Г-н Благов, приключихте изследване за влиянието на политици, собственици и рекламодатели върху българските медии, какво се крие зад официалната завеса?
Изследването се казва „Влияние върху медиите: собственици, политици и рекламодатели“. Осъществи го фондация „Репортер“с подкрепата на софийското бюро и Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер“ – България.
Първоначално планирахме да изследваме само влиянието на собствениците върху редакционната политика. Спряхме се на 40 медии – телевизии, радиостанции, вестници и интернет сайтове. Избрахме най-влиятелните национални и регионални средства за масова информация, а също и някои по-малки, които са част от големи групировки.
От тези редакции анкетирахме 100 журналисти, а после разговаряхме и със собствениците. Освен това проверихме финансовите резултати на тези медии в Търговския регистър. Така натрупахме огромно количество данни и постепенно разширихме изследването върху влиянието върху медиите изобщо. Колкото по-голяма публика има една редакция, толкова поголям е натискът върху нея от страна на политиците и рекламодателите. Този натиск през последните години се превръща все по-осезателно във влияние и журналистите изпадат в зависимост от тези, за които говорят или пишат.
Какво показват резултатите, колко голямо е влиянието на собствениците върху журналистите?
Собствениците понякога са само проводник на влиянието, което идва отвън. Работата е там, че почти всички медии през последните години са губещи. Пасивите на някои от тях са милиони левове. Печелят все още 6ТВ и в. „Телеграф“. Затова всички са много податливи на натиск, особено ако той е придружен с финансови инжекции.
Някои собственици си признават направо, че за тях медиите им не са бизнес предприятие, от което да очакват печалба, а начин да търгуват с влияние. Политиците и на национално, и на местно равнище имат много лостове, с които да притиснат редакциите. Така си осигуряват комфорт. Получава се парадокс – медиите обичат публично да говорят, че са четвърта власт и коректив на управляващите, а всъщност чакат пари от тях.
В момента държавата е най-големият рекламодател. Тя разпределя и средствата по европейски проекти и ги получават само послушните. Другият найразпространен начин за натиск е бтказът да се дава информация или фаворизирането на определени медии или журналисти. Установихме случаи, при които министри публично са заявявали, че няма да дадат интервю за еди-кой си вестник, защото е „опозиционен“. Или пък на „враждебните“ медии се дава информация единствено по Закона за достъп до обществена информация. Там срокът е 14 дни. За журналистите това е ужасно дълго време, след две седмици информацията най-често вече не представлява обществен интерес.
Разкажете за някои по любопитни случаи, на които сте се натъкнали?
В една голяма вестникарска групировка след избирането на Делян Пеевски за председател на ДАНС на журналистите е било наредено да трият отрицателните коментари във форумите. А един кмет на голям град се е опитал да спре местен седмичник, като повикал собственика на най-голямата разпространителска верига в града и го заплашил, че ще му отнеме пунктовете за продажба, ако предлага в обектите си този вестник. И този кмет сега е депутат от новия парламент!
Имаше ли голямо разминаване при отговорите от двете групи лица?
Не. Собствениците и журналистите признават, че политиците, рекламодателите, а при печатните издания и разпространителите, ги притискат, за да не съобщават някои неприятни факти или данни. На редакционни съвещания в големите вестници е било казвано направо, че не може да се каже лоша дума за веригата „Лафка“ например. Иначе просто може да изчезнеш от пазара.
Може ли да се твърди, че в България има свобода на словото?
На словото да. Можеш да отидеш пред президентството и да извикаш „Долу Плевнелиев!“ или пред Министерския съвет с плакат срещу премиера. През последната година виждахме това всекидневно. Но с медиите положението е друго. Понякога дори големи събития съвсем умишлено не са забелязвани от тях.
