Миналата седмица проф. Нели Огнянова изнесе онлайн лекция за медийния плурализъм в България по повод включването на платформата Move BG в Mediainitiative.eu. За онези, които са пропуснали лекцията и дискусията, предлагаме текста тук.
Проф. Огнянова е преподавател по медийно и право и информационни политики на ЕС в Софийския университет.
Конкретният повод за тази дискусия е участието на България в европейската дискусия за медийния плурализъм.
За да се включи България в тази подписка (общо са нужни един милион подписа), за да е сполучлива тази инициатива, в България се нуждаем от 13 500 подписа, което никак не е много и смятам, че е напълно възможно да дадем своя принос за гарантирането на медийния плурализъм в ЕС.
Ако започнем да говорим за плурализма, както съм се разбрала с моите домакини, един от първите въпроси ще бъде какво представлява плурализмът. Той е очевидно свързан с медийното съдържание. Въпросът е: винаги ли, когато има огромен обем от медийно съдържане, на лице е плурализъм?
Аз съм приготвила 3 числа: 357, 114 и 87. За някои от вас, които следят българския медиен пейзаж, тези числа говорят нещо, за други – не. Всъщност това са числа от статистиката, с която разполага Националният статистически институт. Вярно, че тя е малко изместена от времето, защото данните са малко стари. Според НСИ в България се издават 357 вестника, има 114 телевизии и 87 радиостанции. Много ли е това или малко?
Дали това е достатъчно да кажем, че у нас има медиен плурализъм? Предполагате от начина, по който задавам въпроса, става ясно, че не e. Не винаги много означава плурализъм. Не слагаме знак за равенство между многообразие и плурализъм. Очевидно е, че още някакви условия трябва да бъдат изпълнени, или поне това е тезата, която искам да защитя пред вас.
За да можем в една държава с големи обеми медийно съдържание да имаме постигнато някакво ниво на медиен плурализъм, това е част и от един друг разговор: това е тезата, че ако имаме интернет, имаме плурализъм. Няма значение какво се случва с телевизиите, няма значение какво се случва с печатните издания – важното е, че чрез мрежата имаме достъп до всичко – така че въпросът за плурализма не стои много остро. Така ли е?
Моята теза е: разбира се, че интернетът е важен, но плурализмът е нещо повече. Ако отворите книги и се запознаете с дефинициите за плурализъм, ще видите, че те са много различни. Аз съм избрала, одобрявам, харесвам една дефиниция, с която работи регулаторът в областта на електронните съобщения в Обединеното Кралство. Това е Ofcom и работи с дефиниция на плурализма, която има няколко елемента, няколко изисквания. Класически, когато говорим за плурализъм, казваме, че плурализмът е вътрешен и външен. Изискването за вътрешен плурализъм в една държава означава, че журналистиката работи с определени стандарти в областта на медийното съдържание. Когато се разработва една тема, трябва да се представят различните гледни точки – това е препратката.Вътрешен плурализъм е разработването на тема, въпрос, задача представяне на различните гледни точки, т.е тук отговорността сякаш е на самият журналист – той е централната фигура, той е важният. Лесно е да се каже, но лесно ли е да се постигне?
Ако дадем примери само от последната една година за вътрешния плурализъм, има явления, които са прекрасна илюстрация защо това е трудно. Например през последната година имаше протести. Tелевизиите, радиостанциите, печатните издания, но да си представим телевизията – следвайки идеята за медиен плурализъм, тя често представяше една след друга двете гледни точки на хората от протестите и на хората от така наречените контрапротести.
Някак си във втората част на тази година в България започнаха да съществуват такива логически двойки „про и контра“ и действително в актуалните предавания по изискванията на вътрешен плурализъм се представяха и двете гледни точки. Но това ли е вътрешният плурализъм, това ли е да минеш по еднакъв начин през едното събитие, през едната група хора и техните възгледи и събития и през другата? Еднакво тежки ли са те в обществото, еднакво значими ли са? Или в обществения дневен ред те имат някаква различна тежест? Ето това е въпросът, който иска своя отговор.
