Професор Александър Димчев представя щрихи и събития от своя живот, които са му помогнали да изгради норми на поведение.
Той е български учен – библиотековед, педагог и доктор на философските науки. Два мандата декан на Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, един мандат ръководител на катедра „Библиотекознание, научна информация и културна политика“ и преподавател във Философски факултет.
Професорът е бил Председател на Българската библиотечно-информационна асоциация, член е на редколегията на няколко научни списания у нас и в чужбина. Представител на Софийския университет в Alliance of Universities for Democracy и на България в People to People International. Автор на над 20 монографични труда в областта на библиотечното дело и на около 200 статии и доклади. Изнасял е доклади и е участвал в научни прояви в около 25 страни по света. Канен е за гост-лектор в университети в САЩ, Германия, Холандия, Полша и др. Един от най-цитираните български учени.
А ето и разказа на проф. Димчев:
– Чувствам се щастлив човек!!! Защото всичко съм постигнал с много труд, усилия и желание, с идеята да се вслушвам в хората и да променям света.
Имах най-добрите и човечни родители и предци. (За някои от които до мен са достигнали само спомени. Например за прадедите ми Яне и Домника, дарили средства и останали като ктитори, изографисани в църквата на Рилския манастир, за моя прадядо Георги, който като кмет на селото е запазил село Рила и Рилския манастир от опожаряване от турците. За моите деди от Добруджа, които са обработвали много земя, там, където Йордан Йовков е описал историята за прекрасната Албена. Именно там е бил ханът, чиито земи са принадлежали на моите деди. За съжаление трябва да отбележа два много печални факта, свързани с тези мои икони, част от родовата памет. На дядо ми в Добруджа днешните власти не върнаха дължимото, а на прадядо ми в Рила беше поруган гробът от сегашния кмет на град Рила, който погреба свой близък в част от това сакрално място. Това са неща, които не ми дават мира, които ме карат да гледам с чувство на неприязън към алчността и неуважението и загубата на ценностната ни система.).
Израснах в „Дразмахала“ в София. Сблъсках се с проблемите на отрудените хора. Моят татко е бил въдворен в Белене, изключен от университета като неблагонадежден. Не му се даваше работа…Това обричаше нашето семейство в същата категория. Тогава разбрах, че ако искам да „преплувам реката и да стигна до обетования бряг“, единственият начин е знанието. Четях упорито, за да не изоставам от мои връстници – галеници на съдбата. Трябваше да изкарам много висока оценка, за да имам възможност да бъда приет в Софийския университет, за да преборя букви „Р“, „Ж“ и др. под., от които се възползваха децата на „правилните родители“. Успях!
Иначе съм готов да споря с всеки един, че и моето детство е било най-хубавото. Непрекъснато правехме лудории, измисляхме си игри, бяхме много съзидателни, от сутрин до късна доба спортувахме. Всичко това в контекста на нормите за справедливост, които въвеждахме в нашата детска република. Неща, които за съжаление ме могат да се съзрат така явно в днешното поколение. Разбира се, че имах и своите разочарования. Главно те бяха продиктувани от мястото на аутсайдери, което бе отредено на моите родители и близки. Няколко подобни примера ми дадоха сили да се боря и да търся своите измерения за доброто. Първият случай беше, когато прохождах в началното училище. В едно от междучасията бях блъснат в гръб от мой съученик, паднах и счупих таблото, върху което редяхме буквичките. Нашата учителка веднага въведе „ред“ и извика моя баща да поправи щетата. На моя детски апел и насълзени очи, че не съм виновен, тя отсече „децата на партизаните никога не правят лудории, ти го счупи, да дойде баща ти“. Няма да забравя и унижението, когато през летните ваканции ходих при моите роднини в с. Рила, едно вълшебно място. Тъй като те не са пожелали да влязат в ТКЗС-то, нямаха право да купуват хляб от местната фурна. Въпреки че им бяха отнети земите в полза на „народната власт“. Като всеки един малчуган, който след скитане по реката и полето, помогнал преди това на свои връстници да нанижат тютюна, за да си играем, огладнели отивахме да си купим дъхав типов хляб. За нашето семейство не се полагаха купони, имаше подигравателно отношение от рода на – „вие кулаците не трябва да ползвате обществени блага, махни се от опашката“. На другия полюс бяха моите летни и зимни ваканции в Тутракан. Чичо ми, който произхождаше от Трекляно, Кюстендилско, чиято цивилна професия беше на ветеринарен лекар, като бивш царски офицер беше интерниран в Добруджа. Беше си изградил страхотен авторитет на професионалист. Правеше ми впечатление, че по време на празници в тях се канеха предимно етнически турци. Когато поотраснах, го попитах защо прави така. Той ми отговори „защото турците никога няма да те предадат или да напишат донос срещу теб“. След години разбрах тази истина, за съжаление нашите политици не се оказват на висота и разделиха обществото по един „феодален“ начин. Неща, от които си патим и създават сериозна межда между хората в нашата България.
