Кампанията на “24 часа” за книгите, които е добре човек да прочете до 18 г., е малък коректив на деня и на времето, смята поетът и драматург
– С какви чувства изпращаш 2016 г. и с какви надежди посрещаш новата 2017 г., Елине?
– Непрекъснато си правя някакви автопортрети. Приемам ги като своеобразна равносметка. Не изглеждат особено добре. Има много тъга в тях, много несбъдване. Доста мечти, които са заровени. Може би това са признаци на остаряване или някакви подобни, огледални симптоми на това. Честно да ти кажа обаче, не си правя по този календарен начин равносметки. Когато живееш по-скоро ден за ден, това е невъзможно. Но все пак надеждата ми за 2017 г., говоря само и единствено за мен, е да не загубя съвсем любопитството си към света. Мисля, че това е достатъчно.
– Най-доброто българско събитие през 2016 г.?
– Че въпреки всичко тук продължават да се случват някакви неща. Че има хора, които мечтаят, опровергават по свой си начин света, запазват себе си, гордостта си. Какво им коства – те си знаят. Звучи доста абстрактно, но това изобщо не е малко. По-хубаво от това събитие просто не мога да се сетя.
– А най-лошото?
– Че продължават да ни слагат начело във всякакви негативни класации. Имам чувството, че това вече е малко в повече. Според тях ние, българите, сме най-тъжните, най-инфарктните, най-неусмихнатите, най-раздърпаните, най-занемарените… Иначе лично за мен – че джигитите, батките и подобни екземпляри стават все повече и повече.
Че животът за много хора продължава да е труден, почти невъзможен.
Че разделението става все по-голямо и по-голямо. Че това да си тарикат и да прецакаш държавата, продължава да се смята за героизъм.
Че продължаваме да живеем в една голяма обществена поръчка на лъжа и пошлост.
Че уж сме съпричастни към другите, но все повече гледаме единствено и само себе си. Че пускането на един SMS не може да прочисти съвестта ни, а много от нас си мислят, че това е така.
Че много от нас продължават да мислят, че богатството се мери единствено и само с пари.
Това е жесток проблем, но той не е само тук, а по целия свят.
– Кой според теб е българинът на годината?
– В последно време доста пътувах из страната и видях толкова много българи на годината. Голяма част от тези българи обаче никой не ги знае, а и те самите не желаят. Запознах се с хора, които те карат да се чувстваш малък и нищожен, защото наистина са се издигнали над цялата лепкава суета, в която повече живеем. Техните героизми уж са малки, но се случват непрекъснато, всекидневно.
Ето, сещам се сега за Мутата – ходи из селата да учи децата на джаз. Ей така – единствено и само заради идеята. Смятат го за луд, че не кандидатства по разни програми за пари, но на него дори не му минават такива мисли.
– Кои житейски сюжети те впечатлиха – сюжети, които би използвал в творчеството си?
– Цял живот използвам едни и същи, а те са си просто класически – за малките и големите хора, за несбъднатата любов, за мечтателите. Така казано, звучат доста различно, но всъщност са много близки. Вече, както се казва, станах на сто години, но тези неща продължават да ме вълнуват и може би така ще бъде до края. Вероятно защото са някакви вечни формули от живота. Вероятно защото винаги могат да се доразвиват.
И колкото и да звучат шаблонни, когато ги видиш от свой личен ъгъл, винаги можеш да откриваш в тях съвсем нови смисли, за които дори не си и предполагал.
– Какво те прави щастлив?
– Че на този свят има хора, които ме пазят, обичат и ми вярват. С годините си давам сметка, че това ми е напълно достатъчно. През това лято направих доста рецитали из страната с новото издание на “Канела”. Не беше ми се случвало от много години. Усетих неща, които няма как да не те правят щастлив. Дори и нещо повече.
– Елине, ти беше в журито от 32-ма известни и интересни българи, посочило 296 книги, които е добре човек да прочете до 18 години. Оптимист или песимист си за ефекта от тази кампания на “24 часа”, ще накара ли младите хора да четат?
