Теорията за масовото общество по никакъв начин не представлява една цялостно изградена теория според Т. Бенет. Тя по-скоро трябва да се разглежда като доста свободно дефиниран възглед за света, състоящ се от известен брой преплитащи се теми: залеза на „органичната“ общност (Ф. Тьонис и Е. Дюркейм), зараждането и развитието на „масовата култура“ и социалната атомизация на „масовия човек“ („Едноизмерният човек“ на X. Маркузе, А. Гидинс).
Исторически погледнато, могат да се разграничат няколко етапа в дефинирането на „масовото общество“:
1. През втората половина на XIX и първата половина на XX в. под влиянието на такива големи имена като Якоб Буркхарт, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Хосе Ортега-и-Гасет, Густав льо Бон („Психология на тълпата“) и т.н. се оформя т. нар. „континентална традиция“ в дефинирането на масовото общество. Техните възгледи са преди всичко антидемократични, основаващи се на предположението, че естественият баланс между елита и масите е застрашен от нашествието на демокрацията. Така те рисуват една апокалиптична картина на бунт на масите, който неминуемо ще помете всички традиционни форми на обществени взаимодействия, които са поддържали строго йерархичния обществен ред.
Подчертано по-различна е английската критика на масовото общество, която, както я определя Т. Бенет, винаги е отразявала „разделението между елит и маси по-скоро като обществено-продуктивно разделение, отколкото като такова, което почива на диференциалното разпределение на естествени, вътрешно присъщи черти“ (Bennet, 1993: 43). Такова едно схващане се основава най-вече на трудовете на Джон Стюарт Мил.
Друг много важен елемент в мисленето по отношение на масовото общество през този период е доминиращата загриженост, че съществува заплаха от морален безпорядък, която в Англия е била разглеждана по-скоро в рамките на културологичния анализ, отколкото на социологическата критика. От М. Арнолд до Т. С. Елиът и Ф. Р. Лийвис заплахата от социална анархия отдолу е била дефинирана като „състояние, при което културите на различните класи или обществени групи са в съревнование една с друга, а не съществуват съвместно като взаимно допълващи се части, вътре в кохерентно-интегрирана система от културни взаимоотношения“ (Bennet, 1993: 46).
Съвременни тенденции в изучаването на масмедиите
2. През 30-те години на XX в. масовото общество най-често се дефинира като лесно за манипулиране от страна на политическия елит. Тогава започва да се говори и за връзка между обществените състояния, породили „масовия човек“, и възхода на тоталитарните и политическите движения, като за пример се взема възходът на фашизма. Така една от най-влиятелните изследователки през този период – Хана Аренд, дефинира масите като групи от хора, които не могат да бъдат интегрирани в никоя обществена институция, политическа партия или профсъюз, което неизбежно поражда и тенденцията сред тях да търсят заместители, подобни на фашистките или на други такива тоталитарни масови движения (Arendt, 1951).
Една от най-интересните критики на масовото общество от това време, която продължава да се развива и впоследствие, е критиката на „културата като индустрия“ на Франкфуртската школа – име, използвано за обозначаване на трудовете на Теодор Адорно, Хърбърт Марку-зе и Макс Хоркхаймър, всички свързани с Института за социологически проучвания във Франкфурт, основан през 1923 г.
Тази школа в науката е особено важна за изучаването на масмедиите, тъй като според нея в обществото медиите са тези, които определят начините за осмисляне или за неосмисляне на света. Те не само са описали наркотичните, дори лоботомичните ефекти на популярната култура, особено на американската в книгата на Макс Хоркхаймър и Теодор Адорно „Диалектика на Просвещението“, но още по-важна е защитаваната от тях теза, че масмедиите са завзели и променили света на традиционната висока или буржоазна култура, като са я направили по-достъпна за сметка на лишаването й от „аурата“ на нейната раз-личност, намираща се в зависимост от нейната критическа функция, т.е. от нейната критическа субстанция. Това е така, защото за тях буржоазната култура на XIX в. е била винаги опозиционна култура, тъй като е защитавала идеали и възгледи, които иначе са били потискани в буржоазния свят на бизнеса.
