Александър Маринов*, професор по публична администрация в СУ „Св. Кл. Охридски”, доктор по социология
Едно от клишетата относно е-демокрацията, е-гражданството и въобще относно ролята на новите информационни и комуникационни технологии ИКТ е разглеждането им като мощен ускорител на демократичната промяна. Докато експертите са все по-предпазливи в твърденията дали тази промяна е единствено или главно положителна, все още не е преодоляна друга илюзия – че е-демократизацията е еднопосочна тенденция и че нейното разгръщане е въпрос едва ли не на добра политическа воля и на образоване на гражданите.
По-нататък ще предложа някои разсъждения по темата дали е-гражданството е естествено и общодостъпно състояние на гражданското общество, или неговото развитие (и като процес, и като последици) зависи от определени параметри на конкретните общества, институционални системи и човешки общности. Ще се опитам да формулирам някои дилеми, в зависимост от решаването на които процесът и резултатите от е-демокрацията могат да имат различни проявления и различни същностни последици.
1. Дефиниране и операционализиране на понятието „е-гражданство”
В актуалната литература понятието „е-гражданство” се разбира твърде разнообразно. Все пак, можем да приемем като добро изходно начало виждането за това явление като наслагване на условия и процеси от три равнища:
– нова „вълна” на разширяване на дигиталните и свързаните социални права на гражданите, обхващащи не само достъпа до дигитални технологии и ресурси, но и получаването на съответна подготовка за тяхното пълноценно използване от отделните личности и общности (пример за тази интерпретация е Европейската харта за правата на гражданите в обществото на знанието, известна още като Европейска харта на е-правата);
– нова степен на участие на гражданите в процеса на разработване и обсъждане на публичните политики в съответствие с техните индивидуални и общностни интереси (практиката вече познава широк спектър от модели на участие, като най-съвършените асоциативни модели в това отношение са вариантите на „дигиталните градове”);
– клъстър от нови форми на организация за колективно трансформиране на всекидневната социална практика (пример са т.нар. Communities of Practice – CoPs) – устойчиви структури на публично-частно партньорство, в които „реалното” и „виртуалното” се преплитат с цел решаване на конкретни проблеми посредством масово доброволческо действие.
В своето единство процесите от тези три пласта изграждат феномена на е-гражданството, но конкретната им степен на развитие и съотношенията им не са универсална даденост, а зависят от някои ключови параметри на социалната среда и публичното управление. Трябва изрично да се подчертае, че развитието на е-гражданството не може да бъде сведено до количествените измерения на прилагането на ИКТ (хардуер и софтуер) в публичното управление и политическите процеси. Свеждането на явлението до (или поставянето му в еднозначна зависимост от) показатели като брой на компютри или мобилни телефони, процент на хората, имащи достъп до интернет, и разпространение на системи за управление на знанието в институциите, би стеснило, а вероятно и изопачило разбирането ни за възможностите, ползите и рисковете от разгръщането на е-гражданството.
2. Четири взаимосвързани фактора на развитието на е-гражданството
По-правилно е да се търси концептуализиране на е-гражданството в по-голяма дълбочина на обусловеността на процесите и промените в обществото. Според мен, макар и с цената на известно опростяване, можем да се ограничим до четири основни и същевременно взаимообвързани фактора:
– променящата се роля на знанието;
– променящите се форми на социална организация и социално сътрудничество;
– глобализацията;
– специфичният начин на прилагане на новите ИКТ.
Тези фактори в една или друга степен са налице във всички съвременни общества, но силата и посоката на тяхното влияние са различни. За това са писали подробно известни автори като Тофлър, Нейсбит, Дракър и Кастелс. Няма да преразказвам техните идеи, ще направя опит да систематизирам специфичното отражение на посочените четири фактора върху развитието на е-гражданството.
2.1 Променящата се роля на знанието
Първият и според мен най-мощен фактор, обуславящ как и доколко се развива е-гражданството, е променящата се роля на знанието и информацията в съвременното общество. През последните две десетилетия в най-развитите страни те придобиха статут на непосредствени и водещи производствени фактори. Набирането, организирането, подборът, обощаването, разпространението и ползването на информация днес са ключ към по-високата обществена производителност, темпа и качеството на растежа и благосъстоянието. Понятието „икономика на знанието” (и в по-широк план „общество на знанието”) отразява именно днешната висока степен на зависимост на социално-икономическите резултати от знанието и информацията. Обществата, които са напреднали в този процес, се отличават с висока способност да идентифицират, намират и прилагат информация и знания при взимането на индивидуални, групови и институционални решения.