Или пък още един пример: през годината, за съжаление, в България имаше ръст на идеологии близки до неонацизма и фашизма. От гледна точка на вътрешния плурализъм, може ли да се твърди, че новинарските предавания трябва да отразят както тези идеологии, така и хората, общностите, които не ги споделят, които смятат, че това не е право на изявяване на мнение, че фашизмът е престъпление. Това са въпросите, пред които се изправя българската журналистика.
Впрочем от правна гледна точка трябва да кажем, че вътрешният плурализъм е изискване за обществените медии. Законът за радиото и телевизията изисква изрично вътрешен плурализъм. За предаванията на обществените медии в закона е казано, че в новините и актуалните предавания, обществените медии са длъжни да се поддържат към изискванията на плурализма. Няма такова изрично изискване, записано за всички медии и впрочем може би трябва да напомня, че да речем, България е една от държавите в ЕС, в които се допуска една политическа партия да има електронна медия. Това същото е спорен въпрос.
Виждаме, че има цял спектър от въпроси, букет от въпроси, които засягат иначе простия принцип за вътрешен плурализъм. По отношение на другото измерение на плурализма, така наречения външен плурализъм или структурен плурализъм. Тук вече напускаме територията на едно отделно предаване, или на една отделна тема. И когато говорим за външен плурализъм в България, се интересуваме от медийната картина като цяло, т.е интересуваме се каква е медийната система и разглеждаме различни критерии – дали съществува, да речем, културен плурализъм и географски плурализъм, политически плурализъм. Това не става спонтанно, тук има нужда от регулация.
Ще дам един пример: мислете за географския плурализъм. Ако се обърнем отново към данните на НСИ и си представим, че България е разделена на шест региона, ще забележим, че от броя вестници, които споменах – 357, над 200 се издават в София. Съвсем малък е броят на вестниците, които се издават, да речем, в Североизточен район.
С телевизията каква е работата – по данни на НСИ в България за 2011 г. са произведени 700 000 часа от телевизионни предавания – 60 % от тях са произведени в Югозападния район, в който се намира София. И производството на телевизионни предавания е разпределено много неравномерно в България.
При радиото диспропорциите са още по-отчетливи. 70% от произведените радиопредавания са в Югозападния район, така че от гледна точка на географския плурализъм има проблем. От гледна точка на културния плурализъм това е свързано и с достъпа до култура и впрочем, когато говорим за външен или структурен плурализъм, трябва да мислим за две неща: важно е предлагането на съдържание – плурализмът е важен от гледна точка на съдържанието, но плурализмът ни е важен и от гледна точка на достъпа до съдържание.
Така става ясно, че ние трябва да се интересуваме не само от достъпа на съдържание, трябва да се интересуваме от цялата верига на медиите. Трябва да се интересуваме и от разпространението и възможността за достъп, т.е когато мислим за плурализъм, трябва да го мислим във всички звена. Веригата е дълга, елементите са от носителите на права, през финансирането, през производството на съдържание, през миксирането и производството на програми и по-големи компоненти, през разпространението и различните форми, до аудиторията.
Това по темата за структурният плурализъм, която е много голяма. Тук много важна е ролята на законодателя и тази на регулатора. Защо? Представете си какво извършва регулаторът, когато решава кой да работи на един пазар, използвайки радиочестотен спектър. Той прави някаква преценка. Защо: спектърът е ограничен ресурс и регулаторът по някакви критерии, определени в закон, трябва да каже, от гледна точка на общото благо, кой да използва този ограничен ресурс – радиочестотен спектър.
По какви критерии регулаторът трябва да реши, прилагайки закона, кой получава правото да използва спектър? Естествено, трябва да има предвид т.нар. външен плурализъм, да види как стоят нещата географски, как стоят в културно отношение, какви трябва да бъдат форматите, от какво има нужда в конкретния регион, конкретното население, т.е регулаторът е много важна фигура, когато става въпрос за структурен плурализъм.
И така. След като вече сме сметнали и географския, и културния плурализъм, и плурализма на производство, и плурализма на разпространение и достъп, можем да вървим към последната дефиниция според Оfcom. Бихме могли дори да го видим: Ofcom казва, че не може да се допусне в една държава едно лице да има твърде голямо влияние върху общественото мнение и политическия дневен ред. Значи не е достатъчен вътрешният плурализъм, не е достатъчен и структурният плурализъм – трябва да се осигури да няма това изключително влияние върху общественото мнение.