– Нямам представа доколко съм известен и интересен, но искрено харесах тази идея и затова и участвах. Най-вече, че идеята беше какво човек е добре да прочете до 18 години. И точно тогава се замислих, че тези 18 години ми прозвучаха като първите седем години. То си е така. Ако ги прескочиш, май наистина си остава завинаги.
Не знам доколко една такава кампания може да има практически ефект. По-скоро я приемам като някакъв малък коректив на деня, на времето.
– Какво най-много те зарадва на коледния панаир на книгата?
– Всичко. Аз на тези панаири винаги ще се радвам с пълно сърце. И как няма, когато те са една огромна опозиция на времето, в което живеем, на цялостната партитура от глупости и от простащина, в която сме заобиколени и се давим. Те са някакви малки, а защо не и големи надежди. Звучи леко патетично, но за мен е така.
И точно на такива места усещаш, че хладилникът може да бъде на втори план, а почивката в Дубай на трети. Панаирът на книгата става все по-голям и мащабен и бих казал, все по-просветен. Това си е за усмивка.
– Пиесата ти “Фенове” се играе вече 13 години. С какво си обясняваш нейното дълголетие и зрителски интерес?
– Най-вече с актьорите Христо Гърбов и Валентин Танев и, разбира се, с режисьора Иглика Трифонова. В театъра текстът никога не е на първо място. Може да си написал и най-съвършения, но режисьорът и актьорите да го съсипят. И публиката да си тръгне с усещането, че си най-бездарният драматург.
Имал съм и такива моменти и на никого не ги пожелавам. Много боли и после е голяма депресия. Тук беше точно обратното. А и май се получи някаква магия, която трудно може да се обясни или изкаже. Много им благодаря и на тримата. “Фенове” се появи в един много тежък период от живота ми и в много отношения това представление ме спаси от доста неща.
Бих бил щастлив и ако продължението на “Фенове” – “Свалячи” с Малинко и Геро, режисирано от вече покойния скъп приятел Пламен Панев, има подобен живот. – Как определяш здравословното състояние на българския театър? – Има много добри български пиеси, прекрасни режисьори и актьори. Има средни текстове, средни режисьори и актьори. Има и посредствени.
Въобще – пълна палитра на “Раковски”. При много от театрите извън София обаче не е така. От НАТФИЗ излизат страшно много актьори и всички искат да останат в София. Театрите извън София имат нужда от добри актьори, но никой не иска да ходи при тях.
Хората в по-малките градове предпочитат да гледат едно звездно представление на месец, отколкото продукция на своя си театър. И нещата стават доста сложни. Нямам никаква формула как всичко това се оправя. Така че положението е хронична ангина
– Знам, че ти самият си голям фен на футбола. Как ще коментираш продажбата на Пол Погба в “Манчестър Юнайтед” за 105 милиона евро. Застрашен ли е футболът от безбожната й комерсиализация?
– Аз лично съм отвратен от всичко, което се случва във футбола днес. И наистина ще е по-добре десетина отбора да си направят лига на милиардерите и да си мерят парите и суетата. Да оставят другите на мира. Имам чувството, че нещата така ще се поуспокоят. Или поне ще бъдат една идея по-нормални.
Модерният футбол уби футбола и това всички го знаят, но парите имат свой живот. Това е истината. Пол Погба е един от любимите ми футболисти, но 105 млн. евро си е престъпление. Дори и Моуриньо го знае, но се прави на ударен.
– Защо поиска Боб Дилън да върне Нобеловата си награда?
– Аз така и не разбрах този сценарий. Хем я върна, хем я взе. Хем искаше да каже нещо на света, хем нищо не каза. Хем имаше някакъв бунт, хем не.
Имам чувството, че на този въпрос само той може да отговори.
По-важното е, че нещо се размъти около Нобеловия комитет. Стана нещо различно. Иначе си беше страшна скука. А имаше и много политика в тази награда, особено през последните години, което, лично според мен, в много отношения я обезцени.
– Българските кандидати за Нобелова награда са били Пенчо Славейков, Радичков, Антон Дончев… Някога ще има ли и български поет или писател с Нобел?
– 99 процента.
източник: 24 часа/Пенчо Ковачев