3. От особено голямо значение за изучаването на масмедиите е и книгата на X. Маркузе „Едноизмерният човек“, публикувана през 1964 г. В нея той доказва, че медиите са изиграли решаваща роля за „затварянето на света на дискурса“. Това се дължи на факта, че обществената система на развития капитализъм се оказва неподвластна на критика, тъй като тя се „продава“ чрез успеха си. „Системата за производство и стоките и услугите, които тя произвежда, „продават“ или налагат обществената система… Продуктите индокгринират и манипулират, те поощряват един фалшив начин на мислене, който е непод-властен на лъжливостта… Така възниква един модел на едноизмерна мисъл и поведение (к.а., М. В.), при който идеи, стремежи и цели, които по своето съдържание преминават отвъд установените граници на света на дискурса и действието, се отхвърлят категорично или се свеждат до правилата на този свят „ (Marcuse, 1964: 26-27).
Този възглед за „масовия човек“ като напълно изолиран и отчужден, изцяло неспособен да разчита на себе си, не е нов за средата на 60-те години. Той е доминиращ след края на Втората световна война. Дейвид Рийзман в своята книга „Самотната тълпа“ (1950) говори за три типа общество и съответно за три типа хора, представени от:
а) „вътрешноръководения“ човек, който живее според своите индивидуални вътрешни ценности;
б) „ръководения от традицията“ човек, който използва установените традиционни норми на поведение, и
в) „ръководения от другите“ човек, който се съобразява с очакванията на другите, за да постигне сцепление и подчинение вътре в обществото.
Характерно за масовото общество е господството на този трети тип хора.
Ерик Фром също се опитва да дефинира типа човек, който се изгражда в масовото общество и който изгражда това общество. В книгите си „Бягство от свободата“ и „Нормалното общество“ той изразява мнението, че хората, макар и да са част от природата, преживяват период на отчуждаване от природния свят и от другите хора. Това обаче е основа не само на тяхната свобода, но и на дълбокото чувство на тревога и безпокойство, което би могло да доведе до появата на авторитарната личност като незаменима част от масовото общество.
Всички тези възгледи вече разглеждат масовото общество не само като недиференцирано цяло, но и като съставено от отделни, изолирани индивиди, отчуждени един от друг, т.е. не като тълпа, а като множество от самотни хора.
Като цяло, както посочва Даниел Бел, може да се твърди, че критиката на масовото общество е „може би най-влиятелната теория на Запад днес“, но тя е погрешна, понеже „не позволява да се видят взаимоотношенията между отделните части на обществото, което би ни помогнало да определим и източниците на промяна“ (Bell, 1973).
Ето защо отговорността за разпадането на органичната общност обикновено се приписва на възхода на демокрацията, разпространението на грамотността и развитието на масмедиите, като историята на развитието на читателската аудитория в британската научна традиция неизбежно се превръща в история на западащите стандарти (К. Д. Лий-вис), на изместване на уважаваната журналистика от жълтата преса, на сантиментализация на романа и т.н. В САЩ дебатите се водят предимно на социологическа основа и това спомага да се разкрие фактът, че медиите могат да изиграят решаваща роля по-скоро за запазването на местните общности, отколкото за тяхното унищожаване. Дори са правени опити да се трансформира терминът „масово общество“ в положителен термин.
Едуард Шиле изказва тезата, че развитието на масовото общество по-скоро укрепва демократичния процес, отколкото да го подкопава. По този начин „масовото общество“ започва да означава общество, в което „масите“ са се придвижили от периферията към центъра на обществения, политическия и културния живот, като те в никакъв случай не са проста конгломерация, а плуралистична смес от регионални, етнически, религиозни и икономически формирования. В тази светлина масмедиите вместо като злодеите на масовото общество могат да се разглеждат като героите на либерално-плуралистично-то общество.
