12.04.2011 /11:29 | Автор : Андрей Велчев | Източник: СБЖ :
Евгени Димитров е фотожурналист с 20 г.. професионален стаж, собственик на фотографска агенция. „БУЛФОТО“. Завършил е журналистика и преди основаването на агенцията е работил като фоторепортер и журналист в първите свободни български вестници.
През 2000г. създава „БУЛФОТО“, чиито снимки публикуват почти всички БГ медии. Сред абонатите на агенцията са “24 часа”, “Труд”, “Стандарт”, “Телеграф”, “Уикенд”, dir.bg, dnes.bg, blitz.bg, inews.bg, няколко телевизии. Евгени Димитров е в журито на много от престижните български фотоконкурси и инициира обучения, свързани със събитийната фотография. На много от ексклузивните събития Евгени Димитров е единственият, поканен да снима, заради обективния поглед и внушителния краен резултат.
Специално за сайта на СБЖ с него разговаря Андрей Велчев:
Евгени, как успя да създадеш Булфото? Много от твоите колеги винаги коментират, че ти си случил една идея на много от нашите популярни фотографи, но подкрепи ли те някой?
Не претендирам да съм открил велосипеда. Фотографски агенции е имало и преди БУЛФОТО, а и със сигурност ще възникват нови и след нас. Всеки БГ фотограф на втората водка гради планове за основаване на фотографска агенция, а на сутринта отива на работа, и не прави нищо повече. Присъствал съм на много такива планове, които радват душата и само толкова.
При БУЛФОТО плановете съвпаднаха със силното активиране на проекти в българския Интернет в края на 90-те години. Колегата Валери Захов имаше тогава много атрактивен личен сайт, който беше добър пример, и всички вярвахме, че само да се пуснем в нета, и от само себе си ще тръгнат нещата. Казах идеята си на Явор Янков, който по това време разработваше един от първите интернет-магазини 911.bg, и с него композирахме някаква система, основана на доста сложна база данни.
После показахме нещата на уебдизайнера Александър Савов – Дулан, и той направи на пух и прах цялата функционалност на първоначалния проект, като го обърна повече към потребителя. Оттогава не сме сменяли дизайна, повече от 10 години стана, добавена е само интеграция с Фейсбук. Сигурно е вече поостарял, но все още работи, и всеки ден десетки медии взимат снимки от нас.
Първоначална помощ като пари не сме имали, и затова развитието на агенцията стана малко бавно, но са сметко на това пък стабилно. При старта помогнаха много Шаварш Артин и групата фотографи на вестник “Демокрация” Георги Георгиев – Джони, Рада Петкова и Крум Стоев. От Варна Любомир Бенковски – Бенджи даде ценната система за работа с външни автори, която ползват агенциите в чужбина, и така започнахме да градим мрежа. Без помощта на колегите-фоторепортери работата нямаше да стане.
Шефовете на фотоотдели на някои вестници също гледаха да ни лансират, но някои решиха, че изяждаме хляба на щатните фотографи и в първите години не ни гледаха с добро око. Но постепенно с течение на работата нещата влезнаха в релси и сега работим чудесно с колегите от почти всички медии, чуваме се всеки ден и координираме работата по събития за деня и нощта. Често се случва да поемаме късни и непривлекателни събития, за да може колегите от вестницитите, които са от сутринта на крак, да могат да се веснат и по домовете си за малко.
Разкажи с какво си запомнил твоя учител Шаварш Артин?
Шаварш беше човек с голяма душа, обичан от много хора, и се раздаваше щедро за приятелите си. При него израстнаха повечето успешни съвременни фоторепортери, на никого не е налагал модел, само гледаше да “подбутва” специфичния талант на човека. Затова неговите ученици не сме отляти “по калъп”, а всеки е много различен, но има едно общо нещо – всеки е израстнал като фоторепортер и е на водеща позиция.
