На 1 април отбелязваме Деня на хумора, шегата и лъжата. Любословие поздравява читателите си с тройно интервю в редакцията на в. Стършел. В този специален за тях ден Андрей Велчев посети редакцията на жилещия с хумор, сатира и забава в. Стършел на пл. ”Славейков” № 4.
На първи април мнозина лъжат, шугуват се и разнообразят ежедневието си с вицове и смешни истори. С Михаил Вешим, Главен редактор на вестника и Румен Белчев, управител на “Стършел” ООД както и с неотразимия заместник-главен редактор Йордан Попов редакцията на Любословие гостува в Гнездото на стършелите за един откровен и изпълнен с истина разговор 3в1, както е модерно да се казва.
Празникът е международен, а в България е свързан с различни суеверия, като например това, че за да имате късмет през цялата година, трябва да излъжете поне веднъж и вас да ви излъже някой до обед на самия ден. Има и различни версии за произхода на този празник.
Една от версиите за началото на традицията да се шегуваме е свързана с Франция, по времето на Луи 14-ти и смяната на Юлианския календар с Григорианския. Кралят издал закон, с който въвежда датата 1 април за начало на календарната година на мястото на 1 януари. Френските поданици се възпротивили на тази идея и в знак на протест на следващата година изпратили новогодишни картички на 1 април. Законът не влязъл в сила, но изпращането на картички се запомнило като шега, свързана с датата 1 април. През следващите години французите продължили да измислят различни шеги, които се правели в този ден.
Друга история разказва, че празникът на хумора се е родил в Англия през 1860 г. Английски джентълмени били поканени на тържествена церемония по „изкъпването на белите лъвове“, която трябвало да се проведе на 1 април. Англичаните не се усъмнили в странната церемония и завели и съпругите си на посоченото място. За тази шега се говорело дълго време след това, а 40 години по-късно 1 април бил наречен Денят на глупците
Според трети вариант на историята за празника на шегата, този ден се свързва с римски празник в чест на възкръсването на бог Атис. Римляните го наричали празник на радостта и на него хората имали пълна свобода да говорят и правят каквото искат.
Посветени на мисията да казват сериозни неща по смешен начин, през редиците на „Стършел” са преминали много от известните ни писатели, поети и художници. На страниците на вестника са творили Богомил Райнов, Валери Петров, Радой Ралин, Станислав Стратиев, карикатуристите Никола Мирчев, Марко Бехар, Борис Димовски… „Смешките по телевизията бързо се забравят, дори и да са глупави. На хартията обаче глупостта лъсва със страшна сила. Тук трябват много повече усилия и много повече талант”, смятат днес в редакцията на вестника, който понастоящем няма аналог на пазара на печатни издания.
Всъщност „Стършел” е и най-старият български вестник, който излиза вече 68 години, без да сменя името си и без да е прекъсвал. За да се разкаже цялата му история, ще са нужни поне няколко тома, а списъкът с известни творци, сътрудничили на вестника, ще заеме завидно количество страници… Започнал като издание на Отечествения фронт и дело на леви интелектуалци, които искат да създадат смешно, забавно и критично четиво, „Стършел” се появява за първи път през февруари 1946 година.В първоначалния състав на вестника са Димитър Чавдаров – Челкаш, Борис Ангелушев, Павел Вежинов, Богомил Райнов,Марко Бехар, Христо Ганев, Валери Петров, Никола Мирчев. Една от целите на изданието е да даде отпор на сатиричната рубрика на Трифон Кунев „Ситни-дребни … като камилчета”, която вестникът на БЗНС (НП) „Народно земеделско знаме” отпечатва ежедневно на първа страница и която добива голяма популярност. В по-късен етап “Стършел” става издание на Централния комитет на БКП. Въпреки че в началото хуморът от страниците на „Стършел” прилича повече на комунистическа пропаганда, в по-късен етап вестникът се превръща в отдушник на натрупаното недоволство и става любимо четиво на народа. По талантлив начин списващите го успяват да напипат обществено значими проблеми и да изразят позицията си, заобикаляйки цензурата, доколкото е възможно. „„Стършел” беше един оазис на фона на другите вестници, по-свободно се говореше и по-свободно се пишеше, и по-свободно се мислеше. Ти можеш ли да си представиш, че в „Работническо дело” се заключваха даже тоалетните…”, спомня си годините на социализма днешният главен редактор Михаил Вешим. За Вешим казват, че е най-звучно смеещият се редактор в историята на вестника: когато се засмее в редакцията, счетоводителката, която живее на 500 метра, се събужда и тръгва на работа…
Днес „Стършел” е сред малкото независими печатни издания в България – не се издържа от реклама, а от продажби, авторите са и собственици на изданието. Въпреки че неведнъж е бил на косъм от закриване, „Стършел” продължава да излиза и да има верни читатели. В началото на 90-те години тиражът му достига 400-500-хиляди броя. Днес редакцията се помещава в Градската библиотека на пл. „Славейков” и се е свила до по-малко от десет души, а тиражът е едва 10 000. Независимо от това „Стършел” има абонати на пет континента, а списващите го не са и помисляли да сменят работното си място. В „постоянния състав” на вестника са Йордан Попов, Румен Белчев, Сергей Трайков, карикатуриста Ивайло Нинов и Михаил Вешим, според когото да се занимаваш в днешно време със сатира е малко лукс, като играта на голф – не всеки може да си го позволи. „Докато другите правят пари с простотии и се състезават кой ще спечели повече, ние сме заели една морална позиция в продължение на тия 20 години (от 89-а насам – б.а.). За нас това е удовлетворението. За други главни редактори удовлетворението е да имат мерцедес”, казва Вешим.
