1841 г. Карл Маркс получава докторска степен по философия. Всъщност Маркс започва да се отнася сериозно към образованието и живота си едва след лятото на 1836 г. Тогава се сгодява за Джени фон Вестфален, образована баронеса от управляващата пруска класа, която познава Маркс от детството си. След като разваля годежа си с един млад аристократ за да бъде с Карл Маркс, връзката им е социално оспорвана поради разликите между техния етнически и класов произход, но Маркс се сприятелява с баща и?, либералния аристократ Лудвиг фон Вестфален и по-късно посвещава докторската си дисертация на него. През октомври 1836 г. пристига в Берлин и се записва в правния факултет. Въпреки че учи право, той е очарован от философията и търси начин да съчетае двете, вярвайки, че „без философия нищо не може да се осъществи“. Маркс се интересува от наскоро починалия немски философ Хегел, чиито идеи са широко обсъждани сред европейските философски кръгове. По време на възстановяване след боледуване, той се присъединява към Докторския клуб, студентска група, която обсъжда идеите на Хегел и чрез тях се свързва с група радикални мислители, известни като Млади хегелианци.
През 1837 г. те се събират около Лудвиг Фойербах и Бруно Бауер, а Маркс осъществява особено тясно приятелство с Адолф Рутенберг. Младите хегелианци критикуват метафизичните предположения на Хегел, но приемат неговия диалектически метод, като критикуват обществото, политиката и религията от една лява перспектива и позиция. Бащата на Маркс умира през май 1838 г., което води до намаление на приходите на семейството. Маркс се чувства емоционално много близо до баща си и цени спомените си за него след смъртта му.През този период той пише художествена литература – повести, драми и няколко любовни стихотворения, посветени на Джени. Всички те остават непубликувани. Той също така изучава английски и италиански език, учи история на изкуството и превежда класиците, след което се занимава с написването на дисертационния си труд, „Разликата между философията на природата на Демокрит и Епикур”, който завършва през 1841 г. Описван като смела и оригинална творба, в него той си постава за цел да покаже, че „теологията трябва да се подчинява на възвишената мъдрост на философията”; есето е спорно, особено сред консервативните професори в университета в Берлин.Маркс решава да го представи на по-либералния университет в Йена, чийто факултет му присъжда докторската степен през април 1841 г. През март 1841 г. те започват планове за списание, озаглавено „Атеистични архиви“, но тези планове никога не стават реалност. През юли скандализира техния клас при посещение в Бон, като се напива, смее се в църквата и язди на магаре по улиците.Академичната му кариера се проваля поради нарастващата опозиция на правителството към класическия либерализъм и младите хегелианци. Премества се в Кьолн през 1842 г. и става журналист, като изразява ранните си възгледи за социализма и интереса си към икономиката. Той разкритикува и двете десни европейски правителства, както и фигури в либерални и социалистически движения, които той смята, че са неефективни или контрапродуктивни. Вестникът привлича вниманието на цензурата на пруското правителство, което проверява всеки брой преди печат.Маркс се оплаква, че „нашия вестник трябва да бъде представен на полицията, за да го подуши, и ако носът на полицията помирише нещо нехристиянско или непруско, на вестника не е позволено да излезе”. След като публикува статия, критикуваща руската монархия, император Николай I иска вестникът да бъде забранен. Правителството на Прусия изпълнява молбата през 1843 г. Седем години след годежа си, на 19 юни 1843 г. Маркс се жени за Джени в протестантска църква.
1874 г. под името Анонимно дружество на художници живописци, скулптури, графици се провежда първата изложба на импресионистите. Изложбата е считана за… пълен провал; отиват само 3500 души. Повече от критиците дори не си правят труда да я видят, а тези, които прекрачват прага на фотографското ателие на Надар, превърнато в изложбена зала, публикуват остри статии, в които говорят за лоши картини, които „са обявили война на красотата”. По онова време тази група художници още не се наричат импресионисти, а са млади художници, които просто не искат да следват пътя на пейзажистите, представители на официалното изобразително изкуство. Младите рисуват с емоция, пресъздават това, което чувстват, а не това, което виждат очите им. Те са около трийсетина художници и са направили Мане лидер на своето течение. Някои ги смятат за опасни терористи, които искат да взривят класическото изкуство.Буржоазната преса ги отхвърля, третира ги като дебютанти без талант. Класическите художници им се подиграват. Преди Френско-пруската война от 1870 г. тези авангардисти излагат творбите си в Salon des refuses, но той вече не съществува. Тъй като официалният Парижки салон е недостъпен за тях, решават да организират собствена изложба. Идеята хрумва на Базий, Моне я прегръща.
