Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 –…
Доц. Спасов, по-често ли се среща езикът на омразата в интернет, отколкото на улицата?
Това е много интересен въпрос. На улицата като че ли хората се държат като цяло по-възпитано. Най-малкото защото можеш да видиш човека отсреща, той не е изцяло анонимен. Поне не в смисъла, в който анонимността функционира в интернет. Затова и задръжките падат по-трудно. Почти винаги наоколо има други хора, които при конфликт могат да влязат в ролята на свидетели или да се намесят по някакъв коригиращ начин. Това действа сдържащо. В този смисъл улицата функционира в по-голяма степен публично пространство, отколкото много места в интернет. Разбира се, словесната агресия съпътства и общуването извън мрежата, особено когато става дума за спонтанни конфликти. Някой чукнал колата на друг или забравил да даде мигач, линейка закъсняла с идването на адрес – и ето веднага повод за език на омраза, който може да прерасне и във физическо насилие. Улицата е автор и на политически език на омразата. Да си спомним митинги и шествия със скандирания като „червени боклуци“ и други подобни. Политиците, особено популистите и крайно десните, на свой ред често си служат с език на омраза. Напоследък дори представители на традиционната българска левица започнаха да го използват. В интернет обаче този вид реч е много по-концентриран и практикуван от много повече говорители. Той е почти навсякъде в мрежата. Анонимността го насърчава, практическата липса на санкции – също. В интернет с език на омраза могат да си служат и хора, които офлайн имат съвсем друго, меко поведение. Това е така, защото интернет е вид електронна улица, в която емоциите, страстите и оценките са усилени и често направо преувеличени. Тук е по-лесно да атакуваш различието, да избиваш комплекси, защото оставаш скрит. Но все пак, според мен, хората трябва да продължат да имат правото да говорят анонимно в мрежата. Въпросът е да се ограничат злоупотребите с това право.
Кои са най-честите източници на враждебна реч онлайн?
Езикът на омраза винаги претендира да установи вид властово отношение. Тези, към които е насочен, се разглеждат като по-нисша категория и се поставят в подчинена позиция. Затова той има дискриминиращ характер. Това е определящо за отношенията между източниците и мишените.
Много често у нас език на омраза онлайн се среща във Фейсбук, във видеосоциални сайтове като Vbox7 и, разбира се, в българските форуми, основно в тези към средствата за информация, но и в някои други, които са обособени тематично – националистически, свързани със спорта и т.н. В част от последните изобилстват откровено фашизоидни дискурси.
Редица медии, имащи само онлайн дейност, са с добре документирана журналистическа употреба на крайни езикови средства. Сред тях се открояват най-вече ПИК и БЛИЦ. В тях езикът на омраза много често се появява още в самите заглавия, като така се преплита със сензационността. Това показва, че има пряка връзка между подобен вид реч и комерсиалните политики на някои медии. У нас съществува пазар за езика на омраза и част от публиката е готова да му отдаде нужното внимание. Освен това онлайн агенции като ПИК и БЛИЦ често препечатват материали от други медии или текстове, публикувани във Фейсбук, в които се използва език на омраза, като по този начин го мултиплицират.
А кои са най-честите мишени на омразата в интернет?
Разнообразието е наистина голямо. Най-устойчиво във времето той се използва срещу българските роми. През последните години наблюдаваме пик в езика на омраза срещу бежанците и мигрантите. Тук има много примери за неподправен расизъм. Агресивна реч е широко срещана във връзка с отношението към други етноси, но и с теми, засягащи пола и сексуалността, като през последните месеци има истинска кулминация около дебатите за Истанбулската конвенция.
Широко разпространен онлайн е и политическият език на омраза, насочен срещу опоненти или срещу действия на институции. Честа мишена са „вражески“ медии. Нерядко език на омраза се използва срещу Европейския съюз или отделни негови институции. В други случаи масивно говорене под знаменателя на омразата е насочено към Русия. Сред засегнатите са още правозащитни организации, екоактивисти и като цяло неправителствения сектор. Към всичко това могат да се добавят и още мишени, които се появят по-скоро спонтанно във връзка с различни събития. Например външнополитически напрежения, терористични атаки, криминални прояви и т.н.
Подтикват ли самите социалните мрежи към омраза или това го правят определени групи?
