Журналистът Петър Волгин: Истинска смелост е да не крещиш ,,ОСТАВКА”

– Г-н Волгин, заради критичните ви позиции към протестиращите срещу настоящата власт някои ви определиха като част от новите леви. Такъв ли сте в действителност и имате ли политически амбиции?
Възгледите ми нямат нищо общо със злободневната политическа ситуация. Много преди да започне да управлява това правителство и някакви хора да почнат да му искат оставката, аз говоря и пиша за необходимостта от съществуването на истинска левица. Имам предвид левица, която да се бори за правата на обикновените хора, да реабилитира солидарността и общите действия, да работи за намаляване на чудовищното разслоение в обществото. Забелязвам, че все повече хора мислят като мен.
Все повече хора се отърсват от клишетата налагани от десните политици и десните НПО-та, според които трябва да оставим всичко на пазара и егоизма. Видяхме, че направим ли това, обществата се сриват – вижте само последната световна финансово-икономическа криза. Нямам никакво намерение да ставам част от съществуващия политически модел в България. Никога не ме е блазнила идеята да съм поредният партиец или поредният депутат, който да обслужва статуквото.
Имат ли място журналистите в политиката? Кога един журналист решава мени мястото си в четвъртата власт и да премине на другия бряг?
Журналистите имат място в политиката подобно на юристите, лекарите, актьорите, музикантите. Журналистите са хората, които най-отблизо следят политическите процеси и е нормално някои от тях да решат да станат политици. Това, разбира се, не е само български феномен. В Израел например настоящият финансов министър Яир Лапид е бивша тв звезда на политическата журналистика. Шели Яхимович, която доскоро беше лидер на основната израелска лява партия, също е бивша телевизионна журналистка.
В началото на кариерата си бяхте син, с демократични убеждения. С кое ви разочарова синята идея и има ли тя бъдеще днес?
Продължавам да вярвам в демокрацията, защото тя най-добре защитава свободата на отделната личност. Ако погледнете историческите събития през последните два века, ще установите, че именно левицата е тази, която се е сражавала за повече свободи и повече права на мнозинството хора. Точно левицата разбива статуквото и закостенелите модели, които пречат на развитието. В началото на 90-те години у нас тъкмо СДС беше лявата сила, която буташе страната напред. И затова в онова време както аз, така и всички хора, които искаха България да стане модерна държава, подкрепяхме тази политика. За жалост по-късно синята партия се превърна в групичка крадци и мошеници, които разпродадоха България и се опитаха да приложат възможно най-десните икономически решения в интерес на шепа богаташи. Ето защо изчезването на класическата десница е съвсем естествено.
Да очакваме ли разцепление в БСП след размразяването на проекта на Георги Първанов АБВ? Бихте ли станали част от него?
Не мисля, че БСП ще се разцепи. Тази партия е доказала, че винаги, когато е атакувана, било то отвън или отвътре – се сплотява още по-силно. Не, не бих станал част от този проект, както не бих влязъл и в нито една от съществуващите партии.
Предаването ви „Деконструкция” е подложено на страхотни атаки. С какво вбесявате реформаторите и връща ли се времето на цензурата?
Атаките срещу „Деконструкция” идват, защото ние отказваме да влезем в удобните десни клишета. Също така категорично отказваме да приемем лидерите и говорителите на протестите от лятото за олицетворение на „ума и красотата на България”. Казваме нещата такива каквито са протестърите са обикновени кариеристи които представят политическите и финансовите си интереси за „морална революция”. Извинете, това е лъжовна и лицемерна претенция. Нейната несъстоятелност вече е видна за всеки, независимо от мощната протестърска пропаганда от последните месеци.