През 1873 г. „бандата на Моне” създава Анонимно дружество на художниците, скулпторите и гравьорите, за да организират съвместна изложба. Трябва им място. Наемат ателието на фотографа Надар, което той вече не използва, на ул. „Капуцините” 35. На 15 април 1874 г., в 10.00 ч. сутринта, 165 картини, окачени според размера им, очакват първите си посетители. Клод Моне излага пет картини – „Макове”, „Хавър”, „Булеварда на Капуцините”, „Закуска” и прочутата по-късно „Импресия, изгряващо слънце”. Именно тази картина ще даде името на новото течение в изобразителното изкуство.Любопитен факт е историята, че при отпечатването на каталога за изложбата накарали Моне да даде име на картината, която той нарича „Нещото”. Това е изгрев слънце, нарисуван през прозореца на стаята му в Хавър. Моне се колебае. Едмон, брат на Огюст Реноар, го кара да побърза. Примирен, Моне отговаря: „Сложете Импресия”. Някой допълва: „Изгряващо слънце”. Заглавието е готово.Няколко дни по-късно журналистът Луи Льорой публикува във в. „Шаривари” статия, озаглавена „Школата на импресионистите”. Той си представя диалог с въображаем пейзажист, който посещава изложбата на младите художници заедно с него. Той не разбира нищо от това, което вижда. Пред станалата по-късно прочута картина на Моне пейзажистът възкликва: „А! Виж ти! Какво представлява тази картина? Погледнете в каталога. – Импресия, изгряващо слънце – Импресия, бях сигурен. Понеже бях впечатлен, си казах, че трябва да има импресия в нея…”. Ето как думата „импресионист” е измислена от един присмехулник.Изложбата представя също Реноар („Ложата”, „Танцьорката”), Писаро („Една юнска сутрин”), Сисле, Сезан, („Къщата на обесения”), Дега („Урок по танци”), Берт Моризо („Криеница”).Изложбата е финансова катастрофа. Реноар, чийто дългове се трупат, предлага да продадат на търг картините. Първият е на 24 март 1875 г. в Друо и е истинска катастрофа. Двайсетте платна на Реноар се продават едва за 2251 франка. Мизерия. Общо, приходите от търга са 11 491 франка. Любопитен факт е, че през 2008 г. картините на Моне отбелязаха два рекорда: Картината Железопътния мост в Аржантьой бе продадена на търг на „Кристи’с” в Ню Йорк за 41 481 000 млн. долара (близо 27 млн. евро), а Басейнът на нимфите бе купен на търг в Лондон за 40 921 250 паунда (близо 52 млн. евро).
1912 г. при първото си пътуване луксозният пасажерски кораб „Титаник” потъва, два часа и четиридесет минути след сблъсък с айсберг.За времето си това е най-големият кораб в света с водоизместване от 46 300 т, дължина 269 м, ширина 28,2 м, развива скорост от 25 възела. В построяването му вземат участие 17 000 работници и инженери, а самият той представлява последната дума на науката и техниката. По сегашния финансов курс цената на една каюта от първа класа достига 55 000 долара.Спуснат на вода, корабът изглежда изключително надежден и величествен – по тогавашните оценки се смята за непотопяем, тъй като се състои от лесно херметизиращи се сектори, които не позволяват на водата да нахлува. Ако по някаква причина се появи пробойна в корпуса, конструкторите приемат, че водата би заляла само повредения сектор. Оттук идва и грешното заключение, че в такъв случай на „Титаник” ще му трябват от един до три дни, за да потъне, като за това време той би получил без затруднение помощ от намиращи се наблизо кораби.По време на първото си плаване от Саутхемптън, Англия, до Ню Йорк, САЩ, той се сблъсква с айсберг в 23.40 ч., неделя вечерта на 14 април 1912 г., и потъва два часа и четиридесет минути по-късно в 2.20 ч. в понеделник сутринта на 15 април, след като се разцепва на две части.