Големите социални мрежи нямат такава политика. Някои малки сайтове обаче, свързани основно с национализма, насърчават използването на крайни езикови средства. При големите проблемът е в това, че те често не могат да се справят ефикасно с проблема. Във Фейсбук има много български групи, които активно използват език на омраза. Такива са например групите, мобилизиращи членовете си за противопоставяне на бежанците и мигрантите. В тези и други подобни групи участниците взаимно се надъхват и понякога виждаме истинско цунами от омраза. По правило всичко това остава несанкционирано. Ако има някакво действие от страна на Фейсбук – след докладване – то обикновено е забавено. Ако някоя група бъде затворена, членовете й мигрират в друга и в крайна сметка ефектът от противодействието е практически нулев. При видеосоциалната мрежа Vbox7 проблемът е, че тя е широко използвана като комуникационен канал от националистически формации. Тук има стотици клипове с предавания на партийните телевизии „Алфа“ и СКАТ. Така езикът на омраза, произведен за традиционния ефир, се инсталира и в интернет.
Обединяват ли се „хейтърите“ онлайн или действат самостоятелно?
Може би трябва да разграничим обикновените хейтъри от по-твърдолинейните производители на език на омраза. Хейтърството в най-разпространените си форми е повече тийнейджърски феномен, при него се действа по-скоро спонтанно и рядко се достига до крайности. Причина за хейтърството може да е например лошото настроение. Докато езикът на омраза по правило е политически мотивиран. Именно тази политическа мотивираност води до обединяване на съмишленици, защото за тях омразата към другия работи като свързващо вещество в групата. Неслучайно призивите за насилие се срещат най-често онлайн. Смелост за това дава груповата подкрепа. Често обаче има и вълци-единаци, които сеят омраза в интернет без да принадлежат към определена общност.
Какво правят властите по света и у нас за превенция на омразата?
В това отношение има два подхода. Единият е, че свободата на изразяване винаги има приоритет и само в изключителни случаи – например при преки призиви за насилие – държавата има право да се намеси. Такава е практиката в САЩ. В Европейския съюз обхватът на словото, за което се носи отговорност, е по-широк. Това е отразено и в българската правна рамка, свързана с проблема. По принцип обаче има множество трудности и част от тях идват от самата сложност на дефинирането на езика на омраза, а оттук – и на тълкуването на отделните казуси. Какъвто и да е обхватът или философията на дефинициите, винаги остава напрежението между правото на изразяване и ограничаването му в определени ситуации. Българската практика показва, че само в отделни случаи на употреба на език на омраза и призиви за насилие, например във Фейсбук, в лични сайтове и др., има влезли в сила присъди. Със сигурност властите у нас правят твърде малко или направо нищо, за да разяснят по-широко – например в училищата – какви са опасностите от използване на език на омразата.
Как човек може да предпази себе си и децата си от словото на омразата и екстремизма в социалните мрежи?
Не можеш просто да вземеш телефона или компютъра на един младеж и да смяташ, че така ще го предпазиш от радикализма в интернет. За да се предпази, публиката трябва да да е носител на определена култура, която й дава възможност да прави разлики между медиите и между отделните платформи онлайн. Тази култура няма как да се появи от само себе си. България има нужда от драстично по-добра образователна система, особено в малките населени места и по отношение маргинализираните общности. Но също така и в големите градове и с включване на всички социални групи. В българското училище сега виждаме само руини, както и в повечето университети. По-добре образованият човек търси по-качествена информация, която се предлага от по-сериозни медии, в които тежест имат аргументите, а не омразата. Когато се появи по-широка нужда от такъв вид медийно потребление, и политическата култура в България ще се подобри. Преди всичко обаче е важно да анализираме в дълбочина причините, поради които днес в България езикът на омразата придоби такъв епидемичен характер. Едва тогава ще са ясни и по-конкретните стъпки за справяне с проблема.
Снимка: Доц.Орлин Спасов
Каква е вашата реакция?
Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 – Политология (Публична администрация) с тема на дисертационния труд: Комуникации в процеса на политиките (Изграждане на обществена съпричастност при стратегически публично-частни партньорства). Андрей Велчев е магистър по Политически мениджмънт и публични политики и магистър по Масови комуникации в Нов български университет. Автор е на множество публикации и интервюта, посветени на проблемите на комуникациите, журналистиката, маркетинга и политическите комуникации. Член е на Българското дружество за връзки с обществеността, Съюза на българските журналисти и International Federation of Journalists (IFJ)