Георги Господинов е един от най-популярните и превеждани съвременни български писатели. Той е завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на 20 век“ . Преподавател в НБУ по литература. Редактор е в „Литературен вестник“, води коментарна рубрика във вестник „Дневник“ и е бил редактор на излизалото в Оксфорд литературно списание „Orient Express“. Днес романите му и стихотворенията са едни от най-четените и продавани книги на българския пазар. След едно проучване в библиотека във Велико Търново, се оказа, че Георги Господинов е сред най-четените автори, които са вземали книги през 2013-та година. Писателят посети за пореден път Старата столица.
Кои са вашите читатели?
Разнообразни по възраст са. Най-малките ми читатели са 4-ти и 5-ти клас и се оказа, че веднъж ми зададоха най-смислените въпроси за мой текст след като са прочели разказа ми „Обащиняване“. „Физика на тъгата” пък е предпочитана от младежи в 11-12 клас. Изненадан останах от една 92-годишна жена, която чакаше на опашка на панаира на книгата в София и ми обеща да живее още и да чака още да публикувам. Така, че от малки до много възрастни четат книгите ми. А забелязвам и, че в България четат все повече хора с професии далечни от литературата. Когато читателя ти каже за някоя твоя история , че все едно той я е написал, е голямо признание. От друга страна потребността от четене за всеки е различна. Един чете за развлечение, друг за утеха.
Какво е да си писател в България?
Различно е. Страшно много хора пишат, но малко от тях могат да живеят от литература. Не можеш да си писател и да се затвориш за това, което се случва на улицата, навън. Тук е пълно с истории.
Какви са основните теми, на които се спирате в разказите си?
Отказаният свят е една от големите теми. Невъзможността да се излезе навън и да се види света. В България има хора, които до 1989 година не са напускали страната и не са се докоснали до друга действителност, по-различна от нашата. Когато излезе „Естествен роман” беше първото ми пътуване зад граница. Гледам винаги през очите на тези хора, които не са могли да пътуват.
Защо българина не сред щастливите хора? За какво тъгува?
Смисълът, загубата на време, дефицитното бъдеще, чакането да се оправим са нещата, които обезверяват българина и той все си казва дано да е по-добре за децата ни. И така едно поколение, което днес е на по 30-40 години остана все да чака да се оправи. Това натъжава много хора.
Върху какво работите, творите сега?
Пиша. Предвиждам да излезе книга със стихотворения.
Мирослав Дечев