В нощта на фаталната среща на „Титаник” с гренландския айсберг капитан Стенли Лорд пътува в същото направление за Бостън с 6000-тонния кораб „Калифорния”. Вечерта на 9 април неговият кораб е заобиколен от ледове и той е принуден да спре до сутринта. Понеже знае за медийния рейс на „Титаник” и че той се намира в същия район, капитан Лорд е първият, който предупреждава капитана на „Титаник” за опасните ледени блокове по радиото в 23.00 ч. Съобщението не е било разбрано и тъй като не е носил специален надпис за опасност, радистът на „Титаник” не е съобщил за него на капитана. Радистът на „Калифорния” изключва радиостанцията и ляга да спи, защото дежурството му е изтекло. Още същата вечер двамата наблюдатели на „Титаник” съобщават за айсберг. Разстоянието е някъде около 200-250 м. Температурата на въздуха е била около -10 градуса по Целзий. Следва най-известният удар с айсберг в световната история. Ледената скала разпаря корпуса откъм носа по дължина 90 м. Водата бързо изпълва предните отделения. Ако само първите четири отделения бъдат наводнени, корабът може да продължи, без да потъне, но е наводнено и петото отделение. Конструкторът на „Титаник” Томас Андрюс веднага прави необходимите изчисления – корабът ще потъне! „Титаник” потъва за около два часа и двадесет минути, като отнася със себе си повече от 1500 жертви. Спасяват се едва 704 души, които са прибрани на кораба „Карпатия”.По време на проведеното следствие след гибелта на „Титаник” се разбира, че корабът е лошо подготвен за аварийни ситуации, като капитанът му – старият морски вълк Едуард Смит, прави редица сериозни грешки по отношение на спасяването му. По време на самата катастрофа капитанът в критичния момент не успява да вземе единственото правилно решение – да спусне веднага спасителните средства зад борда и да направи всичко възможно за оцеляването на колкото се може повече хора. Първата спасителна лодка е спусната на вода едва един час по-късно – в 0.45 ч. Към 2.00 ч. посред нощ корабът се накренява на 45 градуса спрямо хоризонта, кърмата първоначално потъва, после се надига и корабът с носовата си част поема към дълбочина от 3800 м. Това е краят.Първа през 1985 г. съвместна американо-френска експедиция успява да открие потъналия кораб приблизително на 800 км югоизточно от остров Нюфаундленд. Буквално преди дни става ясно, че всъщност останките на „Титаник” са намерени при мистериозна военна мисия. За да заблудят руснаците през тези години на Студената война, американците използват за предлог издирването на „Титаник”. В същото време според океанографа Робърт Балард американците всъщност търсят потънали ядрени подводници.В нощта на 1 септември 1985 г. Балард чете книга в каютата си, когато на вратата се чука и го викат да види какво показва подводната камера от дъното на океана. Пред очите му е парният котел на „Титаник”. Балард е така изумен, че едва успява да промълви: „Той наистина съществува!”. После си казва: „Намерих го!”. И веднага: „Боже Господи, те са там!”.Година по-късно – през юни 1986 г., са направени и първите дълбоководни снимки на „Титаник” и разхвърляното около него корабно обурудване, а до днес мястото вече е посетено от няколко
научноизследователски експедиции, които успяват да направят невероятни открития. Така възникват няколко версии за гибелта на „Титаник”. Според една от най-известните (и всъщност доста невероятна на първо четене) близо до остров Нюфаундленд е потънал не самият „Титаник”, а неговият близнак – корабът „Олимпик”. Нещо повече – той бил потопен нарочно, за да се осъществи една от най-големите финансови измами в света.Историята тръгва от там, че „Титаник” всъщност е вторият кораб от серията суперлайнери, които са построени от компанията „Уайт Стар Лайн”. Първият – корабът „Олимпик”, е пуснат на вода през 1908 г., но няколко месеца преди първото пътешествие на „Титаник” той попада в катастрофа – сблъсква се с военен крайцер и получава големи повреди.Компанията „Уайт Стар Лайн” се оказва в доста сложна финансова ситуация. На нея й е по-изгодно да потули случая с „Олимпик”, отколкото да извърши капитален ремонт. И тогава ръководството решава… да смени имената на корабите. Така удареният „Олимпик” под названието „Титаник” излиза в Атлантика, за да не се върне – той потъва, но донася на корабостроителите огромна за времето си застраховка. А истинският „Титаник” (позициониран като „Олимпик”) плава след това дълги години, докато през 1937 г. не е продаден за скрап.