Сега ще си позволя да се обърна към българската медийна картина и да поразсъждаваме малко върху това, дали можем да констатираме лица, които да имат твърде голямо влияние върху общественото мнение и политическият дневен ред. Сигурно всеки има различни примери. Аз бих искала да ви предложа за обсъждане два примера. Струва ми се, че през годините има няколко, да речем два отчетливи примера, за които можем да говорим. Първият е свързан с периода на либерализацията на пазара. Тогава, когато от времето на държавните и електронни печатни медии преминаваме във времето на търговските печатни медии. Тогава става ясно, че търговските медии, частни поначало, ще се финансират, използват такъв бизнес модел, че ще се финансират чрез реклама. Тогава става ясно, че едно лице ако има голямо влияние върху сектора на рекламата и същевременно има голямо влияние в медиите, то ще може какво да извършва? Да продава медиен продукт на аудиторията, а от друга страна да продава аудиторията на рекламодателите. Влиянието започва да става важно.
Има ли тук интересен момент за правото? Да, има интересен момент, защото едно такова лице с тези две влияния съчетания получава привилегировано положение на пазара, каквото останалите медии нямат. Затова правото в много държави се интересува и регулира връзката между рекламен пазар и медиен пазар. Българско право също се опита по някакъв начин да регулира тази връзка, но да оставим нещата така, както са тук. Просто като пример, като илюстрация, за тази възможност за получаване на влияние върху общественото мнение и политическия дневен ред.
Втори пример: в един друг момент – моментът на цифров преход. Тогава става ясно, че цифровият преход е период, в който могат да се пренаредят участниците в медийният пазар и някой, който е нямал много голямо влияние, да получи предимство, ако успее в края на аналоговата ера да има повече честоти и законът да бъде създаден така, че от това място той да има контрол върху бъдещите цифрови платформи. Може да случи така и има смисъл да обсъдим дали в България това е допуснато- едно лице да оперира едновременно на пазар, на който има печатни издания, на пазар, на който има телевизионно производство – произвеждат се телевизионни програми, разпространяване наземно чрез спектър. След това същото лице или група да има влияние на пазара, който е на разпространение на телевизионни програми чрез цифрови мрежи, да има контрол върху интернет сайтове и по този начин това лице или група да има доста голямо влияние както и върху общественото мнение, така и върху политическия дневен ред. За да конкретизирам за какво става въпрос, ще си послужа с цитати от известни медиите. Тезата ми е, че е трудно в България се говори за хората с много голямо влияние. Предполагам, че самите цитати се виждат едва ли има нужда да ги чета.
Все пак в медиите има такова интервю: „Г-н Гергов (става въпрос за Красимир Гергов, собственик или лице с участие в рекламни агенции, в медии), редно ли е да имате повече от една рекламна агенция и ако е така, това не уврежда ли лоялната конкуренция?“ – „Дори да съм направил такива сделки, не е нормално да говоря за тях, понеже са забранени по закон.“
И вторият пример: интервюто е на Поли Паунова от Медияпул с мандатоносителя Сергей Станишев. „Кой влиза в кръга на Корпоративна търговска банка?“ – „Предполагам самата банка и медиите, които са свързани с нея“ казва г-н Станишев – „ Делян Пеевски от този кръг ли е“ – пита Поли. – „Предполагам, че да“ – казва Сергей Станишев.
Тези цитати ми вършат хубава работа, защото в България се иска, когато се говори за хората с голямо влияние в медиите, винаги всеки факт да се доказва. Същевременно работата с факти е изключително трудна. Нека да се опитаме все пак да поговорим с факти как през годините са се формирали тези влияния.
Тезата ми е, че медийните концентрации, които в момента се наблюдават, не са нещо метеорологично. Те не са природно явление. Те са се създали не без решаващото понякога участие на властта. Няколко примера: започнала съм доста произволно, не знам дали хронологично, с края на миналото време.