По времето на социализма в „Стършел” се появява рубриката „Що е Стършел свършил”, в която се проследява как конкретни проблеми са били решени благодарение на публикации във вестника – нещо като сегашните репортажи на „Господари на ефира”, само че във вестникарски вариант. В „Стършел” за пръв път излиза критика към Външно министерство по повод драмата на двама българи, имали нещастието да бъдат обрани в Букурещ. Оставайки без пари и паспорти, те потърсили помощ от българското посолство там. Освен че не им оказали съдействие, от посолството не особено любезно ги посъветвали да си пазят по-добре вещите. Двамата едвам се прибрали до България, благодарение на случаен тираджия, който се съгласил да ги превози до границата. „Писахме за това нещо срещу Външно министерство и имаше голям отзвук – измениха някои правила и заплануваха средства, които да има всяко българско посолство в чужбина за такива критични случаи”, разказва заместник-главният редактор на „Стършел” Йордан Попов, който работи тук от 1968 година и е нещо като „живата история” на вестника.
Преди 89-а „Стършел” поддържа постоянна рубрика „Четиво за министри и генерални директори”, насочена към хора на високи позиции в държавата и нейните предприятия. „Министри не са се критикували много, даже въобще не, но на ниво генерални директори, можеше да има някаква критика”, разказва Михаил Вешим. В тази връзка Йордан Попов си припомня свой материал, в който критикувал генералния директор на тогавашния „Винимпекс”, затова че купува прекалено скъпи тапи за винените бутилки. „Писахме срещу него, че прави страхотно неизгодни сделки за България и че купува тапи от Португалия на десет пъти по-висока цена, отколкото е световната цена на корка. Тогава изнасяхме страшно много вино за бившия Съветски съюз и тапите бяха страшно необходими. И изведнъж дойдоха от органите за сигурност и казаха – „Преставайте вече да се занимавате с него и с това. Тези тапи се купуват, за да се подкрепя португалската комунистическа партия…”, а тя беше… аха-аха да дойде на власт….Ние откъде да знаем? И ето това е, можеш да се радваш – ей, как ударихме тоя генерален директор, а на практика на него му нарежда някой друг”, разказва Йордан Попов и допълва: „ За каква критика може да става въпрос, щом един цял живот на Велин Андреев (карикатуриста – б.а.) му мина в това да си защитава брадата, правото да носи брада? И беше принуден да си извади бележка от киноцентъра, че участва в патриотична продукция, за да го оставят на мира. Иначе много се харесваше на милицията, и непрекъснато – я тоя с брадата, я ела тука…”
„Някой път пишеш фейлетон заради едно изречение. Нали викат, че в България не е имало цензура официално… В Полша имаше цензура, и те си знаеха нашите колеги там .Тук трябваше да надхитряваш главния редактор – официално цензура няма, но всъщност той е цензорът. И много внимателно чете всичко. И той, като вземе да махне това изречение, заради което си пуснал фейлетона, то за какво ли излиза….”, смее се Михаил Вешим. Йордан Попов пък се сеща как Асен Босев, докато бил главен редактор на вестника, по невнимание разписал материал, насочен срещу построяването на асфалтов път до собствената му вила. Текстът излязъл, а съседите на Босев дълго му се ядосвали заради „предателската” статия.
В края на 80-те години пък спрели вестника от печат, заради несполучлива карикатура на Тодор Живков като „миротворец на Балканите”, понесъл в ръка маслинови клонки. „Художникът се беше престарал и в стремежа си да нарисува Тодор Живков като ангел, го беше нарисувал като олигофрен – с голяма глава, тесни рамене, като дебил някакъв. И някой в ЦК се беше загледал в тая карикатура и вика „Какво е това чудо?”. Спряха тиража на „Стършел” и излезе нов брой с друга карикатура на това място”, разказва Вешим.
