Преди 146 години бе обесен Васил Левски. Оттогава близо век и половина на тази дата се явяваме на символичен рапорт пред паметника на Апостола. За да му кажем какво става с неговата и нашата България. Какво става с чистата и святата република? С братството без оглед на вяра и народност? Още ли народната работа стои над всичко или вече й казваме просто политика?
От Дякона не ни останаха много записани думи. Но и те са достатъчни, за да разберем какво мисли той за нашето време. В републиката, пише Апостолът, „всекиму ще се държи сметка за делата“. Така ли е днес? „Работим изцяло български и не искаме да се водим по никого извън Българско“, заявява Левски. Но така ли е днес? В бляновете си великият карловец вижда как хората избират свободно своите управници и в тази нова България „всичко ще зависи от вишегласието“. Днес и това право е обект на посегателства.
Неслучайно пред османските власти Левски изрича едни горчиви думи: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.“
Левски надживя всички превратности на новата ни история. Неговите портрети висят в много кабинети като икони в запусната черква. Но вярата в родината и волята за истина и правда са по-силни от всяко униние. С тях един дякон събуди цял народ и го поведе към свободата. Научи ни, че не само времето нас обръща, но и ние него обръщаме. Показа ни, че дори робът може да е свободен, както може и свободният да погуби свободата си, защото това е въпрос на избор. Въпрос на борба.
В тази борба Левски загуби себе си, но спечели за цял народ. Днес най-добрата почит към Апостола не са венците, а съзнанието, че не думи трябват, а дела. Че съдбата ни не е в ръцете на неколцина, а в нашите дружни усилия.
Поклон пред делото на Васил Левски.
Да живее България!
Каква е вашата реакция?