Имате повече от 20 години в медиите. Може ли днес един журналист успешно да воюва за свободата си? Може, разбира се. Просто не бива да обслужва конюнктурата и това, което минава за модерно. Ето един пример. През лятото за модерно минаваше да подскачаш по жълтите павета и да се правиш на герой, крещейки „оставка”. За съжаление, много колеги, особено от електронните медии, се поддадоха на този фалшив героизъм и забравиха критичното си отношение. Всъщност през лятото проява на истинска смелост беше да не крещиш „оставка”. И аз поздравявам онези колеги, които не се поддадоха на протестърската истерия и много точно още тогава разпознаха и назоваха фалшивите смелчаци. Да ругаеш едно правителство, което едва се крепи на краката си, не е никаква смелост. Интересното е, че повечето от тези „герои” изобщо не бяха толкова смели по време на управлението на ГЕРБ. Тогава не смееха и да си помислят да подскачат и да искат оставката на тогавашния премиер Борисов. Защото отлично съзнаваха, че могат да им се случат доста неприятни неща. Станаха смели, когато видяха, че няма никаква опасност. Даже напротив, днешният вик „Оставка!” е най-сигурният път към бъдещи постове и материални облаги.
Кой пречи на сериозната журналистика днес?
Най-лесният отговор тук е: „Пречат политиците” или „пречат олигарсите”. Разбира се, подобни твърдения са основателни. Само че има нещо много по-съществено, което пречи на сериозната журналистика. Говоря за съобразяването с клишето, отказа от мислене и създаването на фалшиви авторитети. Например българската журналистика набеди за интелектуални колоси т. нар. експерти на прехода. Изразът е на Достена Лаверн (антрополог и журналист – б.р.). Услужливо предоставихме на тези политолози безброй вестникарски страници и безкрайно ефирно време, за да ни обясняват предимствата на неолибералната доктрина. Пропуснахме да забележим, че употребата на много чуждици не означава оригинална мисъл. А всъщност нищо оригинално нямаше в прехвалените неолиберални политолози. Те просто повтаряха догмите, произведени в спонсориращите ги американски тинктанкове – за необходимостта от тотална приватизация, замразяването на заплати и пенсии, унищожаване на социалната държава. Българската журналистика носи отговорност, че безкритично препредаваше тези послания.
Журналистът е творец, но и наемен работник. Чувствали ли сте се някога като стока?
Пазарното общество, или капитализмът, както се казваше едно време, превръща хората в стоки. Според неолибералните мислители това е прекрасно и всички ние трябва да се научим да продаваме добре.
Според мен това е ужасно
Хората не са стока и невинаги пазарът е най-добрият критерий за качество. Длъжни сме да се съпротивляваме срещу всеки опит между хората и стоките да бъде сложен знак за равенство. Между другото, една от основните битки на левицата е тъкмо тази – да не позволим да ни превърнат в неодушевени предмети, да не ни третират като стоки.
Моето поколение си спомня за скандалното ви предаване „Без контрол”. Имате ли идея за продължение на скандалното радиошоу? Чувствате ли се днес „контролиран”?
„Без контрол” беше чудесно предаване за времето си – краят на 90-те. Говорехме за секс, за наркотици… Изобщо рушахме табута и произвеждахме скандали в най-добрите традиции на сюрреализма. По-късно и в „Без контрол” започнаха да преобладават политическите теми.Те също звучаха скандално, защото си позволявахме да критикуваме тогавашното управление на СДС. В един момент хората на Иван Костов не издържаха на критиката и ме уволниха. Е, днес тази десница не съществува, а ние отново говорим по радиото. Това показва кой е бил прав. Показва и че всеки опит за политически контрол, за цензура, се проваля.
Как почива и релаксира един хиперактивен журналист като вас, който пише книги, води радиопредаване? Кои са любимите ви занимания извън професията?
Почивам си най-вече с четене. От романистите, с които се запознах напоследък, ще отбележа Джонатан Франзен. Освен това вече и на български излезе книгата на Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството”. Препоръчвам я на всички като задължително лекарство срещу пропагандата на пазарния фундаментализъм, която залива България от години.

[spider_facebook id=”1″]

volinterv