Ескалацията на протестите в Иран, придружена от твърденията на президента Масуд Пезешкиан за „внесени обучени терористи“, е класически пример за сблъсъка между вътрешна социална фрустрация и външнополитическа конфронтация, който от десетилетия оформя иранския политически модел. В подобни моменти държавата реагира по два паралелни канала – като признава икономическите проблеми и общественото недоволство, но едновременно с това рамкира кризата като резултат от враждебна външна намеса.
Този двоен дискурс не е случаен. За Техеран протестите никога не са само социален феномен – те са част от по-широката геополитическа война за влияние в Близкия изток. Обвиненията към САЩ и Израел имат не просто пропагандна функция, а стратегическа – те превръщат вътрешната нестабилност в елемент от националната сигурност, където всяка улична мобилизация може да бъде интерпретирана като „хибридна атака“ срещу режима.
Съобщенията на агенция Tasnim за разбити въоръжени клетки и връзки с чужди структури трябва да се четат именно в този контекст. Дори и да приемем, че част от информацията е реална, тя служи за нещо повече от правоприлагане – тя легитимира по-твърди мерки за сигурност и демотивира колебаещите се слоеве на обществото да се включват в протестите, като ги поставя в рамката на „национално предателство“, а не на социален протест.
В същото време призивът на Пезешкиан към семействата да не допускат младежите да бъдат въвличани в насилие е опит да се възстанови моралната връзка между държавата и обществото. Това е реторика, насочена не толкова към протестиращите, колкото към мълчаливото мнозинство – към онези, които страдат от инфлация, безработица и санкции, но се страхуват от хаос и външна намеса повече, отколкото от самата власт.
Иранската криза така отново разкрива дълбокия парадокс на ислямската република: режимът признава икономическия провал, но не може да си позволи политическо отстъпление; допуска социален диалог, но не и структурна промяна. Затова всяка протестна вълна се превръща в сблъсък не само за хляб и заплати, а за суверенитет и геополитическа лоялност.
В този смисъл думите за „внесени терористи“ не са просто обвинение, а ключов елемент от стратегията на Техеран да превърне вътрешното недоволство в част от глобалната конфронтация със Запада. Докато този модел доминира, протестите в Иран ще продължат да бъдат не само социален взрив, а и фронт от една много по-голяма, невидима война.
