Ако искаме съвсем накратко да ви представим Никола Кицевски, ще напишем: журналист, бивш кореспондент на БТА в Югославия и дългогодишен първи зам. главен редактор на в. „Труд“.
Сега е директор в издателство „Просвета“. Концентрираното CV обаче в никакъв случай не може да ви даде дори бегла представа за нашия събеседник и най-вече за причината да ви срещнем с него в средата на февруари, когато името на Левски отново започва да превзема обезверения ни национален дух.
Никола Кицевски е от тези изчезващи като ланския сняг наши сънародници, които са особено чувствителни към темата България. И към всичко случващо се по земята, голяма колкото човешка длан. Затова и първият ни въпрос е свързан с така дългоочакваното и все неслучващо се оттласкване от дъното.
Г-н Кицевски, какво му липсва на българина, за да оправи страната си, а с нея – и собствения си живот?
А какво не му липсва, за да стои на дъното с десетилетия и да продължава със зъби и нокти да рови надолу? Не му липсват завист, самосъжаление, песимизъм. По песимизъм българинът е междугалактически шампион.
Имате ли обяснение на този песимизъм?
Той се основава на два железни аргумента, че България е на път да се затрие съвсем: наш си и планетарно-историко-геополитически. Нашият е, че от 25 г. ни управляват некадърници и хайдуци и никой не е можал да ни оправи: ни Костов, ни царят за 800 дни, ни Станишев с Доган вече на втори напън… А световният: че и отвънка не могат да ни оправят. Византия западна, Османската империя пропадна, Съветският съюз се разпадна. Сега наред са Щатите и ЕС – и те вече го закършват. Но хак им е, защото не ни дават.
Какво не ни дават?
Ами не ни дават американско правосъдие, германско здравеопазване, шведски социални помощи, финландско образование, заплати като в Люксембург… Ако с влизането в НАТО и ЕС веднага ни бяха дали тия неща, които ни се полагат като на най-старите европейци на Балканите, сега щяхме да сме по-малко недоволни. Обаче сме жертва на една ислямско-еврейска световна конспирация, замислена в Москва и управлявана от Вашингтон с цел да се освободи България от българите, тъй като е най-високоенергийното място на планетата и оттук ще тръгне новата раса – морално най-чистата, трудолюбивата и справедливата…
Вие не говорите сериозно…
Говоря изключително сериозно: докато с подобни глупости оправдаваме собствените си овчедушие и мързел, ще си стоим в ямата. Плачем за еврозаплати, ама не даваме европроизводителност. Ако пресметнем средната ни заплата през производителността (към 35% от нормалната за Стария континент) и през цените, ще видим, че тя е далеч по-висока от много държави, които са преди нас! Плачем, че пенсиите са мизерни, но се чудим как да не внасяме социални осигуровки – това вече не е само етнически патент на ромите, а национален спорт. Плачем, че нямаме работа. Ако имаме – плачем, че не ни се работи точно това. Макар и нищо друго да не можем да работим. Плачем, че големците крадат на едро от нашето, но не рипваме да го браним – да не си прищипем пръста. И с плахата надежда, че и ние ще отмъкнем нещо. И изобщо – плачем. Превърнахме се в народ от плачльовци. Да беше жив Ботев, щеше да напише нов, съвсем друг „Смешен плач“. Но май по-добре, че не е – ако днес се втурне да освобождава България, и двама души няма да сбере за четата си.
Защо така?
Защото преди 25 г. тръгнахме да разграждаме системата, ужким да градим нова. Но не само партийно-държавната и стопанско-икономическата, а най-вече правоохранителната и ценностната. Идеалът от „Жив е той, жив е“ се смени на „Тигре, тигре, имаш ли пари“. Мутрите станаха новите хайдути и певци песни за тях пеят. Хората претръпнаха да бъдат крадени – като се почне от доматите на полето. И затова нямаме зеленчукопроизводство. А не заради житото и кукуруза, ширнали се на огромни блокове. Просто житото трудно се краде без механизация. И като се стигне до грабежа на едро през контрабанда, ДДС, акцизи, обществени поръчки за милиарди – за което първо трябва да си заграбил държавната власт.
Диагнозата е претръпване към обществената несправедливост?
И това е едно от заболяванията. Хората претръпнаха дотолкова, че псуват протестиращите пред парламента заради спряното движение, вместо заедно с тях да изгонят крадците. Свикнаха на униженията приемат ги за част от професионалното развитие.
А какви са другите болести?
Освен оперативното отстраняване на ценностната ни система другата фатална болест е „двойна демографска анихилация“. Веднъж се топим като цяло с един Кюстендил годишно. И втори път се претопяваме етнически – вече за близо половината от новородените деца у нас българският не е майчин език! А след 15-20 г. всички те ще имат по няколко собствени деца!
