Имена им са записани в „Златната книга на Дарителите на народната просвета“.
1846 г.: По данни, налични в Сръбските държавни архиви в Бялград всички деца (момчета) в Поликрайще към 1846 г. учат (явно и далеч преди това). Далеч преди възстановяването на Българската държава и всички момичетата в Поликрайще ходят на училище. Преди Освобождението тук е отворен и първи прогимназиален клас.
Един от големите проблеми на училището в Поликрайще бил липсата на собствен водоизточник или на такъв, който да е достатъчно близо до него. Наистина, недалеч са чешмите Балтейка и Удваревската чешма, но стотиците ученици не са можели за кратките минути на междучасията да изтичат до там, да се изчакат едни други, за да пият и после отново да се върнат в клас. При това те винаги е трябвало да тичат, за да успеят да се върнат навреме. Особено трудно ставало, когато валял дъжд, защото чешмите са в дере, склонът е хлъзгав и достъпът до тях тогава силно се затруднявал. През зимата вече трябвало да се гази и дълбок сняг.
1878 г.: Поради непрекъснато увеличаващия се брой ученици вследствие на голямата раждаемост и всеобщото обхващане на децата в училището, скоро след Освобождението е възприета практиката училищният слуга да носи вода от близките чешми и да пълни качета с нея, от които децата да пият. Пълненето на качетата на място в дола при чешмите било по-лесно, но прекарването и разтоварването им до училището никак не било проста работа. За по-удобното наливане и прекарване на водата ползвали и кладенци. Качетата били поставяни до входа на училищната сграда, намираща се в двора на църквата. Всички пиели от тях.
1894 г.: Тъй като обаче водата замръзва през зимата, през 1894 г. Педагогическият съвет на Поликрайшкото училище специално се занимава с този въпрос. То предложил на кмета на Община Поликрайще Господин Енев Тютюнков да се разпореди да се направят качета за всяко отделение и то да има отделен съд. Взема се решение през зимата качетата да се внасят в учебните стаи и да се поставят до печките, за да може децата да имат винаги на разположение прясна вода за пиене, при което тя да не е ледена. Още повече, че те непрекъснато тичат, щом не са в час и да пият морни студена вода е опасно за здравето им.
1912 г.: Когато се построила прогимназията през 1912 г., проблемът даже се усложнил. Нямало как качетата да се внесат по стълбите в стаите и те се оставяли отново пред сградата. Вместо по-добре, станало по-зле. През зимата и студените есенни дни водата пак замръзвала. Започнали да я внасят вътре в сградата с по-малки съдове.
Все пак редът, въведен през 1894 г. се спазвал, децата се наблюдавали да не пият студена вода и почти 20 години нямало произшествия. Както се казва, злото не спи. Въпреки всички взети мерки обаче, нещастието станало. Малкият Трифончо Тодоранов тича през междучасието, напива се потен и морен със студената вода и тя го пресича. Разболява се от пневмония и независимо от всичките грижи на семейството си, детето почива. Семейството му е толкова отчаяно, че нищо на света не може да го утеши. От всички най-безутешен е дядо му хаджи Трифон Тодоранов, чието име носи момчето и когото той най-много обичал от всички.
И той се заклева да направи всичко възможно никога повече на никого такова нещастие да не се повтори. Заедно със съпругата си Ангелина хаджи Трифон Тодоранова решават да направят дарение на училището – цяло състояние – за направа на водопровод до училището и чешма в неговия двор, та веднъж завинаги да се прекрати с качетата и с пиенето на ледена вода от тях. Те даряват ОГРОМНА СУМА – 300 000 (ТРИСТА ХИЛЯДИ) ЗЛАТНИ УНГАРСКИ (АВСТРО-УНГАРСКИ) КРОНИ НА УЧИЛИЩЕТО. Волята на дарителите е парите да се изразходят за направата на водопровод, който да довежда водата от местността „Изора“ („Извора“), (приблизително на километър и половина западно от училището), където има голям извор, до училището и на чешма в училищния двор.
Поради избухването на войните и несигурното време проектът не можал да се осъществи веднага.
1914 г.: Голямата дарителка Ангелина Хаджи Трифон Тодоранова починала и не успяла да види сбъдната мечтата си от нейното дарение да бъде направен първият водопровод в Поликрайще до училището и първата чешма в училищния двор.
1918 г.: Настъпва страшна обезценка на парите. От първоначалната сума остават само 10 000 австрийски крони, но и тази сума била толкова голяма, че само лихвите от нея били достатъчни за направата на водопровода. Въпреки това местната власт не осъществява проекта, за който е предназначено дарението.