През септември 1985 г. обаче, когато океанографът Робърт Балард открива остатъците на „Титаник” на дълбочина от близо 4 км, истината се изяснява. Той е поразен, виждайки, че носът и кърмата на кораба лежат поотделно, разделени от голямо поле. Именно тогава, на винта на потъналия лайнер, учените забелязват номер 401, т.е. това е официалният сериен номер на „Титаник”. Заедно с „Титаник” на дъното на Атлантическия океан остават да лежат огромни съкровища – тяхната стойност се оценява на около 2 млрд. долара. Касите на парахода са претъпкани с ценности, сред които е и брилянтът „Синият Таверние”, покрай който също се „ражда” история.Брилянтът е открит през 14 в. в един от притоците на индийската река Ганг. Докато „Синият Таверние” се намира в Индия, той носи на притежателите му щастие, богатство, здраве, високи добиви на селскостопанска продукция. Но щом напуска пределите на родината, докарва поредица от трагедии – всички, които го притежават, загиват от насилствена смърт. Тръгват и слухове, че в брилянта е закодирано табу с проклятие – забрана да се изнася от Индия. Той е натоварен тайно, за да бъде пренесен в Америка. Гибелта на „Титаник” създава и много версии, имащи паранормален характер. Вестник „Сън” например информира читателите си, че очевидци са видели близо до потъващия кораб НЛО, което уж е виновно за катастрофата заради изстрелян от него лазерен лъч. Периодично се появяват и съобщения, че различни съвременни кораби приемат сигнала SOS от „Титаник”, заблудил се във времето и пространството.
1919 г. с декрет на съветската власт са създадени трудово-възпитателните лагери, наречени ГУЛАГ. Това е името на Главно управление на наказателните лагери към НКВД – държавен орган в Съветския съюз, отговорен за администрацията на системата от основни съветски работнически лагери за изправителен труд от 30-те до 50-те години на 20 в.
Макар лагерите да приютявали голям брой осъдени – от дребни джебчии до политически затворници – голям брой от тях били намерени за виновни посредством опростени съдебни процедури, като НКВД тройките и други средства извън обсега на правосъдието. ГУЛАГ се разглежда като основен инструмент за политическа репресия в Съветския съюз.През 1918 г. водачът на болшевиките Владимир Ленин нарежда „ненадеждните елементи” да бъдат затваряни в лагери, като потенциални „врагове” на Революцията. Първият концлагер в Съветска Русия е създаден през 1919 г. в манастира на остров Соловки. Към 1921 г. има 84 лагера, като основната им цел е да се „превъзпитат” изпратените там хора. Обикновено това са благородници, свещеници, търговци, определени като „буржоазия“, но и много други „врагове на народа” от различни обществени и социални нива.След смъртта на Ленин неговият „наследник” Йосиф Сталин има ново виждане за ролята на лагерите като база за ускоряване на индустриализацията чрез принудителен труд. През 30-те години на 20 в. ГУЛАГ започва да се разраства и заема централно място в икономиката на СССР. Дейността му обхваща добив на злато, въглища, дървесина, строеж на заводи, пътища, както и осигуряване на работници за всички сфери на стопанството и икономиката.По-късно приемниците на Сталин започват постепенно да намаляват броя на затворниците, да осъзнават неефективността на ГУЛАГ в икономически план и да признават частично несправедливия характер на тази система за принудителен труд. Но лагерите не изчезват напълно. През 70-те и 80-те години се използват за новото поколение врагове на СССР, дисиденти, националисти и криминални престъпници и темата намира широк отзвук в международни организации за човешки права. Постепенно лагерите започват да имат своя роля в дипломацията на Студената война. Едва през 1987 г. се започва окончателното премахване на съветските политически лагери.
1923 г. в „Риалто тиътър” в Ню Йорк се провежда първата в света комерсиална прожекция на озвучен филм. Всъщност първите опити за озвучаване на филми са правени още през 1889 г. от Томас Едисън. Тогава обаче резултатите са незадоволителни, тъй като звукът и изображението не са синхронизирани.