Това е времето на тройната коалиция, когато беше взето решение аналоговите честоти да се предоставят без конкурс на български юридически лица. Казвам какъв е резултатът: 80% от тези аналогови честоти, през 2009 г. бяха предоставени на търговски компании, свързани с Красимир Гергов, от една страна, и на търговски компании, свързани с Ирена Кръстева, от друга страна. Това може да се прочете в медиите от 2009 г. Кое е особеното тук – че по начало честотите трябва минават през състезание, през конкурс.
Регулаторът създаде правила, в които водещ критерий беше обемът реклама. Връщам се на ролята на връзката между медийния и рекламния пазар. Напълно логично, естествено, е този, който има влияние на рекламния пазар, да има по-големи шансове да получи по-големи аналогови честоти. А по-нататък този, който получи аналогови честоти в края на аналоговото време, получава предимство на старта на цифровия преход. Това се отнася, както за едната от двете групи, за които говоря, така и за другата.
Друг пример, който давам, ще го спомена очаквано, това е отмяната на правната пречка, която беше в ЗСакона за радиото и телевизията от създаването му до 2010 г. и която ограничаваше участието в медиите на лица, които имат дял в рекламните агенции. През 2010-а покрай хармонизирането на закона с директивата за аудио- и визуални медийни услуги, тази пречка отпадна. Абсолютно изчисляемо е кой би могъл да се възползва от отпадането на тази правна пречка.
И още един пример. Действително, не по хубав начин, чрез записа, направен със специални разузнавателни средства на един от бившите министри, стана ясно, че техническите задания за предоставяне на средства от европейски програми са изготвени с участието на служители към рекламни агенции, така да кажем. И след това, през 2013 г. ЕС е преразгледал така получените средства и по няколко проекта, от медиите се вижда, че България трябва да възстанови суми. Една от тези рекламни компании, които трябва да възстановяват, е от групата, за която говоря.
Пристигнало е писмо до фонд „Земеделие“ за възстановяване по три или четири проекта и впрочем проверката, според в. „Сега“, който е подставил въпроса по закона за достъп по закона за обществена информация, продължава. Съвсем накратко ще маркирам още примери, да не забравим сюжетната линия. Давам примери за това, че концентрациите са не без участието на управляващите мнозинства, които при това са различни. Примерите, които давам, се развиват при няколко управляващи мнозинства, което също е важно за нуждите на разказа. Какво става с цифровия проект? За да се осъществи българският цифров преход (примерът е добре известен, само го напомням), трябва да бъдат издадени разрешения, за да бъдат използвани, за използване на индивидуален ресурс, радиочестотен сектор за разпространяване на телевизионни програми. Така или иначе тези разрешения бяха издадени на определени компании. Компаниите вече не са същите, впрочем, но не това е важно. ЕК направи преглед на фактите от гледна точка на това дали са спазени правилата на директивите и стигна до извода, че в България тези разрешения са издавани без да се спазва изискването за прозрачни и недискриминационни процедури.
Знае се какво става в такива случаи – ЕК праща писмо на България, дава срок на страната ни и тя би могла да приведе своите процедури в съответствие с изискванията на директивите. А комуникацията на ЕК с България започна при правителството на тройната коалиция, продължи и при правителството на ГЕРБ, и в момента, при това правителство, страната ни е на съд. Което означава, че през целия този период България продължава да твърди, че не са нарушени стандартите, че разрешенията са издадени при прозрачни и недискриминационни процедури. Естествено преди да има съдебно решение, не можем да твърдим, че се е случило по обратен начин, но аз лично съм склонна да мисля, след като съм прочела документите, че ЕК има основание – чакаме да видим какво се се случи, какво ще бъде решението на съдът.
И последния пример, който искам да дам, е свързан с разпространението на печатни издания – н.нар. решение „Лафка“. То е известно, но да кажа няколко думи за контекста: много е важно, за да достигнат печатни издания до всички краища на страната, дали има по конкурентен начин разпространение на печатните издания. Някои издатели смятат, че техните издания не достигат до павилионите и сергиите и местата за продаване и има такава тема, че от гледна точка на конкурентното право, съществува проблем. Издатели се обърнаха към министър-председателя преди години и през 2011-а той се обърна към Комисията за защита на конкуренцията и тя се самосезира (обаче се казва) да започне секторен анализ на пазара за продажбата на печатни издания.