1919 г.: В знак на уважение портретите на дарителите са били поставени на видно място в Прогимназията. Там са стояли до 9 септември 1944 г., след което са изхвърлени. С времето техният акт на високо гражданско съзнание и искрен патриотизъм постепенно е изпаднал в забвение. Появили са се други „герои“ на „новото време“ и истинските герои и благодетели на България са изтласкани на заден план до пълната им забрава. Днес никой нито знае, нито си спомня за тях.
1919 г.: По предложение на протойерей Никола Попгеоргиев Маринов Трифоновден – именният ден на най-големия дарител е възприет като Ден на Дарителите на Поликрайще в знак на уважение към хаджи Трифон Тодоранов и установен като такъв от Педагогическите съвети на Основното и Първоначалните училища в Поликрайще. Всяка година до 1944 г. Трифоновден е честван като Ден на Дарителите на Поликрайще. В чест на хаджи Трифон Тодоранов протойерей Никола Попгеоргиев Маринов отслужвал служба в църквата и след това – в училището. Директорът на Прогимназията произнасял празнично слово за дарителя и за голямото значение на това, което е направил. Учениците изнасяли програма за най-големия дарител, на която до края на живота си – 1925 г. винаги присъствал хаджи Трифон Тодоранов, а в последствие и другите дарители на училището. След 1944 г. Трифоновден – Денят на Дарителите на Поликрайще е забранен.
1925 г.: В София излиза от печат „Златна книга на Дарителите на народната просвета“. В нея са записани имената, биографични данни за нашите дарители и сведения за техните дарения. Включени са и Благодарствените адреси до дарителите от името на Главния учител на Първоначалното училище Никола Христов, Директора на Прогимназията Цвятко Гърдев, Председателя на Училищното настоятелство хаджи Христо хаджи Димитров, всички учители от Първоначалното училище и Прогимназията и от училищните настоятели.
1925 г.: Благодарение на енергичните действия на кмета Димитър Маринов Кушев най-сетне проектът за водопровода е направен, тръбите на фирмата Mannesmann са доставени от Германия. Кметът организира изкопаването на каналите, поставянето на тръбите и зариването им. Участват стотици поликрайщчани. Водопроводът е завършен същата година. Хаджи Трифон Тодоранов вижда осъществена мечтата си.
1925 г.: Най-големият дарител на Поликрайще хаджи Трифон Тодоранов почива. На погребението присъства цялото училище. Директорът на прогимназията Койо Койчев произнася прочувствено слово. Хаджи Трифон почива в двора на църквата на най-видно място – срещу входа й откъм запад, до своето внуче и съпругата си.
Водопроводът на хаджи Трифон и Ангелина хаджи Трифон Тодоранова: Това е първият водопровод във всички села в околността и първият училищен водопровод – водопровод направен специално за училище изобщо. Освен от училището водопроводът и чешмата се използват и от десетки къщи на хората, които живеят наоколо. Тъй като чешмата е построена непосредствено до главния път Търново – Поликрайще – Русе, от нея си наливат вода и пият и всички живеещи в западната част на селото, които отиват на работа на полето по този път, както и хилядите преминаващи пътници. Това за тях в годините между двете световни войни е сензация – по средата на селото, на високо място, където няма извор, да има чешма и да се черпи прясна вода. Най-близките пътни чешми са на изхода на пътя от Търново в края на Дервенето преди Самоводене и чак след моста на река Росица при чифлика и Държавното земеделско училище Боруш. И двете са на повече от 6-7 километра отдалечени съответно на юг и север от Поликрайще. Всъщност това са и единствените чешми по този път. Новата поликрайшка чешма между тях била истинска благодат за всички – за ученици и учители, за родители, на които донесла спокойствие, едва ли не за половината село и за хилядите пътници.
Хаджи Трифон Иванов Тодоранов и Ангелина хаджи Трифон Тодоранова са най-големите дарители на училището в Поликрайще за цялата му 200-годишна история. Те се ползват с огромен авторитет и уважение от населението за изключителния жест към всичките деца на селото и към цялото село, който са направили. Тези пари хаджи Трифон Тодоранов е спечелил, работейки на градина първоначално в Румъния, а в последствие – в Унгария в продължение на повече от 20 години.
С други думи всичко, което Хаджи Трифон Тодоранов е спечелил през живота си е завещал за обществена полза. Същото се отнася и за неговата съпруга.
2020 г.: Един от техните правнуци Румен Йорданов Тодоранов верен на гените, които е наследил от двамата си прародители, продължаваше спомоществователството и през XXI век в Поликрайще.
