След 10 г. ще сме по-умни, по-богати и по-красиви
Мисля, че е време да започна, но преди да го направя, учтиво ще ви помоля да изключите електронната си техника и да приберете носните си кърпи. Чичо Пешо, това не се отнася за теб, остави апаратурата включена.
Добро утро и честит празник, почитаеми гости, уважаеми учители, скъпи родители, мили приятели. И разбира се – випуск 2015. И преди да започна, ще се подсигуря.
Чичо Пешо, имаш пълното право да намалиш звука, ако видиш, че след 23-тата минута започнат да се прозяват и да кимат одобрително, без да знаят защо.
Ще започна с благодарствено слово, обещавам да е по-кратко от това на г-жа Минева. Искрено искам да благодаря от името на целия випуск (това наистина е по сценарий) на госпожите ни по химия и математика, заради които не успяхме да изкараме и един пищов и се наложи да си изкараме честно оценките. На госпожата по биология, заради която можем да декламираме процеса на фотосинтеза.
На госпожата ни по история, която не се пречупи да ни даде контролно, по-кратко от 4 листа. На учителите ни по физическо, че ни научиха, че точно 400 метра не можем да пробягаме. На госпожата по география, заради която, ако някога изпаднем в нужда за хлебна мая – можем да хванем коридор номер 7 по в посока североизток, чак до Русе. На госпожата ни по български и литература, която намери приложение на 137 свободни GB в компютрите ни и ги запълни с планове за матурата. На госпожа Минева, че винаги ни отпускаше автобус за състезанията по баскетбол, въпреки че в 90% от случаите падахме.
На леля Данче, че ни измъкваше от часовете, когато токът спираше и тя трябваше да бие звънеца на ръка. На Милен, инструктора, който научи над 20 момичета да не събарят бордюрите, когато паркират в уличката под училище. На класната г-жа Бритнол, която прие всички медицински бележки от ветеринар, но не се отказа от нас и ни направи хора. И последно, но не на последно място – искам да благодаря на всички присъстващи тук, защото всеки един от вас ни е научил на нещо.
Когато бяхме на пет, големите ни питаха какви искаме да станем, като порастнем. А ние отговаряхме с най-обикновени професии – като астронавти, президент, галактически стопаджии или в моя случай – принцеса.
Когато бяхме на десет, големите ни попитаха отново. Ние отговаряхме по-различно: рокзвезди, актьори или в моя случай – принцеса.
Сега обаче ние пораснахме и всички очакват конкретен отговор. Ами какво ще кажете за този: „Кой по дяволите знае?” Сега не му е времето за правене на бързи и сложни решения. Сега е времето, в което да правим грешки, да хващаме грешния влак и да пристигаме на чужда гара, да се влюбваме – отново и в различни, да специализираме журналистика, защото няма начин да излезем с кариера след това. Да си променяме мнението и след това да го променим отново, защото нищо не е вечно. Това не е „сбогом“! Това е „ще се срещнем след пет, десет години“, когато ще сме значително по-умни, по-богати и по-красиви от сега!
Затова, направете колкото се може повече грешки, натрупайте повече опит и хванете правилния влак. Така че един ден, когато пак ни попитат какви искаме да бъдем, ние няма да гадаем, а ще знаем със сигурност! На добър час…
Йоанна ЦВЕТКОВА
12 клас
