В началото на 2014-а излезе от печат книгата „Из бурните времена на новата история“ – записки от поредицата „Архив България“. Съставителите Ива Бурилкова и Цочо Билярски неслучайно се спират на един от най-видните наши журналисти и публицисти – Велчо Т.Велчев. По тяхно мнение: „Той шества по страниците на българския независим политически печат от края на 19-и и през първата половина на 20-и век.
С талантливото си перо той играе, ако не първостепенна, то безспорно важна роля при реформирането на общественото мнение в България в продължение на половин столетие“. Роденият през 1867-а в Пазарджик Велчев принадлежи на поколението, което ще израсне заедно с осъществяването на възрожденската ни мечта: свободна и независима България
Баща му Тодор В.Ангелов е първороден син на чорбаджи Велчо от квартал Чиксалън, а майка му Евтерпа е сестра на братя Консулови от Вароша, видни наши възрожденци и съратници на Васил Левски. Паметна е срещата на малкия Велчо с Васил Левски в къщата на вуйчовците му, където чува пророческите думи на Апостола:
„Тия ще видят свободата, ние ще мрем“
Незабравими са и спомените му от посрещането на Бенковски и хвърковатата му чета в Белово през 1876-а, когато е на 9 години.
Получил основно и средно образование в Пазарджик, Пловдив и Цариград. Завършва естествени науки в Женева. Като студент се включва в доброволния студентски легион за участие в Сръбско-българската война след Съединението в 1885-а. Дипломира се през 1889-а и. се връща в България. Назначен е за преподавател по естествена история в Пловдивската гимназия. Уволнен след една година като неблагонадежден при масова чистка от правителството на Стефан Стамболов. Прибира се в родния Пазарджик, където с други уволнени учители (Богдан Величков, Георги Стефанов) образуват идеен кръжок и започват издаване на списание „Лъча“
Научно-литературно в началото, в списанието постепенно се появяват и политически статии, главно срещу управлението на Стамболов. След сливане на „Лъча“ с шуменския вестник „Правдина“, от 1892-а в Пазарджик започва да излиза вестник „Прогрес“. Това е началото на журналистическата дейност на Велчев, на която остава верен до края на живота си.
Публикациите във в.“Прогрес“ през тези години и окървавеният митинг в двора на църквата „Св.св.Константин и Елена“ в Пазарджик (24 април 1894-а) с последвалия погром върху печатницата на вестника изиграват съществена роля за падане на правителството на Стефан Стамболов (18 май 1894-а). От есента на 1894-а редакцията на „Прогрес“ се установява в София и продължава работа с активното съдействие на завърналия се от чужбина Константин Величков. Видният революционер, поет, художник, педагог, държавник и дипломат
К.Величков намира съидейник в лицето на съгражданина си Велчев
Тяхното приятелство подпомага В.Т.Велчев в утвърждаването му в журналистиката.
Следват няколко десетилетия на изключително активна журналистическа дейност за В.Т.Велчев. Името му остава свързано с издаваните от него вестници и списания „Лъча“, „Прогрес“, „Ден“ (най-значимата журналистическа дейност), „Летописи“, „Седмица“, както и с редовното му присъствие на страниците на в. „Мир“, списание „Сила“, „Слово“, в. „Демократически сговор“. В продължение на 50 години няма значимо политическо или културно събитие в България, неотразено в творчеството му с ясна лична позиция.
Велчев принадлежи на русофилското течение.
То е представлявано от Прогресивнолибералната, Народната и Обединената народно прогресивна партия. Бил е народен представител в VIII и IX Обикновено народно събрание. В началото на XX век е директор на БТА. Член е на делегацията в Русия за защита на българските национални интереси пред руското обществено мнение след Междусъюзническата война (1913). Дейността му като журналист и общественик го среща с найизтъкнатите съвременни представители на политиката и културата Константин Величков, Иван Вазов, д-р Константин Стоилов, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров, Атанас Буров и други.
Заклеймен като „журналист на българската буржоазия“ (Вл.Топенчаров) след 9 септември 1944-Велчев е обречен на пълна забрава
Умира в София през 1957-а на 90-годишна възраст. Спомените, дневниците и автобиографията му се съхраняват в неговия личен фонд в Централния държавен архив.
Запознаването ни със записките и спомените на В.Т.Велчев ни помага по-лесно да търсим отговор на въпроса „Кои сме ние?“. Сам един от „строителите на съвременна България“, с публицистиката си В.Т.Велчев доказва, че е съизмерим със съвременника си Симеон Радев.
Любословие по Знаме – Пазарджик стр. 5 29.05.2014
