От памтивека една от неизлечимите болести на българската политика е „кадруването“. Кадрува се по всяко време – знайни и незнайни капацитети оценяват, назначават, уволняват, стараят се да покажат свръхинформираност, слагат се и се саморекламират, опитват се да печелят пари и да търгуват с влияние (доколкото го имат). Но когато настъпи време за неизбежна цялостна кадрова промяна – например при съставянето на ново редовно или служебно правителство – идват истинската вакханалия на смелите предположения и пълната безотговорност. Някои от „абсолютно сигурните“ предстоящи назначения са толкова абсурдни, че с основание си задаваме въпроса дали авторите са си изпили сутринта хапчетата. За моралните задръжки не си струва да говорим – те отдавна не съществуват за мнозинството от „пишещите по професия“.
Такава ситуация наблюдаваме през последния месец във връзка с предстоящите кадрови решения на новоизбрания държавен глава Румен Радев – съставянето на президентската администрация и
назначаването на служебно правителство
В медийното пространство се въртят десетки „сигурни номинации“ – от безумни по-безумни, общото между които е само това, че информацията за тях идва от „източници, близки до екипа на президента“.
Колкото смешно, толкова и тъжно е, че свободните съчинения на тема „съставяне на правителство“ са дело не само на анонимни интернет фантоми, създадени само за да дезинформират и маскарят, или на доказани жълто-кафяви медийни групировки. В разгула на болното кадрово въображение охотно участват уж авторитетни сайтове (под чиято глава стоят лозунги за отговорна и честна журналистика), мастити седмичници, сочени за стожери на демократичната преса, и дори национални телевизии. Смело се лансират най-причудливи версии, след което също толкова решително се опровергават от същите автори, които са пуснали партенката, а въпросните „кандидати за слава“, не подозирали за бъдещата си кариера, се чудят да се смеят ли, да се ядосват ли, или просто да махнат с ръка.
За да бъде това досадно, а понякога отвратително явление толкова масово и упорито, би трябвало да има по-сериозни причини, отколкото психичните аберации или клозетният морал на отделни списуватели. Без съмнение на първо място това е тежкото и хронично болестно състояние на българската политика и на политическите елити, които отдавна не могат и не искат да правят политика по нормалния начин. От столетие е известно, че липсата на отговорна и обективна информация ражда слухове и интриги, от които губят както сериозните политици, така и обществото като цяло. Въпреки това у нас продължава да властва
афинитетът към потайността
към вземането на важни политически и управленски решения „на тъмно“. Непоклатима е заблудата, че прикриването на намеренията носи някаква полза, нещо като внезапността на нападението над военния противник. Не бива да се омаловажава и липсата на системна кадрова политика, или по-точно – на работещи практически критерии за подбор на кандидатите за ключови позиции и слабостта към криворазбраната приоритетност на лоялността (най-често лична, а не към голяма кауза). Българските политици не са способни да разберат защо честността и откритостта са „най-добрата политика“ (ако използваме заглавието на известния разказ на Робърт Шекли).
Тези базисни предпоставки създават поле от широки възможности за развинтената и безотговорна фантазия на четири различни категории „специалисти по масова дезинформация“ по въпросите на кадруването.
Първата и най-многобройна група се състои от псевдожурналисти и анализатори, които с невероятните си „сигурни“ версии просто искат да привлекат внимание към западащите си издания. Това е просто един от аспектите на всекидневния поток от
бомбастични лъжливи новини
под крещящи анонси като „шок“, „ужас“, „бомба“, и, разбира се, „единствено в…“. Явлението е доказателство за прогресиращата деградация на българското медийно пространство и поредно свидетелство за огромните вреди от превръщането на ключови публични ценности (публична власт, образование, осведомяване и др.) в елементарна стока, подчинена на паричните потоци. Ако нещо продължава да ни изненадва, то е липсата на елементарна интелигентност дори при съчиняването на бомбастичните кадрови и други новини.
Втората група източници се подчиняват на друга логика, въпреки че и в този случай играят роля парите и други форми на търговия. Това са кадровите „партенки“, предназначени за
самореклама и самопредлагане
Чрез подобни версии, лансирани от мераклии за определени постове, се опитват внушения, сондира се подкрепа от влиятелни фактори или просто се напомня за персони, потънали основателно в публична забрава. Най-семплите от тази група дори си позволяват откровени измислици от рода на „предложиха ми, но аз отказах“, като не само никой нищо не им е предлагал, но дори и никому подобна безумна идея не е минавала през главата. По-уклончиво говорят по-интелигентите представители на кръжеца на самопредлагащите се, особено когато установят, че саморекламата през медиите не дава резултат.
Третата група източници на кадрови версии са най-опасни, защото тяхната цел е
действително целенасочено вмешателство
в процеса на подбор на кандидати за важни позиции. Тук „изтичането на информация“ засяга реални варианти, а целта е именно те да бъдат предотвратени. Замисълът на интригите от този тип е да бъде елиминиран даден претендент, за да се освободи място за друг – „свой“, който ще провежда определени влияния и решения. Нерядко подобни ходове използват коварни внушения, че едва ли не обявеният кандидат сам е разпространил тайната, бързайки да се похвали пред обществеността.
Накрая – самите български политици и управленци имат слабост към разпространяването на лъжливи версии с цел да отклонят вниманието от реалните намерения. Най-често срещаният аргумент е, че по този начин ще се предотврати или поне ще се забави компроматната атака срещу действително предпочитания вариант, предназначена да създаде негативна публична нагласа или да тласне кандидата към отхвърляне на предложението. Това, разбира се, е явна илюзия. Рано или късно всичко излиза наяве, поради което стаяването не носи никакви ползи, а обратното.
Крайно време е политиците, особено тези от новото поколение, които не са обременени с греховете на старите елити, да разберат, че кадровият подбор не е някаква система от тайни операции, а част от обявяването и отстояването на планираните политики. Всяко кадрово решение придобива смисъл не само по себе си, не с оглед на самоцелно разглеждани лични качества, а в контекста на способностите на една или друга личност да участва пълноценно в разработването и провеждането на дадена политика, включително и готовността тази политика да се отстоява публично с всички произтичащи от това рискове и несгоди
Проф. Александър Маринов, banker.bg/obshtestvo-i-politika
Каква е вашата реакция?
