са загинали над 3000 човека!

Имаше някои случаи,които с години стряскаха софиянци.Например на „Раковска“,точно срещу операта,бе сградата,известна като „Д-р Лонг“.И днес на фасадата има табела за присъствието на някаква евангелистка църква под това име.Та в тази 6-етажна масивна сграда,е било устроено едно от най-надеждните скривалища. Да,ама бомба се изхитрила и не паднала вертикално,а косо.Така тя попаднала ниско под долните прозорци откъм улицата,право в мазето и без да разруши етажите,направо е отнесла в небитието всички,приютили се в „надеждното“ скривалище.Били са около 30 човека ….

Друг случай: известният тогава столичен аптекар Куев бил заварен от тревогата в аптеката си.След „отбоя“ тича към дома си в „Лозенец“,но вместо кокетната вилообразна къща намира дълбока,димяща яма,останки от покъщнина и нито един оцелял от многобройната му фамилия!

Пламтя София до вечерта.И през нощта.А на другия ден се чу думата „евакуация“. Дум а чужда,дума тежка и пълна с неизвестности.Тя с години беляза живота ни после.И хукна народът столичен да се евакуира,да се опази от бъдещи поразии,защото войната беше още до никъде.

Кой където имаше роднини,близки,познати в провинцията,пое нататък.Ние натоварихме мама и малкото на една пружина от спалнята на нашите,пак направихме „сандвич“ от дюшеци-мама с бебе-дюшеци,вързахме отпред едно яко въже,сложихме средното ми братче-вече почти 4-годишно- връз дюшеците,в краката на страдащата от болки и ужас майчица моя мила и се запрегнахме с татко като бурлаци.Към гарата.Към неизвестното.

Към непознатото и нежелано приключение.А там,на гарата,пълно с настръхнали,навлечени срещу студа хора,опушени от безсъние и страх. Някак си из невиделицата на мъгливия и отгърмяващ в далечината ден,след само половин живот чакане /така ми се стори тогава/,един мръсен туткав влак ни завлече,след неописуеми блъсканици и прехвърляния,в бедното тогава родопско градче със звучното име Пещера.

Как беше хубаво тук! Колко беше тихо,спокойно.Миришеше на планина,на дим от борови дърва,на доброта и надежда.Беше мирно и за очите,и за душите.

А София гореше,стенеше и страдаше,плащайки кървава цена за глупостта на безумни управници.И то още няколко пъти,чак до края на пролетта.

Вижте и

Древен ритуал оживя на Самоводската чаршия на Еньовден във Велико Търново

От тези дни-огнени,прашни и разрушителни-започват май истинските ми спомени.Може би затова после цял живот съм се стремял нещичко да построя, нещичко да съградя, напук на разрушителната война.Не зная дали съм успял.Но тревогата си остана дълбоко и завинаги в мен . . .

После животът потече с пълна сила .

Само загиналите ги нямаше – да му се радват.Но и те останаха в живота – чрез нас.

[spider_facebook id=“1″]

	Божидар Крапчев e политически наблюдател, анализатор и коментатор.Специален сътрудник на медийна група Любословие – София, България.
	e-mail: *[email protected]*