Хумористичните рисунки в „Стършел” неведнъж са създавали необичайни ситуации. През 1949 г.вестникът публикува карикатура, изобразяваща грамаден мъж, легнал насред оградения си двор. Тя е насочена е срещу тогавашния председател на ТКЗС-то в с. Джулюница, Горна Оряховица, който си бил запазил частна градина в центъра на кооперативния блок. 45 години по-късно в редакцията на „Стършел” пристига сина на героя от Джулюница и моли за съдействие, за да си върне земята – карикатурата била единственият „документ”, доказващ, че баща му има декар и половина овощна градина, която синът иска да си вземе. „Стършелите” на майтап изпращат писмо в поземлената комисия, в което обясняват, че въз основа на публикацията от 1949 г., земята трябва да бъде върната на сина на бившия председател. След три месеца човекът цъфнал в редакцията да ги почерпи – върнали му земята… заради една карикатура.
След промените вестникът събира триста хиляди подписа от верни читатели, благодарение на които през 1990 г. успява да се откъсне от партията и да стане независим. Собственик на издателските права става Профсъюзът на работещите в „Стършел” . През 90-те години обаче изданието на два пъти е на косъм от изчезване. По времето на Жан Виденов вестникът закъсва сериозно – заради инфлацията цената му непрекъснато се променя, не могат да се съберат плащанията и т.н. Навръх кризата обаче спечелват проект на „Уестминстърската фондация за демокрация”, в рамките на който да изследват и опишат хумора на балканските страни. „Резултатите” естествено са публикувани в приложение към „Стършел” под надслов „Да се смеем заедно”. Благодарение на това вестникът оцелява. През 1995 г. редакцията е разбита и обрана, а касата на „Стършел” опразнена. Тогава пък помагат от „Отворено общество”, като снабдяват хумористите с нови компютри.
Въпреки че е трудно да издаваш вестник без солидни спонсори и рекламодатели, „Стършелите” не се отказват от мисията да забавляват читателите по интелигентен начин и да заявяват позицията си. Освободени от идеологическата цензура обаче, те се натъкват на икономическата. Поредица от фейлетони на Михаил Вешим за строителния предприемач Барбуков довежда самия бизнесмен в редакцията. Вешим пише, че Барбуков завлича клиентите си, които плащат за апартаменти и после не ги получават. „И той (Барбуков – б.а.) дойде в редакцията и пита, „Кой ви плати, за да пишете тия неща?”. Въобще не му идваше наум, че това не е неговата конкуренция – спомня си Вешим. – Тогава той казал на Йордан Попов, който беше главен редактор: „Господин Попов, знаете ли, че мога да наема цигани за 500 лева да пребият вашия автор, вместо да се разправям по съдилища?”. Щото той знаеше, че не можем да се съдим, то си беше самата истина – и досега има хора, които не могат да си вземат апартаментите от Барбуков, един апартамент го продава на трима души. Беше изключително некоректен и „Стършел” предупреди за тая работа”.
По едно време в „Стършел” се появява рубриката „Топ-идиот”, в която се цитират и коментират идиотщини от пресата. По този повод вестникът редовно връчва и награда на най-изявените издания. Наградата е тиква, тип свинска. По този повод в „24 часа” излиза сензационното заглавие „Отрязана свинска глава връчват „Стършелите ” – по линия на синонимите в редакцията сменили „тиква” с „глава”, представяйки хумористите в доста кървава светлина. „Както и да е, връчихме тогава на „Жълт труд” тая свинска тиква и главната редакторка не дойде да си вземе наградата, а изфуча, „Аз имам страхотно „Волво”, а вие какви сте?”. Така че наистина не са измерими нещата, тя има страхотно „Волво”, а ние се возим с рейса…”, смее се Вешим.
От редакцията признават, че се издържат от продажбите и не получават големи заплати. „Това си е наш избор. Смятаме, че така е нормално да бъде за един вестник с позиция. Един има мерцедес, друг позиция – категоричен е Михаил Вешим. Избрали сме си тая кауза и ще си работим докато можем. Продължаваме в годините една сатирична традиция и се надяваме, че вестникът няма да отмре. Въпреки че се появяват все повече електронни вестници, аз смятам, че хартиеният вестник няма да отмре, най-малкото, защото не можеш да си сложиш на главата монитора, за да не те кацат мухите и да си подремнеш следобеден сън. А със „Стършел” тая работа много хубаво се върши”.
[spider_facebook id=“1″]