За всички е ясно, че СВО на Русия ще завърши с победа за нея, в резултат на което тя ще се утвърди окончателно в ролята си на световна сила в един мултицивилизационен свят, което ще отвори още по-широко вратите на залеза на Запада. Това не означава, че Западът ще изчезне. Това означава, че той ще си плати за 500 годишната хегемония и произтичащите от нея следствия. За него важи поговорката, че змията хапе най-силно, когато умира. Американската империя също залязва, макар и бавно. Мечтата на Тръмп за Велика Америка няма да се реализира. И вътрешнополитическите, и външно политическите проблеми пред САЩ растат лавинообразно.
Сега САЩ усилено се фокусират в района на Централна Азия, стремейки се да създадат нови огнища на напрежение в „меката тъкан” на Русия. Причината е ясна. Тя е успехът на СВО и безсилието на обединения Запад. Ето защо САЩ трябва да се сдобият с друго място, около границите на Русия, за да дестабилизират обстановката и с това да накарат Москва да действа на няколко фронта едновременно. Нещата обаче са много по-дълбоки, отколкото проличава на пръв поглед. Прави се опит за фундаментални геополитически размествания, които могат да се обобщят така:
1.Провал на руската геостратегическа идея за коридор Север-Юг /Русия-Иран/, който би дал възможност на Русия да излезе на топли океански води.
2. Иницииране на слабите звена сред страните от Централна Азия, с използването на извън регионални играчи, религиозно и езиково близки с тях.
3. Дестабилизиране на транспортните коридори по китайският мегапроект „Един пояс, един път” /ЕПЕП/, преминаващи през района на Централна Азия и на юг от него.
Фигура 1 нагледно представя споменатите възможности на геополитическата игра.
Фигура 1. Възможности за геополитическо въздействие върху региона на Централна Азия.
От Фигура 1 става кристално ясно, че коридорът Север-Юг, означен с /3/ на Фигура 1, е от стратегическа важност за Русия, защото й осигурява предимства по две основни линии. Едната – превръщането на Иран в цивилизационна държава-ядро, наследник на великата Персийска империя, и другата – излаз на Русия на топли океански води, заедно с хипотетичната възможност за подходящо постоянно военно присъствие в тях. Ето защо беше необходимо нападението на Израел срещу Иран, под претекст на ядрената програма на страната и вторичните бомбени удари на САЩ.
Въпросът е: постигнаха ли целта си тези мероприятия?
Отговорът е, не.
Те предизвикаха точно обратната реакция – утвърдиха Иран като възможен регионален лидер. И още: активизираха Москва да покаже реална ангажираност по договора за стратегическо партньорство между двете страни. Сега в осведомителните световни канали се вихри тезата, че Русия ще достави на Иран системите S-500 за целите на ПВО. Дори това да е „непремерена” или „тенденциозна” новина, тя все пак указва възможна насока за действие, а именно, че военни доставки на модерни руски технологии за Иран са напълно възможни. Сергей Лавров декларира, че Москва ще подпомогне развитието на програмата за мирен атом на Иран. Близко е до мисълта, какво може да последва от това.
В този контекст за Русия е и стратегически, и тактически необходимо старателно да поработи върху идеята за формиране на коридор на регионална стабилност /означен с /1/ на Фигура 1/, който обхваща Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан, като ядро на неговото формиране да бъде Иран. Ползите по реализирането на подобна идея са повече от очевидни.
От друга страна, САЩ усилено търсят възможност за използване на държавите от пост-съветското пространство в Централна Азия, които се определят от тях като „меката тъкан” на Русия, за провеждането на дестабилизационни мероприятия. На дневен ред дойде Азербайджан, като в играта бе включена и Анкара, поради езиковата и религиозна близост на двете страни.
Без да се впускам във фактологични подробности е ясно, че Баку ще продължава да търпи негативните следствия от руските икономически санкции, чрез разбиването на азербайджанската диаспора на територията на Русия, а при задълбочаване на ситуацията твърде вероятно е САЩ да организират една „цветна революция” за свалянето на Алиев от власт. За това сега е твърде рано, но президентът Алиев трябва да се опомни навреме и да не започва действия, които могат да му „изядат главата”.
При цялата сложност на отношенията между Армения и Азербайджан, които могат да служат за катализатор в подходящ момент, идва ред на Казахстан, към който може да бъде приложен друг подход. Както се вижда от картата на Фигура 1, Русия има най-дългата гранична линия с него. Реалистично е да се очаква, че ще се търсят възможности за нанасяне на точкови удари против Русия от територията на Казахстан. Освен това има още един аргумент, който очертава Казахстан като страна с особена важност за Америка. Той е, че страната е с богати залежи на уран, което не е за пренебрегване. За Москва, на първо време, е от особена важност да разшири информационната си мрежа в страната на всички възможни нива. Ясно е защо.
Както проличава от картата на Фигура 1, два основни коридора на мегапроекта „ЕПЕП” преминават през страните от Централна Азия. Изводът от това е, че при дестабилизиране на региона започва да страда и Китай, заради нарушаване на пътищата за доставка на неговите стоки до Европа, Близкия Изток и Африка. Ясно е и друго, че Пекин има изключително икономическо влияние върху страните от Централна Азия. От тази гледна точка Москва може да има тактическа изгода и максимално подходящо да използва този лост за „меко” въздействие. Разговори в тази посока са проведени още повече, че Русия трябва да има надежден извън регионален тил.
Ще успее ли американската стратегия?
По-скоро, не.
Но не това е важно за САЩ. Важното е създаването на паралелни огнища на напрежение около границите на Русия и максималното възпрепятстване на адекватна реакция от страна на Москва. Погледнато от друг ъгъл, основният извън регионален играч, който „боде очите” на САЩ е Китай. Ето защо в близко бъдеще може да се очаква интензифициране на тихоокеанската американска стратегия като лост за дестабилизиране на Китай.
Каква е вашата реакция?
