Вълната от възмущение, която предизвика в социалните мрежи една черно-бяла идея, настъпи по мазола наболяла тема и е на път да отвори кутията на Пандора, смята журналистката Светлана Велева. Опитът да се представи по безобиден начин с чисто практическа насоченост поставянето на разделителна линия между децата по социален признак, срещна остри реакции от страна на всички обществени групи. Толкова единно в позицията си обществото скоро не е било по друг спорен казус.
Вместо да се засрами и вразуми обаче, инициаторът на това безумие –Никола Кицевски, директор на издателство „Просвета”, влезе в ролята на неразбрана жертва. Оказа се, че сме „световни шампиони по злоба”, защото не разбираме тънката социална чувствителност на издателя на учебници за бедни, който от хуманност, практичност и желание за добротворство, направил това. Може би трябва да го номинираме за Човек на годината, или мъченик, поради щото доброто му дело не биде оценено, а тъжната физиономия на наказано в ъгъла дете, която разнася в телевизионния ефир къса сърца, менискуси и далаци.
А сега сериозно. Несериозни са аргументите, че 1. Това не е разделение, а само се дава възможност за избор. Та кой нормален родител ще избере да дамгоса детето си с категоризацията „социално слаб”?
В средите на подрастващите това е обричане на аутсайдерство. 2. Аргументът, че черно-белите учебници са по-леки, по-еко и по-добри за децата също издиша. Ако нещо е по-добро, защо всички учебници не се направят така, а по-лошите, тоест цветните са по-скъпи? 3. И основният – че се дава възможност за облекчение на семейства с ниски доходи, е крайно несъстоятелен. По думите на Кицевски, в черно-бял вариант ще се предлагат 2-3 учебника, като намалението в цената е 3 лева на учебник. Два пъти по 3 лв. няма да облекчи един ограничен семеен бюджет, ще го облекчи намаление от 30 – 60 лева.
Така единственото, което се постига с този акт, е че се легитимира това, което всички знаем, но институциите заобикалят като проблем, а именно- огромното социално разделение на обществото на хора с ниски и високи доходи. По данни на европейските институции, разликата между бедни и богати у нас е най-голяма, като тенденцията се задълбочава, а разделението е съизмеримо с пропаст. Всъщност, то се проявява във всички сфери на живота.
Има хранителни магазини за бедни със стоки 2-ро и 3-то качество на ниски цени, има магазини тип „нар маг” за бедни – китайските за левче. Черно-белите магазини за облекло са магазините за дрехи втора употреба, а цветните се наричат молове. Има кухня за социално слаби и ресторанти, където семейна вечеря излиза колкото месечния доход на черно-бял работник. Магазините, в които бедните могат да купуват стоки втора употреба и да теглят бързи заеми, се наричат заложни къщи. Има детски градини за обикновени деца и частни такива – за „цветни”. И така, нагоре по веригата разделението си тече на всички нива – къде явно, къде тихомълком. Но официално да го легитимираш, и то чрез децата, за да знаят от малки къде им е мястото в тази нездрава реалност, е върха на цинизма.
С това се настъпва най-болната тема за голяма част от съгражданите ни- стандарта и качеството на живот, и възможността за отглеждането и осигуряването на децата. Нека припомним, че последните години раждаемостта у нас удря дъното, като тенденцията на спад се задълбочава. През 2015 г. имаме драстичен спад на раждаемостта – родени са по-малко от 60 хиляди бебета, което не се е случвало от десетилетия. Следващата година, 2016-та, те са 59 633, а раждаемостта е един от критериите за икономическа сигурност и качество на живот. Данните ясно показват, че хората не искат да създават деца, защото се страхуват, че не могат да ги отглеждат и да им осигурят достоен живот. И защото често самите те не могат да осигурят себе си.
Едно от всеки четири деца в ЕС живее в риск от бедност или социално изключване, а у нас това е всяко 2-ро дете, по данни „Евростат“. България и Румъния показват най-лоши резултати. Това са деца, които живеят в домакинства, в които има поне едно от следните условия – недостатъчни социални помощи, незадоволителни материални условия, безработни един или двама родители, или твърде ниски доходи.