4. Всички тези тенденции в изучаването на масовото общество и на масмедиите продължават и досега, но от 60-те години насам се наблюдава стремеж да се загърби критиката на масовата култура или поне да се притъпи нейната социална острота, като се въведе идеята за консуматорското общество. В трудовете на Жан-Франсоа Бодриар откриваме не само критика на консуматорското общество, но и тенденция да се разглежда този нов етап като стесняващ пропастта между културата в елитарния й смисъл и масовата култура, която създава средностатистическия човек.
Друг начин да се погледне на взаимоотношенията между обществото и масмедиите е да се обърне специално внимание на въпроса за връзката между медиите като специфична обществена формация, която функционира в обществото, и символните форми, които тя поражда. За Ю. Хабермас например парите и властта са двете основни средства за комуникация, които исторически са осигурили развитието на
това, което той нарича „система-свят“, и свързаната с нея рационалност на модерността. Това обаче трябва да се допълни с анализа на културните полета, предложен от Пиер Бурдийо, ако искаме да разберем как специфичната пазарна структура разрешава специфичните си проблеми. Така можем да говорим за тези културни полета, чието време и пространство се определят от масмедиите. Трябва да се вземат под внимание начините, по които тези полета се опитват да произвеждат и разпространяват като стоки символни форми на капитал, както и начинът, по който определят консуматорското поведение при пазарните условия.
Друг централен въпрос при изучаването на масмедиите още от самото начало е въпросът, как „масовите демокрации“ могат и трябва да бъдат управлявани – проблем, който обикновено се обсъжда в рамките на теорията за обществената сфера. Тя е най-добре развита от Ю. Хабермас в неговата книга „Структурните трансформации на обществената сфера“. Според него именно мрежата от институции, като вестниците, дружествата за разпространение на знания, политехниките и музеите, в рамките на гражданското общество е била тази, която е изграждала обществената сфера, като е притежавала няколко ключови черти: тя е била защитена от властта на държавата и църквата и е била отворена за всички.
Но както подчертава Хабермас, това пространство за рационална и универсална политика, различаващо се както от икономиката, така и от държавата, е било разрушено в хода на историческото развитие на капитализма. Ето защо пространството между гражданското общество и държавата, изградено чрез създаването на тази обществена сфера, се е стеснило, което се е превърнало и в характерна черта на капиталистическото развитие. Но според Хабермас все още продължава да съществува системата от принципи, включваща общо-достъпност (особено до информацията), премахване на привилегиите, търсене на общовалидни норми и на рационалната им легитимация, което по същество превръща комуникацията, от една страна, в дейност, основна за политическия процес и структура, а от друга, в чисто икономическа дейност.
Ето защо Хабермас твърдо вярва, че „проектът на модерността“ може да бъде завършен чрез развитието на универсални модели за рационален контрол над моралната и естетическата сфера на човешката дейност. Макар че това е в разрез с постмодерното разбиране за света, Бодриар например е готов да признае, че по време на разцвета на буржоазната епоха т. нар. „обществена сфера на комуникативна дейност“ на Хабермас може и да е изграждала едно „обществено“ пространство. Модерността неслучайно се определя като епохата на общественото, социалното начало и е времето, когато се заражда и самата социология.
Но днес „единственият референт, който все още функционира, е този на мълчаливото мнозинство“ (Baudrillard, 1983). Тъй като масите вече не са част от сферата на репрезентация и не могат да бъдат представяни, „общественото“ също вече не може да бъде представено. В постмодерните обществени формации масите и медиите са неразграничими и никаква разлика не може да се направи между симулацията и репрезентацията на масите (вж. Baudrillard, 1983).
Литература, освен цитираната в текста:
Online – www.ometeo.net/edu/html/1010203.htm
Дръкър, П. Управление на организации с одеална цел (Принципи и практика). С., 1997.
Маркузе, Х. Едноизмерният човек. С., 1997.
Проданов, В. Гражданското общество и глобалният капитализъм. С., 2003.
Селигман, А. Идеята за гражданското общество. С., 1995.
Суайцър, П. Победа. Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР., С., 1999-
Тофлър, А. Третата вълна. С., 1991