Румен, който привличаше събеседника си с непринудения си характер и любезност, познаваме като един изключително гостоприемен, енергичен и работлив човек, който много обича родното си място и безрезервно се втурва за изключително значимите за Поликрайще дела, се гордееше, че е наследил дарителсвото от своите прародители – Ангелина хаджи Трифон Тодоранова и хаджи Трифон Тодоранов – едни от най-големите дарители в България в началото на XX век, записани в „Златната книга на дарителите на Българската просвета“ през 1925 г.
На общото събрание на Поликрайще от 2 юли 2020 г. учредихме поименна награда за ДАРИТЕЛСТВО на имената на „Ангелина хаджи Трифон Тодоранова и хаджи Трифон Тодоранов“ и лично ние вярвахме, че Първият, които заслужава да я получи, е техният правнук Румен Тодоранов, защото с дарителството си през годините вече многократно е заслужил нашето признание.
Поликрайще и училището в Поликрайще са длъжници на Румен Тодоранов, на семейството му и на неговия род и разумните хора тук винаги ще им бъдат признателни. На Педагогически съвет през месец септември 2020 г. нашето 200-годишно училище възстанови трите си официални празника, отбелязвани най-тържествено с молебен в църквата и манифестации до 9 септември 1944 г., и забранени след това. Единият от тях е 1 (14) февруари – Трифоновден, възприет по предложение на протойерей Никола Попгеоргиев Маринов и установен от Педагогическите съвети на Основното и Първоначалните училища в Поликрайще през 1919 г. в чест и в знак на благодарност на хаджи Трифон Тодоранов – прадядото на Румен. Първият, когото ще поменем в църквата на тържествената служба, а след това – в училището на този за жалост тъжен, а не радостен ден ще бъде Румен, който жестоката съдба ни отне преди около три месеца през 2020 г., за когото не се съмнявахме, че ще бъде сред нас, когато възстановявахме празника в памет на прадядо му и прабаба му и смятахме да му връчим наградата на тяхното име тогава, но друго било писано. Превратностите на живота ни оставиха само да им отдадем своята почит заедно на Румен наред с неговите прародители Ангелина хаджи Трифон Тодоранова и хаджи Трифон Тодоранов на тазгодишния – 2021 – Трифоновден.
2021 г.: НА 28 ЯНУАРИ 2021 ГОДИНА ПОРТРЕТЪТ НА НАЙ-ГОЛЯМАТА ДАРИТЕЛКА И БЛАГОДЕТЕЛКА НА УЧИЛИЩЕТО В ПОЛИКРАЙЩЕ АНГЕЛИНА ХАДЖИ ТРИФОН ТОДОРАНОВА БЕШЕ ВЪЗСТАНОВЕН И ПОСТАВЕН С НАЙ-ГОЛЯМО УВАЖЕНИЕ НА НАЙ-ВИДНО МЯСТО НА „СТЕНАТА НА ЧЕСТТА“ В УЧИЛИЩЕТО В ПОЛИКРАЙЩЕ.
Хаджи Трифон Тодоранов е един от най-видните ученици на основателя на училището в Поликрайще свещеник Георги Маринов Полуганов, изявил се в стопанската област и е пример „За живот и дела в полза роду“.
Биографични данни за хаджи Трифон Тодоранов, почерпени от „Златната книга на Дарителите на народната просвета“, София, 1925 г.
Хаджи Трифон Иванов Тодоранов е роден в Поликрайще през 1846 г. в семейството на много бедни родители. Едва навършил 7 години, баща му се поминал и той останал сираче. По тази причина можал да ходи на училище при свещеник Георги Полуганов само една година. През това време изучил “Рибния буквар”. Понеже нямал никакви средства за живеене, за да изкара прехраната си, бил принуден да се пазари за чирак – първо в Поликрайще, а после в Сергювец. Кръгла година служил само за хляб и за една антерия, а след това – за по 100 гроша. Когато навършил 12 години, заминал на градина във Влашко като прост работник. Там прекарал десет лета. След това отишъл в Австро-Унгария, където живял двадесет години. Благодарение на своето трудолюбие успял да спечели пари и да наеме градина, която обработвал самостоятелно. Работата му вървяла добре. Станал газда в района на Кишпещ около Будапеща. Той бил вече много опитен градинар и добре управлявал и обработвал наетия имот, като се сдобил с доста добро състояние. Научил влашки и унгарски. Пътувал до Божи гроб и станал хаджия. Преди Балканската война, след дълго отсъствие, се завърнал в дома си.
Текстът е основан на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева
По публикацията работи Мирослав Дечев
Каква е вашата реакция?
