Духовните ни храни са ерзац и това става застрашителноГоворейки през годините за и против чалгата, постепенно я легитимирахме. Допуснахме да стане част от звученето на нашенските празници, дори на баловете на абитуриентите, да гърми безпощадно от дискотеките по курортите ни, да се шш настани трайно в медиитеж и публичната ни среда. В началото имаше известна съпротива, някои бяха Ш по-яростни, помня, че самата аз отказвах да участвам в предавания, в които гостуват чалга певици. Е, загубихме…
С времето чалгата завзе ‘ЧнВ наистина цялата медийна среда, а не само специализираните рубрики – вече е норма неука фолк певица да дава акъл от уж уважавано публицистично предаване, а смайващата неграмотност на примитивната Софи Маринова да се представя като „етническо многообразие“ и контра интелектуален шик. Вече е кристално ясно, че чалгата е свързана с мутрите, с момчета с дебели вратове и луксозни коли, които застроиха Черноморието ни, красивите ни планински курорти, дори и с незаконни нощни клубове, от които отново агресивно дъни прословутата чалга.
След тези мъчителни години на смяна на звуковата срзда, на вкуса, сега се оказваме пред няколко факта, които са резултат от изминалата чалга доминация. В жанра бяха погълнати фолклорни мотиви, градски напеви, дори рок. Гледайки предаването „Гласът на България“, със съжаление установявам, че нашенските песни бяха оскъдно количество и главно от епохата на Тончо Русев. Нямаше нови шлагери, ново звучение на съвременни български песни.Популярната ни в миналото поп музика някак заглъхна, отстъпи място на чалгата. Не създаде дори толкова ярки нови звезди. Старите си въртяха старите хитове и главно лежаха на лаврите си. И главно внимаваха да не загубят съвсем пазара, държаха се „гъвкаво“ към преуспяващите им колеги от чалгата…
Така стигнахме до обезвучаването на българското песенно изразяване, което всяка година лъсва на Евровизия. Българските избранници пеят в стилистиката на някакви неясни европейски музикални правила, няма нашенска звучност, характерен ритъм… Това е признак на сериозно обезличаване, нали така?Друга плашеща акция е активното продуциране на ново поколение – прясно поколение поп чалга, като Сузанита, Гери-Никол и Тита. Още ученички, на ръба на пълнолетието, те се развяват в мрежата голи и полуголи, събират очите на младите със силиконови джуки, яки дупари и чутов-но кълчене…Текстовете им нямат нужда от коментар, просто е дори неудобно да ги цитираш. Момичета на по 15-16 години, които пеят за оргии и секс, за пари и пръснати дисплеи и панели…
Тези вече се имат за звезди, налагат се като звезди, а и реално са такива – подрастващите ги знаят, обожават и харесват, искат да приличат на тях, медиите ги въртят непрекъснато. Малко заприличахме на порядките на циганите, чиито момичета се счита, че на 14 години е нормално да имат деца, да станат дръзки сексуални обекти. В това има нещо наистина примитивно отчаяно и цинично. Да не говорим, че е и напълно незаконно… Но свалянето на границите, приемането на случващото се за нормално, превръщането на плътта, секса в нещо дори тривиално, в нещо като основна част от публичното зрелище, задължително привличащо интереса на публиката, не е особено безопасно. Друг факт, който е неоспорим след цялото това оварваряване, е, че пеенето е неразривно свързано с голата плът, със секса, които са демонстрирани открито в клипове, поведение, особено на това прясно чалга поколение. И тук не говоря за телевизията на чалгата, която някои европейци припознават като порно канал.
Вече сме свикнали, че в две от гледаните предавания на националните ни телевизии – Би Ти Ви, „Шоуто на Слави“ и Нова, „Господари на ефира“, сериозните теми съжителстват с еротичен балет или размахването на прелестите на адреналинките. Свикнахме да гледаме проблемите на болните деца или изнуд-ванията на мошеници от всякакъв калибър на фона на зле прикрита еротика и щедро показана плът. Това са формати, които публично наложиха, че най-тежките ни болки и преживявания ще са омешани със сластните гърчове на плътта. Продуцентското схващане, че така публиката ще се зариби да гледа и някои сериозни теми, доведе до този миш-маш.
