Когато си млад, не се замисляш за старостта, за болежките, за самотата, но идват онези години, в които да имаш достойни старини е единственото важно нещо. Човешка грижа, блага дума, топла храна, подслон и сродна душа – това е разбирането на хората, които се грижат за 25-те жени и мъже в Дома за стари хора „Донка Паприкова“ в Златарица.
На пейката пред дома, на сянка пред безупречно поддържаната цветна градина, компания след сутрешното кафе си правят баба Донка и тримата й кавалери, кой с бастун, кой с патерици, но неотлъчно до дамата си.
Шегите валят една след друга. Аз съм привилегирована, придружава ме цяла кавалкада от ухажори. Един ми носи чантата пред мен, друг ме крепи, третият е отзад. Преди няколко депа паднах, докато си берях бобопки от черницата, и до скоро имах два рога на главата, а кавалерите стояха за красота, разказва 76-годишната баба Доче, отмятайки прясно боядисаните червени коси с лакираните си нокти.
Правим й суперохрана, тя не е дама за един мъж, включва се в разговора дядо Тодор. Козата крастава, ама опашката й вирната, жените трябва да са нагиздени, не се даваме ние тука, продължава той, а останалите мъже от компанията Христо Йорданов и големият Данчо Апостолов се заливат от смях. Много е добре тука, защото за всичко мислят от персонала – да е чисто, да сме изкъпани, да сме нахранени, да ни е топло.
На който не му отърва, ей къде е вратата, по нанадолнището да се търкулва и да си излиза, казва дядо Данчо и сочи с бастуна.
Има друг въпрос тука. който нито ние, нито вие, журналистите, можем да решим. Домът е за 26 човека, от които 11 са приковани на легло, а ни обслужват само четири санитарки. Като стане време за манджата или за памперсите, знаеш ли какво става, всеки е всичко. Виждаш ли я директорката, на годините на внучка ми е. ама и тя хваща таблата и лъжицата и започва да ни обслужва. Да се замислят онези от горе и да назначат още хора. В държавата всеки краде, ама ние сме безпомощни, започва да критикува, оказва се основателно, дядо Тодор. Кажи на кого да се обадя, кой министър е отговорен, да му разкажем, да се размърда, защото това не е работа, нарежда той.
Положението действително е такова, подкрепя го санитарката Стефка Вълкова. Не смогваме, една на друга си помагаме на доброволни начала в извънработно време и сме много сплотени, казва санитарката, която от 7 години работи в дома. Така на мускетарския принцип „Един за всички, всички за един“ в дома отглеждат старците. Като ни разпределят смените, както Кодексът на труда изисква, се получават няколко дни в месеца, когато в дома на смяна не трябва да има санитарка. Как да изведем някой от старците да подиша чист въздух, като домът така е построен със стръмни стълби, че не позволява да има инвалидна рампа, няма асансьор. Четири жени трябва да носим един човек.
Едната санитарка е с дископатия, другата е с операция, третата е с бъбречни кризи, но колективно се справяме, аз съм на 63 г. и съм най-възрастната, казва Стефка Вълкова. Това са хора, а не торби с картофи, имат права, не трябва да са осъдени да стоят на затворено, казва дежурната на смяна санитарка, докато помага със сутрешния тоалет и лекарствата на една от жените. Освен с дежурните грижи, персоналът е и компаньон на дочуващите старци. Много обичат да ни разказват за младините си, за децата, за ТКЗС-то. Това е тежка работа, не толкова физически, колкото психически, защото все едно се грижим за нашите родители, понякога се е случвало и да си поплакваме, защото състоянието на някои от тях е много тежко, споделя санитарката, която е на минималната заплата.
Проблемите в дома не са един или два. По предписание на РЗИ трябва да сменим изгнилата дървена дограма. Ще ни трябват поне 3000 лв., които нямаме. Дано да се намерят спонсори, както ни помагат за памперсите и санитарно-хигиенните материали, споделя 39-годишната директорка Мария Градева. След няколко месеца трябва да се купи ново постелъчно бельо. Чаршафите имат 2 г. срок на износване и нови трябва да купим в началото на 2015 г. За 26 комплекта чаршафи домът трябва да извади поне 780 лева.
