Пиша ти не просто като приятел, а като човек, който е свидетел на нещо безумно. Нещо, което крещи за публичност. Преди година моя близка – Миглена – решава да осинови дете. Казват ѝ, че е „във висока възраст“ и че шансът ѝ е минимален. Ако иска да помага – да стане приемен родител. Тя приема. Отваря дома си. Така при нея идва Силвестър. Дете, изоставено веднъж от майка си. После – втори път, от предходното приемно семейство, което го е отглеждало около две години.
Когато го дават на Меги, той е на памперси. С хематоми по тялото. Без усещане за болка. Без ясно осъзнаване на собственото си тяло. Не знае пола си. Плаче непрекъснато. Тревожен, дезориентиран, откъснат. Това дете не просто има нужда от грижа – то има нужда от възстановяване. Миглена оставя докторската си дисертация. Буквално спира живота си, за да изгради неговия.
Малко по малко Силвестър започва да заяква. Проговаря. Пропява. Проплува. Очите му започват да светят. Започва да се смее.
Милен – съпругът ѝ – е човекът, който преди години припознава първото ѝ дете като свое. След това имат още двама сина. Всички са образовани, талантливи, сплотени.
Домът им е жив – идват и си отиват деца, приятели, кучета, котки. Пълна, топла идилия. И в тази среда Силвестър започва да се развива с темпо, което всеки специалист би нарекъл впечатляващо. Като клиничен психолог ти го казвам професионално: ако това дете бъде изтръгнато сега от тази среда, рискът от тежък регрес е реален. Може да спре да говори. Да се върне към предишните си поведенчески модели. Да се затвори. Да се разпадне отвътре.
И точно в този момент се появяват кандидат-осиновители. Хора на сходна или по-висока възраст. Безработни. Живеят в село. И няма как да не се появи въпросът, който всички си задават, но никой не изрича на глас – възможно ли е зад подобни случаи да стоят финансови стимули?
В публичното пространство се говори за случаи със суми от порядъка на десетки хиляди лева при нерегламентирани практики. Дали тук има нещо подобно? Не знаем. Но когато прозрачността липсва, съмненията растат.
Днес моята приятелка – приемната майка – решава да стартира процедура по осиновяване, защото осъзнава, че това дете не трябва да бъде местено отново. И я връщат.
Казват ѝ, че Семейният кодекс не позволявал на приемен родител да кандидатства за осиновяване. Проверяваме закона. Такъв текст няма. Няма такъв член. Няма такава забрана. Как е възможно?
Как е възможно държавата да казва „стани приемен родител“, да ти поверява травмирано дете, ти да направиш човек от него, и после да ти каже – нямаш право да поискаш да го задържиш, дори когато това очевидно е в негов интерес?
Това е държавата на абсурдите.
Тук дете, преживяло две изоставяния, може да преживее трето – защото процедурата е по-важна от психиката. Защото формализмът е по-силен от привързаността.
Пиша ти, защото това не е просто частна драма. Това е въпрос към системата: – На какво правно основание е отказано приемане на документи? – Защо дете с изграден стабилен семеен модел се поставя в риск от ново изваждане? – Действително ли се прилага принципът за най-добрия интерес на детето?
Тук има въпрос, който заслужава отговор. Моля за помощ“.
Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