Т.е. държавата ни е пред проблема за собственото си оцеляване?
Ако не настъпи космически катаклизъм, територията България не е заплашена. Въпросът е ще останат ли на нея българи. Проблемът не е в етносите, а в цивилизационната пропаст, дето ги дели. Ама държавна стратегия за тая пропаст няма. Напротив, със
Хората претръпнаха дотолкова, че псуват протестиращите пред парламента заради спряното движение, вместо заедно с тях да изгонят крадците сегашната си т.нар. социална политика държавата работи за собствената си разруха.
Има ли път за оцеляване?
Път има, водачи няма. Днес нямаме титани като Левски – с неговите огромни организационни способности, аналитичен ум и най-вече безкрайна честност, почтеност и преданост към родината. Колцина днешни политици са склонни да дадат отчет като него не за пет маслини, а за изхарчени милиони? Или колцина биха си казали „Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв“. A освен Левски, Ботев, Стамблов ни липсват и доскоро поругаваните от историците като страхливи и консервативни братя банкери Евлоги и Христо Георгиеви или изпълнителят на тяхното завещание Иван Евстатиев Гешов. Тези хора разбираха, че възраждането на България минава през образованието, и дариха своите милиони. Тогава ни е трябвал университет, днес имаме над 50, но положението е много подраматично – сега ни трябват детски градини с учители апостоли. Където близо половината от децата да научат български. Оттам трябва да почнем да пълним цивилизационната пропаст, която все по-страшно зее пред България.
Виждам, че говорите за образование. Кои според Вас са трите найспешни мерки в тази област?
Мерките са повече, защото проблемите са повече. И са различни за началното образование, за гимназиалното и за висшето. Но проблем №1 е липсата на визия и кураж у политиците ни: да начертаят пътя на родното образование за ХХ1 век и да приемат съответните нови закони – без да се страхуват, че, видите ли, „темата е много чувствителна“, „сега току-що сме дошли на власт“ или „вече идат избори“. И най-важното е всеки да си гледа почтено работата. Моята е правенето на учебници, подобре да говоря за нея. Лесно е да даваш рецепти за глобално оправяне, първо си оправи твоите неща.
И как сте оправили учебниците? Защо са неразбираеми и скучни?
Най-лесно ще сбъркате, като сложите всичко под един знаменател. Да, има и сложни, и скучни учебници. Причините са различни: като се почне от несъобразените с възрастта държавни образователни изисквания, мине се през отделни автори и се стигне до факта, че хората са различни. На един му е скучна математиката, а за друг е страст. Задачата ни в „Просвета“ е точно в това: да правим от сложното просто, от неразбираемото – разбираемо, и от скучното интересно.
Как става това?
Трудно. Правенето на учебник е, както се казваше навремето, научноприложна и развойна дейност. Колективът, който го пише, е малък научен институт: специалисти по предмета, методици, учители практици. Редактори – научни и стилови. Рецензенти. Илюстратори, дизайнери. Учебникът не идва от въздуха. Изследват се най-добрите образци – наши и световни. Вижда се кое съответства на нашите образователни изисквания, кое не. Минават конкурси, комисии. Като влезе в училище, работата продължава: събират се мненията на учители, на родители – за да се отстранят евентуалните проблеми, неточности. Особено важна е конкуренцията: когато има няколко заглавия по предмет, пазарът сам отхвърля калпавите и определя най-доброто. Затова крайно примитивно звучат призивите на някои образователни дейци „да имаме по един учебник за предмет“. Уж така ще дадем на децата „найдобрия учебник“. Ще стане като при социализма нямаш избор на автомобил, полага ти се „Москвич“ след 10 г. чакане. А западнякът избира между сто марки, всяка една подобра от москвича. Е, нашите деца на „Москвич“ ли да учат?
Да, ама и москвичи не караме – сега шампионите по образование: Сингапур, Южна Корея, Хонконг и Шанхай, ползват електронни учебници, таблетът е сменил тежката раница.– факт е, че у нас електронният учебник дори не съществува в правния мир. Няма го в сегашния закон за средното образование.
И затова приемането на нов е неотложно. Но факт е и че в Европа изобщо не сме сред последните, а сред първите: „Просвета“ създаде електронни учебници по всички предмети от 1. до 7. клас. Това е модерният начин да направим ученето интересно за учениците. Но първо трябва да направим електронните учебници интересни за учителите. Затова за новата учебна година решихме да дадем електронен учебник на всеки български учител за съответния клас и предмет, по който преподава.
Без значение дали ползва нашите печатни учебници или други – правим го за нашите деца. Докато чакаме държавата да си свърши работата.
Източник: Никола Кицевски, директор в издателство „Просвета“: Трябват ни учители апостоли | | 11.02.2014 00:01 | Животът днес | стр. 9 |