За смяна са уредите в кухнята, пари естествено няма. както и за текущи ремонти. Топлото през зимата също е проблематично. За меката зима на тази година за парното в дома са отишли 15 тона въглища. За да пести, персоналът не включва електрическия бойлер в служебния санитарен възел. Компютърът на социалния работник в дома е толкова стар и слаб, че техническите му параметри не позволяват да поддържа интернет.
Миналата година домът е приключил с неразплатени 7000 лева за ток и храна. Покрили ги с парите от новия бюджет, с който отново ще закъсат. Икономиите са повсеместни. В кухнята готвачките и санитарките са си обособили специално кошче, в което събират пластмасовите отпадъци от кофичките от кисело мляко и бозата.
Предават ги на вторични суровини със стари вестници и с получените пари купуват прежда за групите по трудотерапия в дома. Жените, които здравословно са по-добре и имат желание, правят мартеници и плетат терлици за детския дом в Златарица. Помагат си и с групата по билкарство. 6145 лв. е годишната издръжка, която държавата плаща за всеки домуващ в старческия дом „Донка Паприкова“. Половината от парите отиват за заплати, осигуровки и застраховки на 12-членния персонал, който обслужва 14 жени и 12 мъже.
Другите пари са за ток, храна, отопление, текущи ремонти. С изключение на храната, от всичко друго пестим, разказва директорката. Всеки ден домуващите получават месо със супата или второто. Задължително има и десерт. Много обичат крем карамел, мляко с ориз, баклава, правим им баници, кремчета, разказва домакинката.
Проблемът е, че стандартите за издръжката на старческите домове са направени за здрави хора, а в Златарица половината са лежащо болни и болшинството от тях са с ниски пенсии. По закон като такса от пенсията се взема 70 %, но не повече от парите за месечна издръжка. Когато джипито и социалният работник пишат документите за настаняване на даден човек, често си гледат работата през пръсти и дават заключения за инвалиди с различни физически проблеми, че са годни за настаняване в старчески дом и ги изпращат при нас, а ние нямаме условия за отглеждането им, признава Мария Градева.
95-годишен мъж, прикован на легло е най-възрастният домуващ. 6 от болните старци са в абсолютно безпомощно състояние и трябва да бъдат хранени с лъжица в устата. Половината са на памперси.
Чистницата на дома е 92-годишната Пенка Николова. Няма ден, в който да не си е направила тоалет, да не се е изпрала, хвалят я санитарките.
Жената е една от домуващите в новата къщичка, която беше направена през 2009 г. Освен задължителния телевизор и масата за хранене, които са и в останалите стаи, в новото крило има самостоятелен санитарен възел и кухненски бокс за всяка стая. В новата къщичка има четири стаи с по две легла.
В старата сграда компания си правят една от ветеранките и една от новодомките. От 12 г. съм тук, от отварянето на дома. Бях петата жена, която дойде през 2002 г., разказва баба Марийка и се приготвя да изнася легена с току-що изпраното пране към простора. На младини съм работила като санитарка, сега мен ме гледат санитарки, уважаваме се, всичко е отлично, казва 80-годишната жена и поглежда към нощното шкафче. Там стои откъснато цикламено карамфилче. Взех си го от градината, да ми мирише на хубаво, започва да се извинява старицата и си придърпва бастунчетата. Срещу нея е новодомката баба Петранка на 82 г. От един месец съм тук, още се адаптирам, трудно ми е, ама така ще е, казва жената и подпирайки се на патериците, сяда на леглото.
От идването на новата директорка вече ни правят рождени дни с торта, свещи и танци, хвалят се старците. Имаме домуващи, на които това им е първият рожден ден с торта в живота, много е трогателно, разказва директорката. Тортите за празниците на старците са подарък с личните средства и труд на персонала. Последният купон бил преди няколко дена за рождения ден на 90-годишния дядо Никифор.
Той дори искаше да си прави селфи с телефона ми, смее се директорката. Решила е, когато се завърти една година, да направи изложба с най-веселите снимки от рождените дни.
Освен веселите празници в дома, с почит и уважение си изпащат и покойниците. Идва свещеник, организираме ритуал, хората да си вземат последно сбогом. Когато покойникът има роднини, те решават къде да е погребението, но ако човекът е самотник, ние го организираме и погребваме покойника на гробището в Златарица. Последно се разделихме през март с една жена, която почина от рак на 87 г. беше много жизнена до последно, всички я обичаха, разказва директорката.
За едно място в златаришкия старчески дом чакат 12 жени и 10 мъже.
[spider_facebook id=“1″]