Този сектор на анализ трае много дълго. Той завърши в края на 2012 г. – две години изминаха. И на 28 октомври 2013 г., когато вече хората чакаха с нетърпение да излязат тези решения, излязоха две решения. Първото решение беше въпросният секторен анализ на КЗК, в което човек може да прочете как изглежда пазарът на печатни издания. Второто решение, което непосредствено последва първото, позволява концентрация. И тази концентрация е между една мрежа за издаване на печатни издания и между една друга фирма, която се занимава с много неща, една от които е продажбата на цигари на дребно. Това, което аз запомних от второто решение, освен друго, е мотото. Мотото е „Цигари и вестник на всеки ъгъл“. Дали това е важно в контекста, за който говорим, за медиен плурализъм, ще продължим след малко.
Сега вече, след като изложих аргументи към тезата си, че управлението винаги има отношение към медийните концентрации, аз съм приготвила цитат, който да покаже другата черта на тази връзка между медии и власт, когато тя съществува.
Избрала съм този фон, надявам се да одобрите вкуса ми, това трябва да е капка, не знам дали личи. Искам някак си да кажа, че в този цитат както в капка вода се оглеждат проблемите на липсващия ни медиен плурализъм. Цитатът е от изказване на Делян Пеевски и то широко известно: „Цветанов поиска да осъществявам чадър в моите медии над престъпни босове и аз за съжаление му съдействах.“ Коментарът е излишен.
До тук приключвам с диагностиката. Сега смятам да продължа малко по-нататък и на основата на това, което се опитах да представя, да кажа какво ми се струва важно. Струва ми се важно да се направи една ключова стъпка: ако може, когато е възможно, да се премине към изготвяне законодателство, което наистина да е в общия интерес. Което означава легитимен парламент, което означава гражданско участие и граждански контрол и което по-нататък е свързано и с воля за прилагане. Ще кажа голяма баналност: в много отношения България има норми, просто нормите не се прилагат. Ако се опитаме да погледнем напред, в това състояние на нещата, бих искала да кажа нещо малко за двете нива, за които се търсят решения.
Едното ниво е националното – какво може да направи България? Какво може да направи българският законодател? Какво могат българските регулатори? И другото ниво, на което си мисля е европейското ниво – ЕС работи по този въпрос. Няма да поглеждам назад и няма да излагам пред вас от къде е минал съюзът, какво е постигнал. По-скоро вървя към повода за този разговор, в момента какво се извършва.
На този екран съм маркирала само две неща от всичко, което се прави в съюза – едното е усилието за организиране на развитието на т.н. мониторинг за медиен плурализъм за всички държави в ЕС. Това е тежко усилие, защото трябва да се изготви специфична методика. Методиката свързана със специален индекс, който се разработва в Европа, след това този индекс трябва да се тества, след това в отделните 28 държави трябва да се проведат анализите и да се види какво е състоянието и тогава вече да се видят мерките, които трябва да бъдат взети. На второ място това, което извършва ЕС след договора от Лисабон, е Европейската гражданска инициатива за медиен плурализъм.
Да започнем с България: какво може да извърши страната ни. Да влезем в темата с пример отново с цитат. Цитатът този път е от друг политик. Този политик е шеф на една парламентарна представена сила – Лютви Местан:
Мина преди две-три седмици едно изказване на г-н Местан през медиите, в което той казва: „Пеевски, и то семейството му, имат един процент от пазара“ – има предвид медийния пазар. Медиите широко отразиха изказването на г-н Местан. Аз отново сложих моята капка, с която искам да кажа, че и върху това изказване можем да видим проблемите на регулацията в областта на медийния пазар. И да кажа какво пречи да се правят преценки на медийния пазар. 1% ли притежават медиите на Пеевски, e въпросът? Кой има отговор? Пет причини да се реагира, причините са повече, смятам обаче, че 5 са достатъчни, списъкът е дълъг:
1. Лицето, за което се твърди, че има 1% липсва от регистрите. Няма го в регистъра на печатните издания, там е Ирена Кръстева. Няма го в регистрите на електронните медии. Може би го има в сайтовете, но струва ми се, че г-н Местан имаше предвид вестниците най-малко, когато говореше. Също така г-н Пеевски в свое изказване каза „моите медии“ – знае се, че той осъществява контрол и самият факт, че той разказва за това, че политиците го търсят, за да им съдейства в определени медии, означава, че той упражнява контрол.