През 1894 г. Емил Рено успява да синхронизира шумове със своите прожекции на „светлинни пантомими”. През 1900 г. е направена първата публична прожекция на озвучен филм, без да окаже влияние върху комерсиалното киноразпространение, но разработките в тази област продължават. Междувременно се търсят различни решения за заобикаляне на проблема с липсата на звук – прожекциите често се правят с акомпанимент на музика, свирена на живо в салона, в някои случаи актьори зад сцената четат диалозите или коментират сцените, а понякога и създават различни звукови ефекти.По този начин навлизането на звука в киното се превръща в постепенен процес на усъвършенстване на звуковата техника и средствата за синхронизиране на звук и изображение. През първите години на този преход звукът се възпроизвежда от поредица дискове, всеки от които има дължина по няколко минути и които се пускат последователно, следвайки развитието на действието във филма. Едва през 1923 г. в Ню Йорк е направена първата комерсиална прожекция, при която се използва система със звукозапис върху самия филм. За първи озвучен пълнометражен филм обикновено се приема „Дон Жуан”, режисиран през 1926 г. от Алан Кросланд с участието на Джон Баримор, а за първи филм с говор – „Джаз певецът”, режисиран също от Кросланд през следващата година.Любопитен факт е, че първите озвучени филми са сравнително примитивни и зле направени и отношението на публиката към тях често е отрицателно. Озвученото кино се превръща в самостоятелно направление едва през 1932 г., когато техниката позволява самостоятелното записване на звук и изображение, които се синхронизират впоследствие чрез постсинхронизация.
1943 г. самолети на Антихитлеристката коалиция извършват масирана бомрардировка на бившия автомобилен завод „Минерва” (тогава използван за ремонт на германски военни самолети) и град Мортсел (край Антверпен, Белгия). Загиват 936 цивилни граждани, включително 209 деца.Прочутата белгийска марка започва съществуването си като производител на велосипеди. Създател на „Минерва” е холандецът Силвен де Йонг, който се установява в Антверпен през 1897 г. Фирмата навлиза в новото си поприще постепенно, като показва леки четириколесни возила на няколко изложби. Истинското начало на серийно производство обаче е поставено чак през 1902 г. Тогава компанията е преименувана на „Минерва Мотърс” и започва да изнася леки автомобили с пределно проста конструкция във Великобритания. Високото реноме, което „Минерва” си създава, помага на компанията да стъпи на крака удивително бързо след края на Първата световна война. В началото на 20-те компанията произвежда по 2 000 возила годишно, а фабриката в Антверпен се разширява значително. Открит е завод и в Брюксел, където започва производство на товарни автомобили. Краят на възхода на „Минерва” съвпада с настъпването на Голямата депресия в Европа. Лансираният през 1930 г. осемцилиндров модел AL се проваля и в „Минерва” решават да преминат към конструирането на по-достъпни и малки возила, като отстъпят от пазара на свръхпрестижни лимузини. Загубите обаче продължават да нарастват и в началото на 30-те години дори усилията на белгийското правителство да подпомогне изпадналата в криза компания не дават резултат. След безплодна реорганизация през 1934 г. „Минерва” фалира и е обявена за продан. Купува я Матю Ван Роген – собственик на другата най-голяма белгийска автомобилна компания „Империя”. През 1937 г. на салона в Брюксел е изложен забележителен нов модел с марката „Минерва”, но той така и не влиза в серийно производство. Две години по-късно интерес към предприятието проявява Еторе Бугати. Но Втората сетовна война слага край на плановете му да възроди някогашната слава на „Минерва”. По време на германската окупация на Белгия фабриките на компанията бълват армейска продукция. След Войната „Минерва” така и не успява да създаде конкурентен нов модел и започва да сглобява автомобили по лиценз на Standart и Vanguard.