От гледна точка на тенденциите в политиката и публичното управление – сфери, които имат най-пряко отношение към е-гражданството, променящата се роля на знанието води до:
– професионализация на политиката и управлението (политическите и административните решения се основават все повече на науката и професионалното знание, проблемите се решават от професионалисти-експерти);
– развитие на аналитичните функции в публичното управление (нарастващото значение на систематичното набиране, оценка, комбиниране и анализ на информацията променя фундамента на политическото и социалното действие; възниква все по-остра необходимост от разработване на прецизни и подробно структурирани аналитични технологии за мониторинг и оценка на резултатите, постигани от управлението);
– все „по-знаещи” граждани (всяка развита нация полага големи усилия за повишаване на общото образователно равнище на обществото – например, финландската стратегия предвиждаше през 2017 г. да бъде осигурен достъп до висше образование на 65% от родените през 1999 г.), които имат качествено по-висок капацитет за взаимодействие и партньорство с политиката и публичното управление, имат потребност и изискват много по-широк достъп до информация.
Тук, обаче, възниква едно противоречие, пряко свързано с е-гражданството. От една страна, налице е тенденция към висока професионализация и елитизъм при подготовката и взимането на управленски и политически решения, което ознаава неизбежно изключване на масата от граждани за сметка на нарастване на ролята на експертизата в политическия дебат. От друга страна, натрупва се потенциал за нов тип гражданство, по-активно от когато и да било в човешката история, тъй като живеещите днес (да не говорим за утрешните) граждани са многократно по-знаещи и образовани. Големият проблем е как да се овластят, мотивират, вдъхновят и включат тези граждани в процеса на политическата дискусия и взимането на държавнически решения, как да се преодолее усещането на мнозина от тях, че са изключени, използвани или манипулирани от „системата”.
2.2 Променящите се форми на социална организация
Вторият важен фактор на развитието на е-гражданството е промяната на начините на социална организация и на формите на социално сътрудничество.
Тук е налице видима обща тенденция на преход от централизирани, линейни, еднополюсни форми на доминиране към децентрализирани, многополюсни, органични модели на взаимодействие. Организациите и обществата вече не се разбират като „машини”, които могат да бъдат управлявани от индивиди или група, завладели монополни властови позиции, а като мрежи от взаимозависими актьори, чиято активност, мотивираност, енергичност и координираност придобива ключово значение. Този нов тип форми на организация зависят в много висока степен от явления като взаимно уважение и доверие.
Тази тенденция е била констатирана отдавна. Нека припомним идеите на Линдблом за „интелигентната демокрация” (още през 1965 г.), на Озбърн и Геблер за „преоткриването на публичното управление” (известната им книга излиза през 1992 г.), за възхода на мрежовото общество (Кастелс) или на обществото, основано на високото доверие (Фукуяма). Тук попадат и множеството концепции за учещата се или иновативната организация. Днешната всеобщо признатата форма на ефективна организация – независимо дали е частна или публична – се асоциира задължително с понятията за децентрализация, сътрудничество, партньорство и доверие.
От гледна точка на е-гражданството, промените в доминиращите форми на социална организация водят до преосмисляне на самото разбиране за политиката и за начина на организиране на процеса на взимане на решения в управлението:
– политиката и държавническата работа вече се интерпретират като партньорство, а не като едностранно разпореждане и контролиране; на преден план излизат преговорите, търсенето на споразумение и доверието;
– кооперативните стратегии придобиват превес над корпоративните (егоистичните);
– конфликтите се решават успешно не чрез налагане на по-силната страна и дори не чрез компромис, а чрез търсене на партньорство и решения, приемливи на всички, иначе казано, политиката вече не се разглежда като игра с нулева сума;
– все по-широко разпространение получават децентрализираните, локализирани структури – правомощията за взимане на решения се пренасят „надолу” – към регионите и местните общности и власти;
– акцент се поставя върху развитието на партньорство и доверие чрез въвличането на гражданите, бизнеса и неправителствените организации в процеса на решаване на обществените проблеми;
– този процес е особено важен на местно равнище и се развива чрез изграждането на мрежи за политики, основаващи се на сътрудничество, взаимно зачитане на интересите и съвместно взимане на решения;
– всяко поведение, търсещо иновативни начини на дефиниране и решаване на проблемите се разглежда като много ценно и се поощрява.
От гледна точка на е-гражданството обаче и тук възникват не само нови възможности, но и нови проблеми и дилеми. Например, децентрализирането на процеса на взимане на решения, извеждането на преден план на партньорството и овластяването на гражданите и НПО в същото време подкопава традиционни стълбове на съществуващите политически системи (повечето такива системи се основават на масовите политически организации, на представителната демокрация и разбирането на политиката преди всичко като национално, а не като локално явление). Фокусирането на политическите дебати върху съвсем конкретни проблеми затруднява все повече обобщаването и обвързването на разнообразните интереси посредством традиционните политически организации.