Шаварш ни напусна твърде рано, тревогите и грижите по изкарването на хляба, както и бездушевния живот наоколо го подтискаха. Продължава да ми липсва, сякаш до вчера сме си звъняли по телефона ей така, само за по една добра дума, без особен повод. Но важното е да не забравяме как той правеше добро, и да се опитаме да го продължим.
Има ли все още фотографи, склонни да учат младите си колеги?
Някои от утвърдените фоторепортери поддържат развитието на стажанти, от които могат да излезнат талантливи професионалисти – Краси Свраков от “Стандарт”, като един от първите му възпитаници Антон Чалъков е вече два път носител на голямата награда БГ Пресфото, Цецо Томчев и Христо Танев също са хора, които винаги имат точен поглед и контакт с новото поколение.
В БУЛФОТО сега Учителят е Любомир Бенковски – Бенджи. По негова инициатива школата на агенцията обучава фоторепортери трета година, и първите от тях вече пробиха на пазара. Курсове в страната и стажове в София им помагат да се ориентират в професията и да направят нещо за развитието си. Фотографи като Мариана Върбанова във Балчик, Емо Джумайлиев, Александър Михайлов /не този, който засне правосъдния министър навремето, а едно младо момче, току-що завършило училище/, Цветомир Петков във Ловеч са по първите страници и се радват на изява.
С какво ще си спомняш винаги твоето следване във ФЖМК?
Свободата. Бяхме първият стачкаджийски випуск, който през 1990 г. затвори факултета, по това време считан за бастион на партийността.
Иначе всички работехме редовно още от първи курс, много често преподавателите ни бяха и началници във вестниците. Беше обичайна картинка Джими Найденов, по това време асистент, да надникне в аудиторията и да каже “Тръгва нов вестник, трябват двама човека за вътрешен отдел”, и от следващия ден да се хвърлим във водовъртежа на събитията. Къде за добро, къде за лошо, но се учехме в движение и имахме уникалния шанс да правим чела на централни ежедневници преди да сме си взели първите изпити.
Първият ти стаж?
Първите си снимки продамах като “фрилансер” по всички вестници, но за първия постоянен стаж ме покани Камен Кирилов във излизащия тогава цветен седмичник “Седем дни ПОДКРЕПА”. Шеф на фотоотдела беше Цецо Томчев, беше много принципен и взискателен.
После ходихме на оперативки в “Поглед”, Румян Славов изрязваше новините от малките колонки на другите вестници и ни пращаше да доразвиваме темите. Първата ми постоянна работа беше в “Континент”, където станах ученик на Шаварш Артин. Там работихме заедно с Иван Стоименов и Кристина Давчева. Беше замайващо – първите свободни вестници, още необяздени съвсем от новата политическа класа, даваш идея, дават ти кола и шофьор и работиш по нея първи…
А първия ти апарат?
Смена 8М, в шести клас. Струваше 15 лева, аз бях събрал два на стотинки, дядо ми, като видя какъв мерак имам, даде останалите и подгоних съучениците си да ги снимам. После беше един “Пентакон сикс” втора ръка, а през 1991 – Минолта Х300.
Нямам маниакално отношение към техниката, винаги съм считал че най-важното е “зад апартното устройство”, т.е. човекът. В агенцията работим с апарати от средния клас на марката НИКОН, ако пазарът дръпне повече – ще качим и към по-скъпа техника.
През 2010 година агенция БУЛФОТО направи своя 10-годишен юбилей, да очакваме ли нещо важно и различно от вас? Изложба, пленер, специално обучение?
Исках да направим един мегакупон за фотографи, но от много работа не остана време, ще трябва да го реализираме тази година, може и на части, за да почерпим всички, които трябва. Иначе изложбите валят една след друга – на наши и външни фотографи, организирани от нас. През юли предстои една изложба, която ще достави много удовалствие на любителите на джаза, и на нашите фотографи от агенцията, които с голямо желание снимат изяви на джаз сцената.