1951 г. в Лондон се провежда първият конкурс „Мис Свят”. Първият конкурс се е състоял по време на фестивала на Великобритания. В него са участвали едва 26 момичета, които са се състезавали за чек от 1000 британски лири. През своята история конкурсът е успял да набере над 500 млн. лири, които са били дарени за различни каузи. Може би една от най-известните носителки на короната е холивудската актриса Хали Бери. Бивши победителки в конкурса „Мис Свят” дори са се появявали в 12 от филмите за британския шпионин Джеймс Бонд. Любопитен факт е, че през последните няколко години организаторите обявяват конкурса под мотото „Красота и ум” в опит да променят имиджа на тези мероприятия, които се смятат за състезания за празноглави красавици. Първият конкурс за красота „Мис Свят” е организиран от бизнесмена Ерик Морли. Състезанието обаче започва и завършва със скандал, защото всички участнички трябвало да се явят на подиума само по бански костюми. Година по-късно на бял свят се появява официално „Мис Вселена”, чиято родина стават САЩ. Съревнованието между двата конкурса бързо изпреварва с малко по-възрастния „Мис Европа”, който е френски патент от 1948 г.Идеята за „Мис Свят” се ражда, когато в следвоенна Англия правят огромен фестивал, за да покажат на света, че страната все още е велика сила. По време на този фестивал британските филмови магнати искат да намерят типичната англичанка, която да налагат. Затова организират конкурс за красота „Мис фестивал”, който учудващо събира повече от 3000 кандидатки. Печели го 20-годишната дъщеря на ирландски пастор, а наградата й е да обикаля една година света и да рекламира Англия. Успехът на това начинание провокира един предприемчив пиар специалист Ерик Морли, който по онова време работи за голяма компания за организиране на развлечения. Именно Морли е автор на най-големия в момента международен конкурс „Мис Свят”. В началото на 50-те обаче желаещите не били толкова много. Според официалните твърдения на Морли, той употребил много месеци труд и средства да осигури представителки от чужбина и съответно да им намери спонсори. Така или иначе кандидатките чужденки стигнали едва цифрата 5. Близки на Морли разказват, че за да спаси положението, той започнал да обикаля гетата, където вече живеели достатъчно много емигранти с най-различна кръв и облик. Нещо повече, смелият британец станал причина историята на най-големия конкурс за красота да да започне скандално. Той решил кандидатките да се представят не в сковани дълги рокли, а по бански костюми. Този факт днес се приема като даденост, но в консервативна и пуританска Англия от средата на миналия век било повече от шокиращо. Морли обаче не се притеснявал, защото от опит знаел, скандалът обаче е една от най-ефективните форми на реклама. И не сбъркал. Ерик Моли е първият мъж, който официално направил конкурсите свой бизнес. Още след първия успех, той побързал да регистрира марката „Мис Свят” на свое име, което в последствие донесло цяло състояние на него и семейството му. Регистрирането на запазените права от Ерик всъщност изравя томахавката на войната. Клод Бер, шеф на международния комитет на създадения през 1948 г. конкурс за красота „Мис Европа” отдавна мисли да разшири границите му извън стария континент и дори помага сериозно на англичанина.Бер е бесен, че колегата му измъква под носа правата. И мълниеносно се прехвърля при онези, които се очертават като бъдещата сила на шоубизнеса – американците. Там вече повече от три десетилетия се избира “Мис Америка”, а година преди пръкването на „Мис Свят” в Калифорния е направил фурор бала на Холивуд, който сам по себе си е състезание на красавици от къде ли не. Така че ръкавицата е хвърлена и през 1952 г. официално стартира ежегодния фестивал „Мис Вселена”. Така женската красота става инструмент в ръцете на предприемчивите мъже и те започват да печелят от нея, състезавайки се помежду си за все по-богат улов.
1983 г. е открит пакът „Дисниленд” в Токио. Със самото влизане посетителят се сблъсква с множество магазини и заведения, в които може да се пие едно кафе заедно с множество герои от приказките и анимационните филмчета на Дисни. Паркът е разделен на няколко зони: Дивия Запад, Страната на приключенията, Страната на чудесата и др. В парка има десетки атракции, а зоните са подредени в кръг и е най-удобно да се мине през всичките, движейки се по часовниковата стрелка. В „Страната на приключенията” най-интересната атракция е „Карибските пирати”. Самата атракция включва возене с гондола из карибските пристанища, като по време на пътешествието екипажа на гондолата бива преследван и обстрелван от враждебните пирати. В „Дивия Запад” пък безспорен лидер е „Влакчето в скалистите планини”. Други интересни атракции в тази част са пътуване по Мисисипи с кану, посещаване на острова на Том Сойер както и много други. 