2. Г-н Местан продължава по-нататък. Нещо, което аз не показах – „за разпространението питайте КЗК“, т.е, в сметката не се включва разпространението, което вече деформира оценката. Не можеш да имаш право на оценка за влияние на медиите, ако разсъждаваш само за влияние при производството на медийно съдържание и не включиш останалата важна част от веригата, защото компаниите могат да произвеждат да произвеждат медийно съдържание, но какво от това, когато нямаме плурализъм на достъпа. Какво от това, ако по някакъв причини произведеното съдържание не достига до павилиона, сергията, магазина, бензиностанцията и т.н.
3. Друга причина: за да се направи оценка дали който и да е притежава 1% от медиите или повече проценти, трябват данни. В момента в България проблемът с организацията на емпирични данни, върху които да се правят оценки, върху които да се правят политики, е изключително тежък. ЕС говори за политики основани на данни, има такива съобщения от ЕС, повече от едно, че държавата трябва да правят политики, основани на данни. Няма данни. От къде знаем това? Първо, от личен опит, но да не се позоваваме на това, което ние мислим. Чета решенията на КЗК, въпросните две решения, които споменах – секторният анализ и решението „Лафка“. Вътре има едни дълги цитати, които тук не показвам, за да не обременявам разговора. В първия, секторен анализ, самата Комисия за защита на конкуренцията казва – нямам данни, имам някакви данни, които КЗК събрала, но нямам данни, върху които да правя свой анализ. Все пак мога да кажа по данните, които имам, хоризонтални и вертикални концентрации, и т.н и прочие. Третият въпрос, който задавам, е какво ни пречи да правим оценки?
4. Положението щеше да бъде друго, ако имаше работа за разследващата журналистика. Трябва да признаем, че в България разследващата журналистика е под натиск. В какво се изразява натискyt? В това, че разследващата журналистика има изключително затруднен достъп до определен тип данни, но от журналистите се иска да докажат всяка своя теза. Когато ти нямаш данни, а трябва да докажеш – тежестта на доказване е за теб – тогава ти оставаш с избора това да е тема табу, защото ти знаеш, че ако се опиташ да изкажеш нещо като своя оценка, предположение, като своя реакция или като свой протест срещу някакво явление, винаги съществува рискът да дойде някой до тебе и да иска да докажеш всичко, което говориш.
Впрочем, по тази линия, трябва да споделя казуса „Дойче веле“, няма да го преразказвам. Вярвам, че ако някой отделя време да следи за какво говорим, той знае за какво става въпрос. „Дойче веле“ е брилянтен пример за т.нар в Европа „смразяващ ефект“ на това изискване на доказване в ситуация, в която нямаш достъп до данни. Съдът за правата на човека има едно решение, унгарско, в което се казва, че в условията на информационния монопол Европейската конвенция за правата на човека защитава този, който говори. Защото, ако се допусне обратното, че в условия на информационен монопол трябва винаги да доказваш всичко, просто се получават едни големи зони, в които няма как да се говори в обществото по въпроси, които са от обществен интерес, какъвто е и случаят.
5. Секторният анализ и „Лафка“ са произведени от един конкурентен регулатор. А конкурентният регулатор прави икономически анализ, той не е анализ за плурализъм. От това следва, че може да се случи така, че да нямаме решение на конкурентното законодателство, но да има тежък проблем с медийния плурализъм. Това е моят преход към предложението за мерки.
Това е схема от едно решение по повод на медийна концентрация, за съжаление не в България. Схемата показва тъкмо тази сложна верига, която се изследва, а и имаме носители на права, имаме производители на съдържание и след това няма значение дали виждате, това в правоъгълниците са различните канали и разпространения на съдържание. Всичко това трябва да се изследва. Това е впрочем схема в решението на ЕК по повод на една оценявана сделката между Нюзкорп и Би Скай Би. Ще кажа нещо за тези сделки, те са интересни, а за нас са изключителен източник на ценен опит.