Друг важен проблем, свързан с е-гражданството, е нарастващото фрагментаризиране на политическия процес в контекста на децентрализация. Проблемите се решават все повече на местно равнище, а това означава, че политическите решения се взимат в постоянни локално-специфични преговори, дискусии и договаряния. Отстояването на позициите и решенията изисква тотална ангажираност, следователно – много висока мотивация и постоянство. Както при всяка пряка демокрация, от участващите се изисква да инвестират все повече лично време и ресурси.
Въпросът е – каква част от гражданите (и кои граждани) ще бъдат готови да го направят? Някои биха казали, че достатъчно свободно време за това имат само пенсионерите и безработните, може би и заетите в надомна работа. Ето защо, днес трудно ще намерим убедителни аргументи, че пряката демокрация ще измести представителната, по-скоро тя се разлежда като нейно допълнение, в противен случай трудно може да се намери лечение на такива остри проблеми, като отчуждението от институциите и драматичния спад на легитимност.
2.3 Глобализацията
Третият важен фактор на развитието на е-гражданството е процесът на глобализация. Най-общо казано, това е премахването на традиционните „непроницаеми” граници между държавите и загубата на контрол, или поне резкия спад на контрола над потоците от информация, стоки, капитали и хора. Голяма част от света вече живее в условията на единна световна икономика. Всяко решение засяга други страни и народи, а техните решения засягат нас. Всяка съвременна държава, вкл. най-могъщата, функционира в условия на нарастваща международна взаимозависимост, изместила националната или регионалната независимост.
В този глобализиран свят всички важни политически решения се интернационализират, поради което се налага техните решения да се търсят и намират на глобално, или поне на международно равнище. Все по-важни проблеми се оказват извън обхвата на националните, регионалните и местните власти и решението им зависи от европейските институции, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация, ООН.
Ключовата последица за политиката, публичното управление и оттук – за е-гражданството е, че националните и местните решения все повече са зависими от глобални фактори, които на практика за извън обхвата на известните форми на демократичен контрол. Важни глобални решения се взимат от експерти, представляващи дори не национални правителства, а международни организация (като Световната банка и МВФ) и транснационални корпорации. Големият въпрос е в каква степен новият, активен е-гражданин може да влияе върху тези проблеми и решения, как да бъде изградена ефективна система за демократичен контрол върху тяхното изработване.
2.4 Приложението на новите ИКТ
Четвъртият, може би най-видимо свързан с е-гражданството, фактор на промени е бързото развитие и разпространение на новите ИКТ, които вече засягат практически всички области на обществения и индивидуалния живот. От гледна точка на последиците за публичното управление, политиката и е-гражданството ще маркирам само най-важните ефекти:
– новите технологии, свързани с интернет, се прилагат широко за установяване на връзка, информиране и взаимодействие с гражданите, всекидневно изникват нови идеи и нови подходи в това отношение;
– бързо се разраства предлагането и ползването по интернет на административни и други публични услуги – най-масовото разбиране за т.нар. „електронно правителство”;
– възникват нови възможности за е-демокрация (например, гласуване по интернет) и е-управление (включване на гражданите в преки форми на консултиране на взиманите решения).
3. Дилеми, проблеми и рискове през развитието на е-гражданството
Мнозина, независимо дали се определят като „е-оптимисти” или не, възприемат очертаните фактори на промяна като еднозначен стимул за развитието на е-гражданството и на тази основа – на съвременната демокрация. За съжаление, нещата не стоят точно така. По-нататък ще се спра накратко само на част от възникващите дилеми и рискове.
Както повечето мрежови феномени, е-гражданството отправя предизвикателства към формализираните, ригидни йерархии и традиционните центрове на власт и контрол. Това е един от основните аргументи в полза на демократизиращия потенциал на е-гражданството – по-високи шансове за преодоляване на ограничаващите правила, заложени в заварените политически структури. Опростяването на мрежовите феномени обаче може да доведе до надценяване на демократичните възможности на е-гражданството. Основната дилема тук е между формална и реална власт в съвременните социални условия.
Даден индивид може да стои твърде ниско във формалната йерархия, но да заема централна позиция в редица мрежи от виртуални отношения, осигуряваща му значителна реална власт. Казано на мрежов език, ако много хора трябва да преминат пред мен, за да постигнат желана цел, това е индикатор, че притежавам действителни власт и влияние. Затова механичното предпоставяне, че е-мрежите овластяват всички граждани „по равно”, не отговаря на действителността. Първото, което идва наум, е известното „дигитално разделение”, т.е. неравният достъп до съвременните ИКТ. Но има и по-дълбоки пластове на неравенствата, свързани с е-гражданството. Интернет-мрежите проявяват вече доказана потенциална възможност да ограничават жизнените хоризонти и шансове на индивидите, понякога дори по-ефективно от традиционните йерархични структури.