1989 г. при неконтролируемо нахлуване на запалянковци на стадион „Хилзбъро” в Англия загиват 96 души. В злополучния ден в 15.00 ч. следобед на стадиона в Шефилд започва футболната среща между отботите на „Ливърпул” и „Нотингам Форест”. По онова време стотици фенове все още са пред вратите на стадиона. Полицията решава да отвори изход С. Когато това става, огромна тълпа нахлува в стадиона и се насочва към централно разположените сектори 3 и 4. Феновете най-отпред са притиснати към 4-метровата ограда, но освен тях никой друг не забелязва какво се случва. Между отделните сектори е имало здрави стоманени прегради за предпазване от хулигански прояви.В 15.06 ч. съдията спира мача, след като хората панически започват да прескачат оградите и да нахлуват на игрището. Единственият изход е към игрището. Малка част от оградата рухва и през пролуката се излива поток от задъхващи се хора, ранени и мъртви, докато други продължават да прескачат оградите.Полицията и „Бърза помощ” не смогват да помогнат на ранените. Голяма част от полицията прави кордон, като блокира 3/4 от игрището, за да не могат феновете на „Ливърпул” да достигнат тези на „Нотингам”. Парадоксално фенове на Нотингам, опитали се да излязат на тревата, за да окажат помощ, са спрени. 94 души загиват на стадиона, двама умират от раните си по-късно в болница. 700 души са ранени.Разследването на причините, довели до трагедията, е възложено на лорд Джъстис Тейлър. 31 дни по-късно той публикува доклад, известен като Доклад на Тейлър, в който се дават препоръки за преустройство на стадионите. Сред важните точки в документа са премахване на преградите между отделните сектори; седящи места за всички зрители; поне по един изход за всеки 1500 зрители; осигуряване на пътища за евакуация от всяка точка на стадиона.
В България:1914 г. е учредена Българска фондова борса в София. Правилникът й влиза в сила от 1 юни 1915 г. Българският капиталов пазар се появява в началото на 20 в. През 1862 г. в България се създава акционерно дружество „Пчела”, а две години по-късно в Цариград възниква Българското търговско параплувно дружество „Провидение”. Първият Закон за борсата е приет през 1907 г. и регулира структурата и дейността на фондовите и стоковите борси в страната. На 15 април 1914 г. с царски указ №7 се разрешава учредяване на първата истинска фондова борса в България – Софийска фондова борса. Според указа Софийската фондова борса е „тържище, където се срещат членове на борсовата корпорация и борсови посредници за покупка и продажба на публични и частни ценни книжа“. Софийска фондова борса започва реална дейност през януари 1918 г., като първоначално на нея се търгуват акциите на 21 дружества. През 1922 г. е приет Правилникът на борсата, в който се регламентират нейното управление и устройство, изискванията за членство, както и редът и начинът на провеждане на борсовите сесии.Работата на Софийска фондова борса е прекъсната за около три години в периода ноември 1925-септември 1928 г. По време на Световната икономическа криза от 1929-1933 г. борсата работи символично поради фалита на много компании и липсата на достатъчно сделки. След края на кризата борсовата търговия се активизира, търгуваните обеми се увеличават, а на фондовата борса са листирани около 30 дружества. През 1947 г. Софийската фондова борса прекратява със закон своята дейност. През юли 1991 г. капиталовият пазар в България възобновява своето съществуване с приемането на Търговския закон и през октомври с.г.
1947 г. в София е създадена Българска народна филхармония, преименувана през 1949 г. на Софийска държавна филхармония.Днес Софийската филхармония включва в своя състав Национален филхармоничен оркестър, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов” и „София” квартет, с ръководител Ангел Станков.1957 г. в София е открит Централният универсален магазин. За времето си тогава ЦУМ е най-големият универсален магазин в България, (практически първият социалистически МОЛ). Това е и първият голям универсален магазин в София.Сградата е проектирана от архитект Коста Николов през 1956 г. Обектът има търговска площ от 19 000 кв.м на шест етажа и офис помещения на площ от над 11 000 кв.м на три етажа в централната част на града. В миналото е считан за най-големия търговски център на Балканския полуостров. Комплексът е част от архитектурния център на София, т. нар. Ларго. Основно е реконструиран през 1986 г. под ръководството на арх. Атанас Николов. Търговските площи в ЦУМ са разположени на шест етажа с площ над 15 000 кв.м. Офис център ЦУМ е разположен на последните три, от общо деветте етажа в сградата. През 2001 г. завършва проект за обновяване и реконструкция на ЦУМ, който е осъществен под ръководството и наблюдението на британски екип.Любопитен факт е, че ЦУМ става известен и с едни от първите ескалатори в България.
[spider_facebook id=“1″]