Следващият екран е посветен на идеята за промяна. В момента, когато трябва да се лицензира радио или телевизия, Законът за радиото и телевизията има една единствена норма и тя е препратка към Закона за защита на конкуренцията. Законът за радиото и телевизията казва само, че кандидатите за лицензи декларират че не притежават участие в радио и телевизия над допустимия размер, според конкурентното законодателство. Това е всичко. Това е една норма, доколкото аз знам, никого не е спряла в процедурата за получаване на лицензия за радио и телевизия.
Може ли да се направи нещо друго? Струва ми се, че може. Още повече това не е мое мнение, но аз го подкрепям. Струва ми се че това е мнение което набира скорост и набира много голяма подкрепа в държави на ЕС. Следя колегите, медийни експерти, медийно-правни експерти, които смятат, че само конкурентният анализ, само икономическия анализ вече не е достатъчен. Сега веднага трябва да кажа, че има ред държави, в които вече съществува двоен анализ – както конкурентен анализ, така и анализ за медиен плурализъм, каквато всъщност е същността на това предложение.
Идеята е вместо само конкурентният регулатор да прави само икономически анализ, с което не може да хване същността на специфичните процеси в медиите. Да се прави както и икономически анализ за конкурентния регулатор, така и медиен анализ за медиен плурализъм. В момента, това се прави в Обединеното кралство, като минава икономическия, конкурентния анализатор – прави си анализа. Тогава когато се прецени, че има риск от увреждане на медийният плурализъм, идва структурният регулатор, идва ofcom, който прави допълнителен анализ. Примера който давам, защото ми се струва много значещ, много показателен. За една сделка между Би скай Би Ай ТВ, по която двете компании имат идея дори има изплащане за 19.8 дяла да преминат от едната компания в другата. Икономическия регулатор пуска сделката и казва че няма проблем от гледна точка на конкурентното законодателство, но структурният регулатор прави оценка и разрешава само 7.5% дяла да бъдат прехвърлени, защото прогнозата е, че ако бъдат прехвърлени повече дялове, това ще увреди медийния плурализъм.
Така че, струва ми се, че по тази посока трябва да се работи. По подобен начин работят и други държави, които са си създали и специални, впрочем, конкурентни медийни регулатори. Идеята не е да се създава специален регулатор. Идеята е да има възможност към икономическия регулатор да може да се прави и неиконимически анализ. Още нещо, също така експертите в ЕС смятат, че подобна оценка трябва да се прави редовно, а не само когато има скандал, когато има голяма концентрация и по повод на сделки.
Какво може да направи структурният регулатор, ако има проблеми за плурализма? Може да препятства сделката или може да постави условия. Искат да прехвърлят 20 %, а структурният регулатор може да каже не повече от „Х“. И така идваме до идеята, как в различните държави се определят различни прагове. Тези прагове могат преди всичко да се определят по отношения на различни величини. Може да има прагове по отношение на оборот. Има такива държави, ако отворя лист да чета мога да кажа в коя държава какви прагове са въведени. Може да има прагове по отношение обем реклама, може да има прагове по отношение на брой лицензи – който е придобил една лицензия по една програма не може да добие втора, примерно. Може да има прагове по отношение на достигана аудитория.
Имаше в България едно събитие с участие на експерти от Германия това, което слушахме беше германския модел. Германският модел именно се основава именно на дял, праг от гледна точка на достиганата аудитория. Прага е 30% от аудиторията, а когато има и дял на друг пазар, съседен пазар, тогава прага е още по-нисък. Мислими са и други мерки – т.нар индекси се използват в развитие, в динамика, защото се използват непрекъснато, за да се определи степента на концентрация.
И България фактически е с възможност, с възможността на този, който е на края, да проучи опита на тези – държавите, които са от ЕС – да види какво е подходящо, да види какво е необходимо, да избере модел и всъщност това е лекото. По-тежкото е избрания модел да бъде приложен на практика и да проработи. Голямата трудност към проработването на модела е въпросът на прозрачността.