Анкетирани журналисти ни съобщиха случаи, когато редакциите им са премълчавали неща, които са коментирани широко по социалните мрежи. Резултатът е, че медиите губят доверието на публиката, за да имат благоразположението на управляващите. Много хора, особено по-младите, вече не се информират по традиционните канали, защото знаят, че те са контролирани. А каква е ползата от телевизии, радиа и вестници, на които никой не вярва?
Имаше ли хора, които отказаха да се включат в изследването поради страх за работата си или с други аргументи?
Да. Около 20 процента от първоначално предвидените журналисти в списъка за анкетиране отказаха, въпреки че сме взели всички мерки да запазим анонимността им. Сред тях имаше и големи имена. Една известна телевизионна водеща например се съгласи да говори само ако няма аудиозапис. Журналистите се боят да кажат истината и не ги е срам да признаят, че ги е страх.
Кои са тъмните страни на родните медии?
Първо, нездравословното медийно обслужване на властта. Второ, неясната собственост. У нас се поддържат два регистъра – в Министерството на културата за собствениците на печатни медии и в СЕМ за електронните. Въпреки това открихме няколко вестника, чиито официални собственици са едни, а фактическите са други. Има много данни за това.
Например варненският всекидневник „Народно дело“ според журналистите, работещи там, и според общественото мнение в града е на известен политик и бивш депутат. Неговата съпруга е управител на дружеството издател. Обаче номинално го притежава фирма без всякаква дейност, без приходи. А вестникът има значителна годишна загуба и не е ясно кой я покрива, нито защо. Подобно е положението с част от местната преса и в другите големи градове – Пловдив, Бургас, Благоевград
Друга тъмна страна е корупцията. Има сигурни данни, че съществуват корупционни практики в медиите, и то на три равнища. На журналистите различни фирми или PR агенции често обещават малки суми, обикновено двуцифрени, или дребни облаги като сервис билети, бутикови дрехи или мобилни телефони, за да представят като информация рекламни акции. На главните редактори се плащат пет- и шестцифрени числа за „добро отношение“ към определени лица или институции. А на собственици са предлагани и седемцифрени суми за „цялостна ориентация на медията“ в подкрепа на една политическа сила. Рекордът е 5 милиона лева. Случаят е документиран и беше потвърден пред нас.
Какво успя и какво не успя да покаже проектът?
Мисля, че открихме и показваме механизмите, по които се влияе на медиите и те се употребяват – понякога с тяхно съгласие. Защото съществува и медиен рекет – „дайте ни реклами, или ще пишем (или говорим) против вас“.
Не можем да докажем със сигурност кой стои зад привидните собственици и какви интереси има. Това е възможно, ако се направи съдържателен анализ на редакционното съдържание и на рекламите – кои са „добрите“ и „лошите“ за медията. Това си е цяло разследване. Нямахме време за него, но се надяваме да намерим финансиране, за да продължим в тази посока.
Съществуват ли тези зависимости в други страни от ЕС?
В Гърция и в Румъния е горе-долу като при нас. Интересен закон има в Словения – там собственикът е длъжен да се консултира с журналистите, ако иска да смени главния редактор. Не е длъжен да се съобрази с тяхното мнение, но трябва да го поиска. В Германия всички федерални провинции имат закони за печата, в които много от нормите в нашите етични кодекси са фиксирани. Например е забранена скритата реклама, която у нас в печата е широко разпространена. Във франция пък са забранени наградите за журналисти от фирми и ведомства. Те се смятат за скрита форма на корупция. А у нас медиите даже се хвалят с такива призове – Какви конкретни мерки бихте предложили за подобряване на медийната среда на база на получените резултати?
Даваме 9 препоръки. Някои от тях са много прости и биха били много ефикасни. Например в Закона за защита на конкуренцията могат да се добавят две изречения, в които да се казва, че всички държавни и общински служби и фирми са длъжни да дават едновременно и еднаква информация на всички медии. А разпространителите трябва да се задължат да продават всички печатни издания. Защото сега на някои просто се пречи да стигнат до читателя.
Дата: 06.11.2014 Източник: Вяра – стр. 9