По данни на НСИ, през 2016 г. делът на децата живеещи в материални лишения (лишени от поне един от 13 показателя) е 51,4 на сто, а за 6 на сто от децата нито една потребност не може да бъде удовлетворена поради финансови причини. В списъка с показателите, от които децата са лишени, НСИ визира – едно хранене, включващо месо поне веднъж дневно, пресни плодове и зеленчуци веднъж дневно, купуването на два чифта обувки за сезона, на нови дрехи, подходящо място за учене, чествания на рожден ден…тоест, неща от първа необходимост без „екстри” като кино, почивка на море, таблети, компютри, колело.
Същевременно, за всеки две от пет деца не може да бъде осигурено купуването на книги (без учебници) и купуването на два чифта обувки за всички сезони. Близо половината от децата (43,4 на сто) не могат да си позволят почивка извън дома поне една седмица в годината. И като кулминация, на този живот с лишения, несигурност и обезвереност, на тези деца индиректно им се казва – ти си второ качество и училището, което не трябва да прави разлика между децата, официално те заклеймява, слагайки те в черно-бялата група на по-ниската категория. Как да се почувстват родителите, които самите те търпят всякакви лишения, за да има поне за децата им?
В България, близо 2,5 млн. българи живеят в лишения. Всеки трети среща затруднения в плащането на сметките си, пак по данни на статистиката. А на линията на бедността или под нея, през 2016 г. са живели близо една четвърт от населението – 22,9% ( близо 1,64 млн. лица). Като линията на бедността тогава беше 325 лв. – колкото излиза един уикенд на тези от другата страна, цветната. Или две семейни вечери в заведение среден клас.
С този акт не просто се прави дискриминация, а се правят стъпки това класово разделение да се институциализира, да се приеме за нормално. Затова е и тази бурна обществена реакция. И тя няма лесно да отшуми, защото проблемът с бедността и класовата сегрегация ще остане, а той се задълбочава и води лавина от проблеми след себе си.
Скандалният казус повдига и няколко въпроса. Защо е нужно да има десетки издателства, които бълват учебници на конвейер, при това с различно съдържание и стил, като може да се ограничат до няколко, на пазарен принцип. Или едно държавно, което да бъде субсидирано. Така ще се подобри и качеството.
За тази година кабинетът увеличи средствата в бюджета за образование на 3,6% от БВП, или 3,35 млрд. лв. От тях средствата за предучилищното и училищното образование нарастват със 177,9 млн. лева, като общият им размер достига 2,473 млрд. лв. Това добре. Отделно, средствата, предназначени за Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” 2014-2020 г., възлизат на близо 2,36 млрд. лв.
Има и оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“, която е поверена на МОН, с общ бюджет 1,37 млрд. лв. (европейско и национално финансиране). Някъде в тези милиарди, не може ли да се намери ниша и начин за субсидиране на учебниците, ако се търси облекчение на хората с ниски доходи, вместо да се унижават децата със социална дискриминация? Защото макар това да е идея на издателство „Просвета” всичките му учебници и програми се одобряват от МОН.
Така, че ако чиновниците търсят социални стимули, могат да намерят и по-достойни. Хората с ниски доходи както става ясно, са повече от половината население. Да не забравяме, че много деца отпадат от училище, поради невъзможност на родителите им да осигурят средства за издръжката им като ученици. Все пак, дори за хора с прилични доходи учебниците са скъпи. Един комплект за 8 клас излиза 200- 250 лева, а отделно има тетрадки, сборници, пособия, което е допълнителен разход.
Вярно е, че безплатни учебници в нашата образователна система се полагат само за основно образование, но цените на средношколския пакет учебници често надскача като цена студентския. След като държавата има възможност да субсидира частните училища и детски градини на принципа „Парите следват ученика“, защо да не може да субсидира по някакъв начин и учебниците?
Да не говорим, че влизането в университет не се гарантира от подготовката в училище, и без частни уроци и курсове не може да се мине, а те са по-скъпи и от таксите, които студентът ще плаща във ВУЗ-а.
Да има различни класи в едно капиталистическо общество е нещо нормално, и неизбежно. Всъщност истинската социална справедливост, е възможността за справедливо неравенство. Но в основата си то следва да тръгва от относително равен старт – поне що се касае за достъп до базисно образование. Равнопоставеността е фундаментът на всяко развито цивилизовано общество. Но може би говоря за утопия..?
Едно поне разбрахме всички от тази случка – родителите могат да понесат донякъде гаврата с тях, но не и с децата им.
Светлана Велева е журналист и публицист. Работила е като икономист и пиар. Бакалвър по икономика, с второ образование Журналистика. Последните 10 години работи в електронни и печатни медии.
източник: автор: Светлана Велева