Много се говори в България за прозрачност на медийната собственост. Връзката между тази тема и предходната е очевидна. За да можеш да смяташ дялове, за да можеш да определиш дали се достига един праг или се преминава, трябва да знаеш, кой кой е. Ако се върна към примера с примера на 1% на г-н Пеевски, не можем да преценим кой има 1%, защото г-н Пеевски отсъства от регистрите.
Така че нулевият въпрос, базовият въпрос е: как да осигурим тази прозрачност и прозрачност на какво? Беше лесно, когато си представяхме, че само трябва да знаем каква е собствеността. Сега вече знаем, че това има малко значение – може да не си собственик, да упражняваш контрол обаче и да вземаш решения. Точно такава е практиката, с която се сблъскваме – това че не е задължително да си собственик.
Позовавам се на поредното интервю от моята сбирка интервюта на влиятелни източници. Естествено, Вие ще разпознаете кой говори: „имате ли собственост в ТВ7“, това е преди време, „не защото нямам право по закон, не казвам че нямам договор, който да урежда мой финансов интерес“ – ето го проблема от гледна точка на собствеността, ние може да имаме до физическо лице т.нар действителни собственици, но действителни ли са те, когато мислим за контрол и за вземане на решения.
Как правото има инструменти и какви, за да достигне до лицата с действителен финансов интерес? По някога се получава. Експерти от Германия казаха, че те са успели по силата Германия, правова държава. Те са успели да достигнат до действителните собственици на Верджинските Острови, които са били в голяма концентрация преди години в Германия. Също така в България има отделни моменти на просветление, когато завесите се виждат.
Веднага признавам, че от тази гледна точка много благодатна е фазата на медийните войни. Когато има медийни войни, когато има несъгласия – предишните медийни партньори започват да вдигат завесата и в такива моменти ние забелязахме чии са обезпеченията по кредити по някакви сделки. Ако партньорите бяха в добри отношения, ние щяхме да виждаме само, че една медия е придобита с банков кредит, но никога нямаше да видим какво е отзад. Ние – хората които се информираме само през вестниците.
Така че по въпроса за прозрачността, проблемите са много, те са трудни. В това отношение ЕС има някакви намерения, дали ще ги реализира и колко успешно, предстои да видим. Предложението е за европейски регистър на собствеността. Очакваме да видим какво ще се случи.
Приключвам с основата на европейската гражданска инициатива за медиен плурализъм. Едно очакване за ефективен механизъм, който да допринесе за законодателна уредба на наднационално равнище. Опити за законодателна уредба в ЕС има още от 90те години – те не са успешни. Като основна причина за неуспеха се сочат различията на позициите на парламента, позицията на съвета, позициите на комисията, позициите на държавите и практически такива опити тръгват, но не са ефективни и не завършват.
След като на наднационално равнище се установи т.нар демократичен дефицит, което означава, че хората като нас, ние европейските граждани не можем участваме в нужна степен във вземането на решение в ЕС. Договора от Лсабон предвиди тази инициатива – Европейска гражданска инициатива.
ЕГИ вече е регламентирана в правни актове, което означава че най-малко 1млн. граждани от определен брой държави, определен в регламент, на базата на европейското право, могат да предложат на ЕК да открие процедура за издаване на някакъв правен акт в ЕС. По-нататък този 1млн. е разпределен от гледна точка на праговете по тези държави.
Вече започнах с това, от България числото което трябва да се постигне е най-малко 13500 души трябва да участват в една такава инициатива. Иначе гласовете им се зачитат, но държавата не се брои в нужния минимум брой държави. Има ЕГИ, които вече са постигнали 1млн. подкрепа. Нашата ЕГИ за медиен плурализъм не е между тях. И затова се обръщам към Вас, ако смятате че тази проблематика е важна, ако смятате че ефективността на националните ни актове не е достатъчна и ако смятате, че ЕС би могъл да извърши нещо повече – то тогава подкрепете ЕГИ.
Сега ще кажа нещо за нея. Тя е изработена от много известни европейски експерти, така че от гледна точка на правна основа, от гледна точка съответствие на хартата на ЕС – нямам никакво съмнение че инициативата е издържана. Към какво е насочена, трябва да кажем.
[spider_facebook id=“1″]
