Джон Мейджър трябваше да бъде по-предпазлив. През октомври 1993 г. на конференцията на Консервативната партия той изразява желание за „връщане към фундаменталните ценности“. То обаче се превръща в смъртоносна целувка за неговото правителство, свалено след безпрецедентна поредица от скандали.
Мейджър съвсем ясно обяснява какво има предвид под „фундаментални ценности“: консервативното правителство да ратува за „държава, обединена от старите, разумни британски ценности, които никога не е трябвало да бъдат изоставяни“. Делегатите посрещат изказването му с бурни аплодисменти.
По време на управлението на Джон Мейджър обаче Консервативната партия вече е преживяла три скандала. Първият избухва през март 1992 г. Тогава депутатът Алън Амос, пълен въздържател u активен борец против тютюнопушенето, привърженик на боя с брезова пръчка за престъпниците, е хванат в храстите край любимо на хомосексуалистите място на „Хамстед Хиит“.
Той отрича да е гей, но признава, че си е доставил удоволствие с „детско и глупаво поведение“. Въпреки това пресата го разпъва на кръст и той я обвинява в търсене на скандални истории. В края на краищата не му е предявено никакво обвинение, да не говорим за съд и присъда.
Това обаче с нищо не му помага. „Дейли стар“ пише: „Амос е пълен въздържател, противник на аборта и клейми тютюнопушенето като „мръсен, опасен и антисоциален навик“. Дано сега се е замислил над идеята си да се шляе по здрач на място, превърнато в забранена зона за почтените семейства поради заниманията на извратените – занимания, които много хора, дори пушачите, биха окачествили като друг „мръсен, опасен и антисоциален навик“. Падението му сигурно го натъжава, но той не трябва да се опитва да вини нас за своите собствени глупости.“
Партийната организация в избирателния му район се обръща срещу него и Амос е принуден да подаде оставка.
СЛЕДВАЩИЯТ СКАНДАЛ наистина е отвратителен. Той засяга Дейвид Мелър – близък приятел на министър-председателя, поддръжник и колега от Челси. Джон Мейджър е назначил Мелър за министър на новото Ведомство на националното наследство, което бързо получава прякора Министерство на забавленията. Скоро излиза наяве, че четиридесет и три годишният семеен министър с две деца, има мотив да смесва служебните задължения с личните си интереси.
Една от задачите му е да се занимава с доклада на сър Дейвид Калкът за намесата на пресата в личния живот на отделни хора. Вече е обсъден законопроект за неприкосновеността на личния живот и Мелър е предупредил журналистите, че не им остава още дълго „да се облагодетелстват от тази трапеза“. Скоро се оказва, че и той няма да се радва дълго на своята трапеза.
Министърът на забавленията си е намерил собствен увеселителен кът, който споделя с тридесет и една годишната Антония де Санча. Това е проява на изключителна надменност, тъй като Мелър се запознава с Де Санча три години преди това чрез журналиста от „Прайвит ай“ Пол Холоран.
Де Санча е единственото дете на баща испанец и майка шведка. Родителите й умират наскоро след като са се разделили, когато Антония е на двадесет и няколко години. Тя започва да изкарва прехраната си като модел за снимки по бекини и актриса в незначителни роли. Най-голямата й роля е в порнофилм, където играе еднокрака проститутка, която плаща на доставчика на пици в натура.
Минава известно време, докато Мелър и Де Санча се опознаят, но към юни 1992 г. вече са любовници. Антония пише на баба си в Швеция: „В момента се чувствам прекрасно. Срещнах един чудесен политик. Много съм щастлива.“
Все пак тя вече се тревожи да не бъдат разкрити. Бои се, че любопитни съседи може да разнесат клюката. Страховете си доверява на приятел, който й дава под наем своя апартамент на „финбъроу роуд“ в Западен Лондон, за да го ползва временно за любовните си срещи. Апартаментът пък се подслушва. Скоро на „Нюз ъф дъ уърлд“ са предложени записи с гласа на Мелър, който се оплаква, че страстните нощи, прекарани с младата актриса, му действат изтощително.
