Българската политическа действителност непрекъснато дава примери за разнобой, а често – и за труднообяснимо противоборство между държавните институции. Вместо да търсят единодействие, а когато се налага – да се сдържат взаимно (за да се предпазят от злоупотреба с властта), основните институции приличат на
запънали се на мост опърничави кози
Това би било дразнещо и в нормално време, а в днешната сложна обстановка направо би трябвало да предизвика остра обществена реакция.
Една част от тези постоянно възпроизвеждащи се конфликти се дължат на недоизпипани конституционни решения, които пораждат противопоставяне – независимо от партийните отношения и личните характеристики. Типичен пример е неизменно възникващото противопоставяне между президента, от една страна, и контролираните от дадено мнозинство изпълнителна и законодателна власт. Дори безличният Росен Плевнелиев в един период от мандата си започна да налага вето безразборно, включително и върху текстове, които въобще не заслужаваха прилагане на такова сериозно средство. Така се създаде впечатление, че президентското вето е „за парлама“, колкото институцията да напомня, че съществува.
А когато държавният глава е самостоятелен и решителен, какъвто е Румен Радев, ескалацията е неизбежна. Тогава лъсва истината, че народните представители не могат или не искат да обосноват пред обществото спорни законодателни решения. Както пролича неотдавна, с формалното – без дискусия по същество отхвърляне на президентските възражения, Народното събрание затвърждава всеобщото убеждение, че у нас политика се прави на инат, а не на „полза роду“. Това важи дори за органа, който би трябвало безусловно да консолидира институциите – Консултативния съвет за национална сигурност. И там сме свидетели на имитация на диалог, бързо отстъпваща място на
поредния сблъсък между институциите
За съжаление упорството да се поставя институционалната основа на държавата в положение на заложник на конюнктурни изгоди е нещо повече от случайно съвпадение на обстоятелства. Дори по въпроси от стратегическо, геополитическо естество, различните институции си позволяват да водят своя собствена линия, след като уж са постигнали съгласие да говорят в един глас. Президентът, правителството, Народното събрание, да не говорим за отделните лобита в партиите – всички вкупом излъчват разнопосочни послания, което не само ни резили като несериозен партньор, но и значително отслабва позициите ни при бъдещи важни решения. Да не говорим за блокирането на неотложни текущи мерки и неизбежния скок на общественото недоверие, както се случи след заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност, посветено на националната сигурност.
Друг характерен пример е
поведението на институциите при криза
възникнала след трагичен инцидент или обществен скандал. Те започват да си прехвърлят отговорността като горещ картоф, да се обвиняват взаимно и да се „топят“ пред обществеността, вместо да покажат, че са готови да вземат съгласувани решения, но и да поемат реална солидарна отговорност. Когато парламентът създаде анкетна комисия или провежда изслушване на даден министър или друго високопоставено длъжностно лице, по правило натежават конюнктурни партийно-политически съображения, но не и аргументите да се предприеме координирано действие за преодоляване на причините за кризата. Едните бранят призования да отговаря, защото е „техен“, другите са готови да го разкъсат, защото е на „другите“. Всички заедно забравят, че въпросният министър е (или би трябвало да бъде) слуга на държавата и чрез нея – на народа.
Като последен, но не по значение, минус за днешното отношение между основните държавни институции трябва да бъде посочено удивителното съвпадение на
рефлекса за имитиране на отчетност
т.е. за фиктивно използване на фундаменталните демократични механизми. Независимо от своите вражди и взаимни нападки същите тези институции проявяват безукорна последователност като защитници на статуквото, лишаващо обществото от участие и контрол при вземането на важни за него държавни решения. Така уж отговарящи на стандартите демократични процедури се превръщат в гарант на ненаказуемостта на сериозни вреди. Типичен пример е дейността на „правителството на съдебната власт“, което упорито отказва дори да разгледа и оцени обективно широко известни съмнителни (меко казано) постъпки на висши магистрати. Прибавено към очевидните дефекти на конкретните институционални решения, „заклинването“ на отношенията между институциите неминуемо ще е за сметка на решаването на редица крайно важни и неотложни въпроси.
Теоретична аксиома (доказана от практиката на развитите държави) е, че институциите представляват установени и последователно прилагани системи от правила, регулиращи отношенията между членовете на обществото. Но за да генерират стабилност, самите те трябва да бъдат устойчиви и да се основават на приемственост. В нашия случай е точно обратното. Институциите са постоянна жертва на
псевдореформаторска активност
тласкана не от задълбочен анализ на структурни и функционални недостатъци, а от амбицията да се потушат реални и мними огнища на съпротива срещу властващите. В допълнение действа неизлечимата стара болест на българската политика – склонността да се прекрояват институциите ад хоминем, т.е. за да се реши персонален проблем. Така в нашата политическа и държавническа практика се наложи порочният навик да се създават, преобразуват или закриват институции без съществени аргументи, а в името на лични или групови амбиции.
Много често българските депутати се жалват от незаслужено ниското (според тях) признание и доверие към работата на законодателния орган. Но малцина от тях си дават сметка, че със собствените си ръце рушат репутацията на Народното събрание, като карат него и неговите комисии да изпълняват очевадни мръсни политически поръчки. Отделна, но също много важна тема обхваща системните посегателства върху още една категория междуинституционни отношения, които от години са силно проблемни – балансите между централната власт и органите на местното самоуправление.
Всичко описано поражда предизвестена институционална неефективност, а тя на свой ред – критично ниско обществено доверие към основните институции на държавата. После се чудим защо българинът се отнася към държавата си като към чужда и враждебна сила.
Автор:Александър Маринов
Източник: banker.bg
Каква е вашата реакция?