Стиховете на Вапцаров изпети и показани наскоро в съблазнителни пози от чалгаджийката, която стана обект на множество коментари, е само следствие от този наложен вече в медиите модел. В него няма как да почувстваш нещо над плътта и всички сериозни теми минават някак покрай ухото на зрителя. Така телевизиите смятат, че развиват актуална Журналистика. Боже, напушва ме смях! Като при това се изтъква от продуцентите, че така е в повечето известни телевизионни формати. Да, ама не! Защото от Джей Лено през всичките му последователи в подобни сатирични, ангажирани предавания видяхме, че такава симбиоза между актуалното и плътските примамки просто не съществува. Това е българска рецепта, от която явно е време да се извади съставката „мутренски вкус“.Безпомощността да се закове вниманието на публиката от коментари на проблеми и преживявания, над нивото на изредените плътски атракции, явно вече е крещящ факт, който е време да бъде оставен в миналото.
Наложилата се привичка поезията, особено любовната, да не може да съществува извън плътта и секса в най-демонстративния му вид е наистина плашеща. И не е толкова безобидна за публиката, приучена да се зарибява на най-примитивното ниво. „Горният“ етаж на чувствата, стремежите, с днешна дата се считат за скучни и задължителни главно за зрелостен изпит. Именно това може би е и една от причините младите да не могат да усетят и разберат голямата поезия, другото ниво на чувстване и стремежи, извън бук-валността на плътското.
Може би тук е една от сериозните причини и за кандидатстудентските бисери, неразбиране и незнание на подрастващите, тъй като самото обкръжение не им е дало възможност да скочат на духовно ниво, в голяма степен ги е осакатило емоционално и морално… Тук не откривам Америка, че човек трудно съществува единствено на ниво страсти, плът и други подобни прелести. Медиите, музиката, поезията трябва да го откъсват от този откровено опростачващ и в крайна сметка унищожителен за всички ни модел…
Всъщност, ако разширим периметъра на тези „усилия“ за опростачване, е наложително да поставим във фокуса веещите се по улиците афиши на инициативни актьори, известни от екрана на телевизиите. От тези афиши се разбира, че те са се кооптирали с роднини и колеги, немного на брой, и са си само-произвели представления, които широко предлагат на публиката. Няма никакви професионални критерии – всеки средна ръка актьор може да бъде режисьор, авторите на текстовете в повечето случаи изобщо не се споменават. Но в„аткрактивни“пози са снимани телевизионните любимци. Ако се вгледаме в една стена с афиши на улицата, тези на чалга певците не са по-различни от тези на „актьорите“, сеещи „култура“. Тук има един наистина сериозен въпрос – не изкривиха ли прекалено много подобни частни инициативи представата на публиката що е театър?
Не сведохме ли този интерес на българина отново към примитивни и първосигнал-ни страсти – истеричен смях, забавление с познати шутове. Театърът все пак е изкуство, което може да кара зрителите да преживяват, да осъзнават много от проблемите си. В тази изкривена среда е някак екзотично и неудобно да отидеш на симфоничен концерт или на изложба. Така не възпроизвеждаме ли публика, която да свиква с лесносмилаеми и примитивни храни? Има ли кой да защити публиката ни от подобно разгулно предлагане на непрофесионално регулирани стоки на културния ни пазар? Къде са професионалните съюзи? Не се ли изземва така не само публиката на професионалните театри, но и се заличава възможността на зрителите да живеят поне час половина в свят, над пазара на мечките-стръ-вници, които обикалят страната ни с безподобна отвратителна продукция?
Все въпроси, които водят до други, по-сериозни. В какво всъщност се превърнахме? В консуматори и най-страшното – в много бедни консуматори. Колкото и да е абсурдно, е типично за България. Духовните ни храни са ерзац и това става застрашително! Преди време прочетох един чудесен фейлетон на Михаил Вешим по темата. Той споделяше, че както в магазина има надпис „имитиращ продукт сирене“ на ментето с палмовото масло, така и върху някои нашумели „литературни“ заглавия трябва да пише „имитиращ продукт книга“ – това, което има между кориците, само визуално се води книга. Мисля си, че всъщност подобен етикет трябва да сложим на почти цялата българска култура напоследък – „имитиращ продукт театър“, „имитиращ продукт музика“, „имитиращ продукт кино“ и т.н.Не е смешно, нали?!
Каква е вашата реакция?