В началото на юли 1992 г. сър Тим Бел, консултант по въпросите за връзките с обществеността и бивш съветник на правителството в тази област, се обажда на Мелър по телефона и го информира за случилото се и за материала, с който разполага „Нюз ъф дъ уърлд“. Мелър отрича да има любовна връзка и изразява учудването си от факта, че може да се публикува запис, направен по толкова непочтен начин. Ето с този род нередности щял да се справи неговият законопроект за неприкосновеността на личния живот.
Веднага след разговора си с Бел Мелър се обажда на Де Санча, за да я предупреди да мълчи.
„Нюз ъф дъ уърлд“ не вярва много на думите на Мелър, но решава да не публикуват материала. За „Пийпъл“ нещата са различни. На 18 юли 1992 г., събота, Мелър е известен, че на следващия ден историята ще излезе в „Пийпъл“. Той се обажда на министър-председателя и го уведомява, че си подава оставката.
Джон Мейджър отказва да я приеме. Уверява го, че ще застане зад него и не вижда никакво противоречие между сегашните му проблеми и работата му над доклада на Калкът. Пресата е на друго мнение, защото именно човекът, който ги заплашва, че ще им върже ръцете, е хванат по бели гащи. Нещо повече, благодарение на работата на Антония де Санча, разполагат с множество пикантни снимки, които да приложат към материала си.
Скоро Антония е обсадена от журналисти. Налага се Мелър да стои настрана. ТоО излиза със задължителното за такива случаи изявление, в което казва: „С жена ми Джудит имаме проблеми в брака. Искаме да ги решим заради нас самите и най-вече заради двете ни дечица.“ Приложена е и снимка на Мелър с жена му и децата пред дома на нейните родители тъкмо преди да влязат за задушевен семеен обяд. За човек, който ратува за неприкосновеност на личния живот, всичко това доста намирисва на лицемерие.
По нещастно стечение на обстоятелствата точно този уикенд по радио „Дезърт айлънд дискс“ е излъчено интервю с Мелър, направено преди скандала. Тъстът на Мелър решава да използва медиите, за да размаха пръст срещу зет си: „Ако мами нашето момиче, значи ще измами и страната“ – казва той.
В стремежа си да се защити Антония де Санча наема публициста Макс Клифърд, за да се занимава с пресата от нейно име. Скоро вестниците са пълни с истории, които разправят как предпочитал да прави секс Мелър и как любимата му любовна игра била да смуче пръстите на краката на Де Санча.
Клифърд продава поредицата от разкази на Антония на вестник „Сън“. Те дори предлагат на своите читатели мизансцена на първата любовна среща заедно с дюшек на пода, бутилка евтино бяло вино и мръсночервени копринени чаршафи.
Мелър е станал за посмешище, но все пак би могъл да преживее скандала. Тогава на бял свят излизат нови по-сериозни обвинения. По време на една отпуска Мелър и семейството му са гостували в дома на Мона Бауенс – дъщеря на един от създателите на Палестинската освободителна организация. Точно тогава Ирак нахлува в Кувейт и ПОО застава зад Саддам Хюсеин. Мона Бауенс съди „Пийпъл“, задето са я нарекли в материала си „отхвърлена от обществото, прокажена“ личност. На делото не е даден ход, но Мелър все пак остава в центъра на вниманието. Той смело продължава борбата. Дава безброй интервюта по телевизията и дори отделя време, за да присъства на годишния прием на фондация „Национална преса“.
„Добре че ме поканихте тази вечер, нещо беше станало прекалено тихо около мен“ – шегува се той на приема.
Чувството му за хумор обаче не го спасява. Мелър признава да се е държал глупаво, но настоява, че стореното от него не е провинение, заради което се налага да си подаде оставката.