Днес е много модерно да пренапишеш своята биография. Не бих желал да изпадам в подобна конфузна ситуация. Живяхме във време, когато имахме идеи и вярвахме в добри послания, след време се оказа, че повечето от тях са били фалшиви. Вярвахме, че постепенно ще променим света към по-добър, независимо че живеехме в затворена система.
Така се случи, че първата ни студентска бригада беше военизирана. Което означаваше, че след 8 часа работа ние трябваше да маршируваме на плаца. Представете си онези крехки момиченца, излезли вчера от училище, преборили се за място в Алма Матер, след изнурителен ден да „трамбоват“ плаца за радост на нашите комсомолски командири. Още в първия ден останах на плаца и заявих – „не съм дошъл в Софийския университет, за да марширувам, а да се уча, повече от две години като войник съм изпълнявал своя дълг“. Тогава разбрах неподготвеността на хората, „отговорни за нас“. Те проведоха дълго среднощно заседание с цел да бъда отстранен от „храма“, за съжаление безплодно. Завръщайки се в София, в началните дни на нашето следване бе насрочено комсомолско събрание, на което да бъде излъчен (избран) нашият секретар. Разбира се, той беше внимателно подбран с родители АПФК. Нямаше как във Философски факултет да се допусне случаен човек. Чудото обаче се случи. Номинираната за комсомолски секретар обърка нещата на плеядата от номенклатурчици, посетили нашия форум. Тя (Наталия) каза: „ние си имаме секретар, който ни е защитавал и ще защитава нашите интереси“. Спомена моето име. Така бях избран за комсомолски секретар, по-късно и за партиен член. От позиция на времето мога да заявя, че никога не съм използвал тези „привилегии“ в моя полза. Винаги съм защитавал колегите си. Нямаше как да се откажа от подобни избори, тъй като обричах себе си и хората, които ми бяха гласували доверие, на определени опасности. С годините разбрах безмислеността на системата. Няколко пъти оставах предаден от колегите си – когато отивах да ги защитя от нонсенс разпоредби или др. конфликтни ситуации. На няколко пъти бях заплашван с изключване от университета в защита на справедливи каузи. Разбрах, че най-страшното нещо е предателството, особено от хора, на които си вярвал, помагал си, с които сте свързани и сте споделяли общи интереси.
Имахме обаче невероятни преподаватели във Философския факултет, които ни защитаваха, помагаха ни да реализираме нашите мечти, учиха ни да бъдем граждани, да не се подчиняваме на измислени авторитети, да уважаваме различията, да съхраним себе си. Дълбок поклон пред нашите учители!!! Дано да сме наследили частица от тяхната аура и хуманизъм???
След университета бях за кратко учител в 101 училище. От тук съм съхранил един от най-добрите ми спомени за чистотата на детската душа и очи, вярващи искрено в своя учител. Също и за трудните дни и за неразбирането от страна на обществото към тази благородна професия. За конфузните ситуации, в които са поставени учителите, за да оцеляват и да имат сили.
За мен беше изключително удовлетворение и преживяване да постъпя отново в Народната библиотека, в която се трудих около две години преди да вляза да следвам. В царството на информацията разбираш измеренията на знаещия човек, който е избрал своята свобода. Наскоро след това бях назначен за зам.-директор на Университетската библиотека, в която изминаха седемнадесет от най-пълноценните ми години. Работих с невероятни хора, отдадени на своята професия, дистанцирани от материалното. През 1997 г. бях поканен от проф. Ани Гергова за преподавател в катедрата, където имам щастието да бъда и сега. Общо над 33 г., посветени на информацията, книгите, знанието и библиотеките. И най-същественото – на младите хора, моите любими студенти!
Имам чудесно семейство. Намирам, че това е най-важното за днешното трудно време. То е било винаги моята опора, давало ми е сила, упование и вяра. На всички, които днес отричат идеята за семейството, им пожелавам – нека първо да опитат, да се „опарят“ с отговорностите, да делят всичко по равно, да осъзнаят силата да бъдат заедно, и след това да правят подобни избори и изказвания. Ние не можем да излъжем майката природа. Тя ни е създала да бъдем заедно, а не единаци и егоисти. Струва ми се, че с времето „революционерите“ ще се отърсят от заблудата… Може пък да греша, поради моето патриархално мислене?
Разговор с Мария Николчева, снимка: http://svejo.net/