Като всички мрежи, и е-мрежите създават различия в потенциала за влияние, а оттук – и нови неравенства. Известни са множество примери за злоупотреба с възможностите на интернет за търговски измами, заблуда, нарушаване на закони и морални норми. Дори да не стигаме до такива крайности, самите неравенства в образоваността, знанията и уменията не могат да не пораждат и властови дисбаланси сред е-гражданите – някои по дефиниция са по-подготвени да се възползват от възможностите, които им предоставя мрежовото общество. Една сравнително малка част от е-гражданите са обвързани с много повече точки в мрежата, други заемат периферна или сравнително изолирана позиция. Но това неравенство не измерва само в количествен аспект.
Потенциалът за влияние на един е-гражданин зависи не само и не толкова от количеството (броя) на връзките, в които участва, а преди всичко от тяхното качество. Множеството връзки в една мрежа не са равни (равностойни) по влиятелност.
В ИКТ и в частност в е-мрежите е заложен огромен капитал от (по правило) неявно знание, което не подлежи на механично предаване. Ако ви откраднат мобилния телефон, обикновено загубата на контактите с хората в телефонния ви указател е много по-голяма, отколкото временната техническа невъзможност да се свържете с тях. За крадеца ценност обикновено представлява телефонът (средството), а връзките с хората от телефонния указател са безполезни. Само притежателят на телефона (участникът в мрежата) може да извлече пълна полза от потенциала на технологията – капиталът на мрежово знание е труден за предаване, рядко може да се присвои напълно и не подлежи на възстановяване от страничен фактор. Именно тези специфични, дори уникални възможности за участие и споделяне на знание в мрежите обуславя тяхната все по-голяма роля в съвременния свят.
Индивидите, които са способни да изграждат и използват мрежи в реалното и особено във виртуалното пространство, на практика придобиват ново ниво на власт. Но тази власт е неявна и непрозрачна. За разлика от формалните йерархии, където могат да бъдат и на практика се въвеждат процедури за прозрачност на властовите отношения, е-мрежите вогат да забулват действителния характер на тези отношения. Затова е-гражданството не само не е освободено от проблема за неравенствата, а дори е изправено пред още по-големи предизвикателства в този аспект.
Както изследователите, така и практиците на е-гражданството трябва да се съобразят с тази дилема и да не допринасят – неволно или умишлено – за подценяване на свързаните с него рискове и неясноти, на неизбежното разделение на „печеливши” и „губещи”. Не е достатъчно да се констатира неизбежността на тези нови разделения и неравенства, въпросът е как да се усъвършенстват мрежовите отношения, така че да работят по-добре както за гражданите, така и за демократичните институции.
Както гражданите, така и публичните институции трябва да бъдат наясно и подготвени за потенциалните рискове в е-мрежите. Позитивните ефекти на е-гражданството не могат да бъдат приети като даденост. Съществуват вече достатъчно примери с някои социални мрежи, които са по-скоро затворени клубове и трудно могат да бъдат съотнесени с ценностите на равенството и откритостта. Активният колективен диалог относно „правилата на играта” на е-гражданството е не само необходим, той е неизбежен. Една по-далечна и вероятно пораждаща остри дебати стъпка би могла да бъде изработването на своеобразна „конституция на е-гражданството”. Тази конституция може и да не бъде изразена чрез формализиран текст, но би спомогнала да се канализират или поне да бъдат направени по-прозрачни каналите на упражняване на власт в е-мрежите.
Не може да се отрече, че е налице противоречие между самия „дух на мрежата” и идеята тя да се подчини на някаква „конституция”.
Същността на мрежите е в тяхната иманентна неограниченост и гъвкавост. Но след като съвременните мрежи акумулират все повече власт и са на път да се институционализират, трябва да се отчете възможността тази власт да се използва за добри или за лоши цели. Нарастващото неравенство в тази власт не бива да бъде подценявано като потенциален източник на проблеми.
Природата на „производството” и разпределението на властта в съвременното обществое крие може би вечната нерешени проблеми на всяко демократично общество: кой притежава властта, на какво основание, в чий интерес я прилага, с какви крайни резултати, отчита ли се и пред кого, носи ли някаква реална отговорност. Тези въпроси не губят своята актуалност и при е-демокрацията и е-гражданството.
 |
Александър Маринов – Автор, Политически анализатор. От 2005 г. е доцент, а от 2016 г. – професор в катедра „Публична администрация” на Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, от 2009 г. – доцент, от 2017 г. – професор в катедра „Политически науки” на Пловдивския университет „П. Хилендарски”. От 2008 до 2014 г. е член на Постоянната комисия по социални и правни науки и национална сигурност към Агенцията за акредитация. Автор на четири авторски монографии, 4 колективни монографии и над 70 студии и статии. Член на редакционни съвети на четири научни периодични издания. |
Каква е вашата реакция?