„Кой решава кой да бъде в британското правителство – министър-председателят или редакторът на „Дейли мейл“? – пита той предизвикателно.
Отговорът, разбира се, е „редакторът на „Дейли мейл“. В резултат на враждебното отношение на вестниците към Мелър, той постепенно загубва подкрепата на консерваторите от задните скамейки в Парламента. Налага се Джон Мейджър да приеме оставката на Дейвид Мелър въпреки публикуваното в „Таймс“ писмо в негова подкрепа, подписано от много известни хора на изкуството, покровителствани от министерството на Мелър.
„Сън“ лаконично описва случая: „От смучене на пръстите на краката, та с пръст в устата.“
Мелър не само загубва работата си, но и всеки шанс да се върне на работа. Две години по-късно „Нюз ъф дъ уърлд“ разкрива, че Мелър е изоставил жена си, неотлъчно стояла до него в трудните му дни, заради друга любовна връзка – този път с лейди Пенелоуп Кобам – бивша съветничка в Министерството на националното наследство. Мелър се развежда с първата си жена и сключва брак с Кобам. По-късно прави успешна кариера в медиите.
НОРМАН ЛАМОНТ е свален от власт. Той е министър на финансите и се налага да поеме вината за изхвърлянето на английската лира от европейския механизъм за определяне на валутния курс, което коства милиони лири загуба за Великобритания. Но това е последната капка, преляла чашата. По-рано Ламонт се е замесил в поредица от скандали. Веднъж като министър на търговията при Тачър той се появява в Камарата на общините с посинено око – бил се ударил в някаква врата.
Водешият жълтите рубрики в „Дейли мейл“ Найджъл Демстър има друга версия за случая. Според него четиридесет и три годишният министър, женен с две деца, решил посред нощ да посети богатия дом на красивата разведена дъщеря на лорд Форте, Олга Полици. За нещастие там вече бил заможният гале-рист Ричард Конъли. Посиненото око на Ламонт е резултат от срещата на двамата мъже, потвърдено от Конъли.
След като Найджъл е назначен за финансов министър, „НЬз ъф дъ уърлд“ разкрива, че е помолил някакъв местен брокер на недвижими имоти да даде под наем мазето на дома му 6 Нотингам Хил. Без знанието на Ламонт наемател на помещението става професионална „секслечителка“, която скоро ще бъде известна на всички като „госпожица Камшик“. Тя не се смята за проститутка, макар да признава, че се облича в специални костюми, за да упражнява господство над своите клиенти и се съблича гола, за да прави масажи.
Ламонт твърди, че не знае нищо за заниманията й, а ако твърденията се окажат верни, ще я изхвърли. „Сън“ вежливо му предоставя информация за „бърлогата на порока“, описвайки услугите, които Ламонт като наемодател е предоставял на лишените от секс жители на Западен Лондон. И министърът, верен на думата си, изритва своята наемателка.
Пет месеца по-късно, вестниците забелязват, че хазната е осигурила 4700 лири от двадесет и трите хиляди, които съдът е постановил Ламонт да плати заради изгонването на наемател-ката. Останалите пари са набавени от „благонамерени консерватори“. Хазната протестира, че е платила само парите, които са били необходими за журналистическите разследвания по случая. Ако Ламонт беше обикновен гражданин, а не министър, нямаше да му се налага да плаща такива суми. Оказва се, че „благонамерени-те консерватори“ не са някакви богати лица, а централата на Консервативната партия. Ламонт не е направил нищо нередно, но вестниците използват повода да се поровят още веднъж в случая с госпожица Камшик.
След щетите, предизвикани от изтеглянето на Великобритания от европейския механизъм за определяне на валутните курсове, вестниците тръгват като хищници след Ламонт. „Сън“ съобщава, че Ламонт бил офейкал от хотел „Брайтън“, без да си плати сметката. Всъщност неговата сметка, както и сметките на няколко други министри от Консервативната партия, били изпратени в партийната централа, която поемала разходите.
(част първа)
