“Winning isn’t everything, but the desire to win is.” – Vince Lombardi
Обичам тази мисъл на Ломбарди — не победата е всичко, а гладът за нея. Точно този глад утре ще се чуе…
не по стадионите,
а в тишината между обажданията.
Хиляди телефони стоят заредени като оръжие преди битка. Екраните светят в нощта като свещи в политически храм. Всеки чака. Не новина. Не идея. Не кауза.
А повикване.
Едно име на дисплея.
Един сигнал, че си „вътре“.
Видях изпращачите.
Хора без куфари, но с тежки биографии. Стоят по пероните на властта и махат — не на влакове, а на възможности. Изпращат поредното „ново начало“, както се изпраща роднина в чужбина — със сълза в гласа и калкулация в джоба.
И видях идеолозите на прехода. Хиляди.
Те не остаряват — те се преформатират. Вчера бяха реформатори, днес са морални компаси, утре ще са спасители. Единственото, което никога не сменят, е посоката към властта.
Преходът не е период.
Преходът е професия.
В паралелната стая на властта не мирише на мастило, а на тамян и страх. Там не се пишат листи — там се редят съдби. Вещери на прехода бъркат в стари котли, магове на оцеляването чертаят руни върху социологията, а звездобройци на властта гледат не небето, а рейтингите. Партии се избират като зодиакални знаци, идеологии — като дрехи под наем.
И всички говорят за „ново начало“, докато носят старите си сенки.
Някъде по средата на тази нощ стои Радев — не човек, а символичен звънец. Около него кръжат кариери, биографии, амбиции, страхове. Телефоните не чакат разговор. Те чакат благословия.
Телефонът звъни.
Не като звук — като съдба.
От едната страна — тишината на властта. Там разговорите не започват с „ало“, а с „решено е“. Кабелът не е връзка — той е йерархия.
От другата — нервът на чакането. Усмивка, поза, увереност за пред хората… и пръст, готов върху бутона.
Държавата отново е между две слушалки.
Едните говорят.
Другите се надяват.
Третите плащат разговора.
Линията пращи от амбиции, сметки, обещания на изплащане.
Историята пак се пише на импулси.
Бъдещето е на изчакване.
А страната?
Тя пак е извън груповия чат.
Тя не е на перона.
Тя бута влака.
Желанието за победа е огромно.
Желанието за отговорност — на безшумен режим.
И докато едни разпределят ролите, а други репетират интонацията на „Да, господин Президент“, във въздуха виси един последен, прост въпрос —
Заредихте ли си фонокартите? 
Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
