Клиничната комуникационна смърт на МВР

Когато мълчанието става политика

Това разследване не започва от местопрестъплението. То започва от тишината.

От онази плътна, институционална тишина, която България вече е чувала – при побои, при скандали, при сривове. Само че този път залогът е по-голям. Шесторно убийство. Кемпер. Изолирано място. Оръжия вътре. И държава, която говори на срички, но не изрича смисъл.

Русе – първият сигнал, който беше пренебрегнат

Побоят в МВР – Русе беше предупреждение.
Не просто за насилие, а за реакцията на системата.

Тогава схемата беше ясна:

  • първо – мълчание;
  • после – дозиране;
  • накрая – проверки без лице.

Говореха хората на терен. Опитваха се да спасят не себе си, а честта на пагона. Но върхът мълчеше. Главният секретар липсваше. Политическото ръководство се криеше зад формулировки. Обществото остана с усещането, че институцията не защитава гражданите, а се защитава от тях.

„Петрохан“ – същият сценарий, по-висока цена

Днес, при случая „Петрохан“, виждаме същия модел. Само че този път няма как да се свие до регионален скандал.

Отново:

  • МВР говори на парче;
  • институциите са много, но гласът е разпилян;
  • медиите са държани на дистанция;
  • информацията се пуска „на час по лъжичка“.

И най-важното – върхът отново липсва.
Няма главен секретар в решителния момент.
Няма ясно политическо лидерство.

Това вече не е пропуск. Това е навик.

Когато камерите са повече от криминалистите

България е държава на камерите. Навсякъде. По улици, входове, пътища, институции. Камерите се откриват лесно – с ленти, с речи, с уверения за сигурност.

Само че камерите не разследват.

Разследват хора. А хората ги няма.
Криминалистите се пенсионираха. Младите не идват. Професията беше обезценена, превърната в чиновническа функция. Остана техниката – без мозък зад нея.

При „Петрохан“ камерите са безсилни. Действието е вътре. В затворено пространство. Това е класическа криминалистика – анализ, профили, връзки. Точно там, където системата вече скърца.

Пресконференцията, която каза повече с поведението си

Съвместната пресконференция на МВР, прокуратурата, Института по криминалистика и съдебна медицина трябваше да внесе яснота. Вместо това показа раздразнение.

Ограничени въпроси.
Напрегнати реакции.
Различен език от различни институции.

Журналистите не бяха партньори. Бяха проблем.
А когато институцията започне да гледа на медиите като на заплаха, значи вече няма контрол над ситуацията.

„На час по лъжичка“ – стратегията, която винаги се проваля

Тази тактика е стара колкото прехода. Да печелиш време, като не казваш нищо конкретно. Само че времето не се печели така. То се губи.

Когато няма рамка:

  • слуховете тръгват;
  • доверието пада;
  • всяка версия изглежда съмнителна.

Кризисната комуникация не значи да разкриеш всичко. Значи да кажеш какво знаеш, какво не знаеш и кога ще има следваща информация. Това не се случи.

Вижте и

Клиничната диагноза

Клиничната комуникационна смърт настъпва, когато:

  1. Няма лидерство – върхът отсъства.
  2. Има говорене без смисъл – много думи, малко рамка.
  3. Има напрежение към медиите – журналистът е враг, не канал.

И трите са налице.

Честта на МВР все още се държи от хората на терен.
Но доверието в МВР се държи от върха.

А когато върхът мълчи, обществото чува едно:
„Няма кой да поеме отговорност.“

Последният въпрос

И остава въпросът, който убива всяка стратегия:

Ако при побой в районно управление мълчиш, защо да говориш при убийства?

Точно тук аналогията с Русе става диагноза.
Мълчанието не е грешка.
То е политика.

И докато тази политика не бъде сменена, всяка камера ще записва, всяка пресконференция ще шумоли, а истината ще идва късно –
като съдебно решение, което никой вече не чака.


Разследваща страница

Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
2
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
Вижте коментарите (0)

Напиши коментар

Вашият мейл адрес няма да бъде публикуван.

Нагоре