От 73 кореспонденти 7 стигат до края на кампанията. 24 часа той е на крак, за да отрази боевете при Шипка в Руско-турската война (1877-1878)
Освободителната Руско-турска война (1877-1878) е сред от най-добре отразяваните военни кампании в историята на журналистиката на ХІХ век. Дотогава професията на военните кореспонденти не била много разпространена, поне сред руската преса, и европейският конфликт бил използван като пробен камък за този доста специфичен занаят.
Затова е разбираемо, че много от журналистите, които получават акредитация, т.е. разрешение да отразяват хода на военните действия, са били в миналото си военни. Други са били действащи офицери, които освен добро образование са имали и талантливо перо и са били използвани за дописници.
Някои от тях взимат непосредствено участие във военните действия, други предпочитали да пишат кореспонденциите си от скъпите хотели в Букурещ, но те не били много. Това обяснява защо като цяло дописките от Руско-турската освободителна война са толкова подробни и точни, че и до днес си остават важен източник за историците.
Интересът на западните издания към войната бил огромен, защото малко преди началото на кампанията руската армия завършва своето превъоръжаване. Европа била любопитна да узнае доколко е обновена и боеспособна. Затова към Балканския фронт се стичат 38 чужди и 25 руски кореспонденти.
От Русия най-много кореспонденти изпраща в. „Новое время” – 7 на брой, като един от тях бил прочутият писател Василий Немирович-Данченко. Най-многобройна е групата на британските журналисти (9), следвана от французите (8), имало и един швед. За Острова пишел американецът Джанюариъс Макгахан, който освен за английския “Daily News” изпращал кореспонденции и за руския „Голос”. Много от журналистите не успяват да стигнат до края на края на военната кампания. В резултат на измръзване, изтощение, „дунавска треска” и тиф само 7 души стават свидетели на примирието в Сан Стефано на 3 март 1878 г. Един от щастливците е Макгахан, но той не доживява подписването на Берлинския мирен договор, тъй като умира от тиф малко преди това в болница в Цариград. За доблестно изпълнение на дълга руското командване награждава 17 журналисти и художници с най-високи ордени.
За българите най-известното име, отразявало Руско-турската война (1877-1878) е американецът Джанюариъс Макгахан. За него е писано много, тъй като той се ангажира със защита на българската кауза още преди военните събития. Макгахан е сред малцината, дръзнали да изнесат истината за зверствата след Априлското въстание (1876 г.).
Добре е обаче да си спомним за друг военен кореспондент, по-малко популярен у нас, но не и в родната Шотландия. Голямата звезда на британския Daily №ews е бил Арчибалд Форбс – истински ас във военната журналистика. В началото на военните действия най-строго охранявана тайна била мястото и времето на главното преминаване на руските войски през р. Дунав. Разузнаването пуска слух, че десантът ще стане в района на Никопол и Русе. На 14/26 юни (един ден преди истинския десант) руските батареи засипват с яростен артилерийски огън двата града. Това заблуждава много от кореспондентите, но не и Арбилад Форбс, наричан „царят на репортажа” заради богатия му военен и журналистически опит във Френско-пруската война (1870 г.).
“Случайността ме доведе в Зимница. Просто дойдох да погледам и… оказа се, че тук е переправата”, обяснява той на колегите си. Когато го чува, руският журналист Н.В.Максимов възкликва: „Уви, на мен случайността никога не ми е помагала. Вървях по стъпките на мои познати военни, а закъснях с цял ден.”
Шотландецът Арчибалд Форбс, който при всякакви обстоятелства носел националната си барета и стискал лула между зъбите, се превръща в кошмар за колегите му по перо. „Те се страхуваха от него, дори когато почиваше на лаврите си и отиваше да спи”, си спомня руският писател Василий Немирович-Данченко. Нищо не било в състояние да спре устрема на Форбс да бъде пръв. Той наистина бил безстрашен, но и доста високомерен, понякога дори арогантен.
Веднъж на чаша вино той подхвърля между другото, че заминава за Браила. Останалите военни кореспонденти се споглеждат и решават, че той е надушил нещо интересно и потеглят натам. През това време той заминава в противоположна посока, към Турну Мъгурели и става единственият свидетел на бомбардировките на Никопол.
На перото на ненадминатия репортер Арчибалд Форбс дължим може би едно от най-добрите описания на сраженията при Шипка през август 1877 г. 24 часа той е на крак, за да стане очевидец на ожесточената защита от страна на руси и българските опълченци. Той взима участие във втората атака на Плевен (18/30 юли 1877 г.). За проявена лична храброст му е връчен орденът „Св. Станислав 3-та степен с мечове”.
| | 01.03.2014 в. Монитор | стр. 23 | МАРИАНА ПЪРВАНОВА
Снимки http://s3.amazonaws.com/