Иначе колегите от екипа Миро Златев, Стефан Марков, Тони Тошков, Тихомир Петков от Хасково, Румен Раканов от Бургас, Йордан Йорданов – Дълеса, Божо Марков, Данаил Христов от Сливен, който снима обира на банката по неволя “ексклузивно”, Ангел Радилов от Добрич, и много други, имат материал за много тематични изложби, който един ден ще трябва да бъде показан.
Как можем да стимулираме онези фоторепортери и фотографи, които така и никога не получават наградата си?
Най-голямото удовлетворение за фоторепортера е радостта от добре направената снимка, и да я види публикувана по хубав начин. Другият начин е ясен – по високи хонарари и по-често. Изложбите и наградите са хубаво нещо, но многото публикации в медиите са най-сигурен индикатор за признание.
Сподели своя опит, как да предпазим своя труд и авторско право в света на Интернет?
Законът е ясен – никой няма право да публикува снимка където и да било без разрешение на носителя на авторското право или упълномощено от него лице. Фотографът може да преследва всеки, който няма подписан с него трудов договор или договор за предоставяне права за публикация. Санкцията по Закона за авторското право и сридните му права е от 3 до 5 хиляди лева, а Наказателният кодекс предвижда и затвор за това. Наскоро Иван Бакалов докара директорката на вестник “Папарак” до 2 години условна присъда на първа инстанция, заради крадени текстове от e-vestnik.bg. Не е невъзможно, човек трябва да е упорит, има вече съдебни прецеденти в тази насока.
Сдружение „Културни проекти“ е плод на?
Сдружение „Културни проекти“ е плод на срещата между медии и археология, с него заочнахме да събираме на едно място силите на учени, журналисти, общини, държава и корпорации, за да помогнем културното наследство на България да заеме своето достойно място в живота на всички нас, и като повод за гордост, и като корен на много видове безнес – медиен, туристически, културен.
Как Булфото и СБЖ ще си партнират в бъдеще?
От досегашните ни срещи с вашия шеф г-н Милен Вълков достигнахме до много идеи за правене на инициативи заедно – обучение, професионални стандарти, културни изяви. СБЖ е организация с история и можем да постигнем заедно много неща, полезни за професията.
Кой е най-интересната ти случка от твоята практика?
Интересните случки са всеки ден, и биха стигнали да забавлявам хората на маса от сутрин до вечер. При едно от първите ми сериозни снимания през 1990 се наложи да влезна в саркофага на мумията на Георги Димитров, за да снимам какво се вижда отвътре. Хубавото на нашата професия е, че всеки ден се случва нещо различно, виждаме хиляди нови хора за година, и животът тече на високи обороти пред фоторепортера. Понякога това идва в повече на семейството, но изборът на тази професия е за по-особено скроени хора.
Може ли човек да бъде one-man show в журналистиката?
Изглежда, че може, но всъщност не е така. Можеш да си изявен, но не и солов играч. Един секретар с леко клъцване може да окалпазани и най-добрата снимка, а един журналист със сполучлив текст да я издигне. Екипът е важен за крайния резултат, и най-добрият медиен творец не бива да го забравя. Както казва храбрият войник Швейк, често цитиран от колегата Георги Георгиев – Джони, “Един каже едно, друг – друго, и делото върви”
Има ли бъдеще професионалната фотография или динамичното развитие на техниката го поставя под съмнение?
Колкото повече, толкова повече, както е казал Мечо Пух. Техниката не заменя доброто око и мозъка зад него. Техниката е добро средство и канал, стига да има кой да я ползва умно. За добрия професионалист винаги ще има хляб.
Твоят съвет към колегите от Клуба на младия журналист?
Да си отварят очите на четири, за да не изпуснат удара на живота си. Може и да им се случи докато са още млади. Митко Дилков през 90-те спечели световната “Снимка на годината”, преди да направи 25 години. Важното е да можеш да хванеш птичето, като ти кацне на рамото. И да поддържат висока култура и владеене на текста, че не останаха грамотни хора в страната!
Каква е вашата реакция?
